Амалия Аббас: Ако не бъде изгасен навреме, пламъкът в Сирия може да се превърне в огромен опустошителен пожар

Амалия Аббас е родена в България, майка й е българка, а баща й сириец. Живяла е в Париж, Лондон, Мадрид и САЩ,  завършила е Стопанския факултет на Софийски университет “Св. Климент Охридски”. От 2009 г. до 2012 г. ръководи политически и икономически ПР проекти в Турция, Нигер, Мароко, Азербайджан, Гибралтар и Сирия съвместно с медиите USA Today, Time Magazine и др. През 2012 г. се връща в България и започва работа като консултант към организации от неправителствения и частния сектор. Един от последните проекти по които работи е конференцията Digitalk съвместно с българския фонд за рисков капитал НЕВЕК.

 

Поводът за международния конфликт в Сирия?

Много добре казано – конфликтът в Сирия е абсолютно международен, а не вътрешно-политически, етнически или религиозен, за какъвто бива представян.

За повод бяха използвани мирните протести, които постепенно прераснаха в пълномащабна въоръжена революция, в която “лоши” и от двете страни започнаха да убиват цивилни. На свой ред пък, общоприет повод за протестите, прераснали в гражданска война в Сирия, се приема и така наречената Арабска пролет, която започна с протестите от 18 декември 2010 г. в Тунис, след които последваха такива в Египет, в Либия и редица други страни от Северна Африка и Близкия Изток.

Реално погледнато, всяка една от заинтересованите страни в конфликта (вътре и извън Сирия) е използвала различен повод, по различно време, за да се намеси и/или засили натиска си.

Причината?

Както винаги истинската причина се крие в стремежа към хегемония над ресурси, територии, политически режими.

Когато заговорим за войни, от Индустриалната революция насам, в девет от десет случая става въпрос за преразпределение на природни ресурси чрез сила и оръжие. А в Сирия има какво да се преразпределя – две огромни находища на природен газ в Левантийския басейн и Южен Парс. Това са районите около Тартус  и Латакия.

През 2010 г. американската компания Noble Energy открива находищата „Левиатан” (по предварителни оценки за 450 млрд. куб. метра газ или около 45 млрд. долара) и „Тамар” (180 млрд. кубични метра газ по предварителна оценка), а по-късно се оказва, че те са само част от цяла система залежи в т. нар. басейн Левант, чийто ресурсен потенциал се изчислява на 3,5 трилиона кубични метра природен газ, както и на най-малко 1.7 милиарда барела петрол. Израел веднага обявява намеренията да започне експлоатация по находищата, а в края на май тази година стартира проекта по Тамар – въпреки че претенции към целия Левантийски басейн могат да имат Сирия, Ливан, Кипър и Палестина. Предварителните проучвания показват, че потенциално могат да бъдат открити още големи находища на природен газ в басейна между египетското и гръцкото крайбрежие.

Колкото до находището в Южен Парс, което се поделя между Иран и Катар, то не е просто голямо находище – то е най-голямото находище в света на природен газ, чийто обем е шест пъти по-голям от второто по големина находище на планетата – Уренгой (Русия). По оценки на Международната агенция по енергетика (МАЕ) в Южен Парс има залежи от 51 трилиона куб. метра газ. Чрез Южен Парс Иран изнася 37 млрд. куб. метра газ ежегодно.

Така Сирия се оказва и нещо като коридор за Иран към Средиземноморието, а оттам към Европа и Северна Африка. Сирия всъщност е възлов елемент в план за износ на газ от Иран, който, разбира се, не устройва Катар,  нито пък Турция.

Катар е най-големият износител на газ в света, към момента, а Сирия  отказа да им даде разрешение за строеж на газопровод през страната. Споразумение за строеж на такъв газопровод (и нефтопровод) беше постигнато с Иран. Турция, от друга страна, открито изявява претенции към газопровода „Набуко”, който трябваше да минава през България и Румъния, но плана беше променен и сега ще минава през турска територия.

Освен чрез горе-описаната “игра на тронове” за природни ресурси, Сирия засегна американските интереси, като се съгласи Русия да разположи свои ракети и радари в база, която е на 170 км. от границата с Турция, след като САЩ разположиха в Турция ракетни батареи и радари, като част от плана им за противоракетен щит. Така в момента, в Сирия се намира единствената руска военна база на Средиземно море.

Още ли има някой, който си мисли, че става въпрос за борба за демокрация и спазване на човешки права?

Как виждаш ситуацията в Сирия?

Много изопачена и през сълзи.

Сринаха една от най-светските страни в този край на света, с едно от най-високите нива на религиозна и етническа толерантност. Не само, че джамии, църкви и синагоги, спокойно се извисяваха на метри една от друга, но и хората принадлежащи към съответните религии съжителстваха мирно, и даже в близки приятелски отношения помежду си. Била съм на латино парти в Дамаск, където момиче от танцуваща двойка, беше забулено, но с модерен, цветен шал, облечено с дънки и тениска, танцуваше с партньора си, необезпокоявани от погледи и шушукания изпълнени с предразсъдъци…каквато, например, би била реакцията тук, в София, а и в много други градове в Европа.

Та аз даже лично съм присъствала на Ифтар (първото хранене на мюсюлманите, след залез слънце, по време месеца на Рамазан), организиран от и в православна църква в Хомс, където религиозни лидери от различни религии и течения в тях, весело похапваха и си говориха цяла вечер…

Малко хора в България и представям си още колко по-малко на Запад и в САЩ знаят, че Християнството е тръгнало именно от Сирия и че последният, и единствен град в света, в който и до ден днешен се говори езика на Исус Христос – Арамейски (Сириански), е град Маалула, в Сирия. Но не и днес. Сега градът е празен, осеян с осквернени и опожарени  църкви, дупки от куршуми и следи от кръв…

Темата за културното и историческо наследство, което всеки ден изчезва в облаците на разрухата и потъва в локвите от кръв в Сирия, е дълга и далеч незасегната от медиите. Под лозунгите за демокрация и борба за човешки права, се крият студени, нехуманни и прагматични геополитически и икономически интереси.

Ако САЩ и Западните страни наистина искаха демокрация и човешки права в Арабския свят, щяха да започнат от Кувейт, Саудитска Арабия, Катар или Бахрейн. В Саудитска Арабия и Катар християнството и християнските символи са забранени, жените нямат право дори да шофират, а на чуждестранните граждани им се взимат паспортите, когато постъпват на работа. Тези страни се управляват от деспотични монарси от стотици години, а в Саудитска Арабия християнските проповеди даже се наказват със смърт.

Кои са воюващите всъщност в Сирия?

От вътрешна гледна точка, в Сирия, зад така мъченическо-романтичното име “бунтовници”, седят  терористи и наемници от над 83 страни – Чечня, Казахстан, Узбекистан, Афганистан, Пакистан, Йемен, Саудитска Арабия, Кувейт, Йордания… финансирани и снабдени с последен писък на оръжейната мода, военно ноу-хау, логистична помощ и сателитна информация от петролните емирства, Мюсюлманските братя, Ал-Кайда и за съжаление – САЩ и Европа. Те са организирани в множество и най-различни групировки, като например Ахрар ал Шам, Джабхат ал Нусра (своеобразен клон на Ал-Кайда в Сирия) и други. Това са групировките, които извършват най-големите зверства, прикривайки се под лозунгите и знамето на революцията. Техните цели са директно дефинирани от крайния, радикален, политически Ислям. Те нападат и приемат за свой враг, абсолютно всеки, който не изповядва техните вярвания и идеология. Те не са нито на страната на опозицията, нито на правителството. Те най-много “мътят водата”, а тази мътилка, освен че пречи не само на заинтересованите страни в Сирия ясно да видят очертанията на конфликта, играе огромна роля в спекулацията по темата и нейното представяне пред света.

Свободната Сирийска Армия, на свой ред, се състои от войници или офицери, дезертьори от редовната Сирийска армия, от криминални елементи на обществото, както и от различни въоръжени Ислямистки групи.

Третата страна, разбира се е режима на Асад и редовната Сирийска армия.

Отвън обаче, конфликтът в Сирия, може да бъде интерпретиран и като своеобразно продължение на студената война, където в конфликт са интересите на сили като САЩ и Русия, които са пряко обвързани и/или представлявани от интересите на регионални играчи като Иран, Саудитска Арабия, Турция…

Така картината става по-неясна, а пъзелът става още по-сложен, и средностатистическия човек, се отказва да се опитва да го нареди сам и избира по-лесната опция, така достъпна и широко-разпространена – медиите  да го наредят вместо него, като забравя обаче, че зад тези медии, седят политически партии, големи корпорации, мажоритарни собственици с огромни, необятни за обикновения човек интереси и използват всяко основание (според тяхната логика) и възможност за да спекулират с данни, да премълчават факти, да моделират публичното мнение, в удобна за тях форма…

Мрачен сценарий ли е Трета световна война, или просто неизбежното преразпределение на силите?

И едното, и другото. В тази абсолютна “Игра на тронове”, версия 21’ви век, никоя заинтересована страна няма да се откаже от интересите си току така. Въпросът е дали ще се стигне до някакъв вид консенсус или споразумение, изгоден или поне приемлив развой на събитията, чрез преговори, блъфове, изнудване и всякакъв друг вид мръсни и хитри похвати на най-високо равнище, или ще се наложи прибягването до пълномащабни военни действия. Малко или много, случващото се в Сирия, може да се приеме като първа фаза от един такъв конфликт, пламъкът, който може да се превърне в мащабен опустошителен пожар, ако не бъде изгасен на време.

Просто е въпрос на това до каква степен, кой какъв интерес има от локален, регионален или дори световен военен конфликт. Да не забравяме все пак, че войната е доста доходоносен бизнес…

Възможен ли е етнически мир на тази територия, населявана от 18 общности с многобройни течения в тях?

Реално погледнато, до преди началото на конфликта, етническия мир беше с постоянна адресна регистрация в Сирия от доста време. Съвременната Сирийска история не помни сблъсъци на етническа основа, даже напротив – етническият и религиозният мир бяха една от основите на модерното Сирийско общество. В момента света става свидетел на едно изкуствено, насилствено и организирано насаждане и налагане на етническа нетолерантност в Сирия. Именно за това изведнъж страната се наводни с ислямисти от цял свят. Така битката в Сирия в момента, преди всичко е борба на светската срещу  шериата и ислямистката държава. Битка между светското общество със силите на Уахабизма, Талибанизма и идеологията на Ислямското Братство.

Не служи ли религията само за оправдание при такова социално разслоение?

Разбира се. Но както вече казах, в Сирия, социалното разслоение не е причината, нито религиозното многообразие. Просто това е името на паравана, зад който стоят геополитически и икономически интереси, които използват крайни религиозни течения като инструмент. А и този своеобразен черен ПР на Исляма, който наблюдаваме след 11.09. 2001 г. представя и “рекламира” един изопачен, краен, екстремистки Ислям. Това е все едно да се съди за християнството и християните като цяло по организации и секти като Ку – Клукс – Клан, Мормоните, Свидетелите на Йехова и т.н.

Може би тук ще е интересно, за по-любопитните и заинтересовани читатели, да направят свое проучване и да видят, че всъщност двете най-радикални течения в Исляма – Уахабизъм и Мюсолманско Братство, са всъщност създадени с помощта на Британските тайни служби, преди повече от век и половина.

На карта ли е съдбата на 2,5 млн. християни?

На карта е, на същата карта, на кoято беше и в Ирак.

Но нека да припомня, че това, което т.нар. бунтовници изповядват няма нищо общо с ислямската религия. Те имат техен, изкривен, краен вариант, една ужасна интерпретация на шериата, и затова водят война не само срещу християните, а и срещу всеки, който не е съгласен с техните виждания, включително и мюсюлмани. В Сирия 10% от населението е християнско и тези хора, както и всички бежанци, бягат не само от атаките на режима, бунтовниците, свободната армия и т.н., а от войната изобщо.

Башар Ал Асад и Реджеп Ердоган не са ли двете лица на една и съща маска?

Определено не. Двамата имат много различен произход, идват от различни среди и са с много различни биографии. Ердоган е започнал да се занимава с политика още през студентските си години и още тогава е имал политически амбиции, докато Асад е завършил медицина (офталмология) и не е имал никакви политически аспирации. Към момента  Ердоган представлява Ислямски лидер – неговата Партия на справедливостта и развитието е водена от ислямска идеология. Също така, партията се смята за част от международната организация на Мюсюлмански Братя, а всеизвестен факт е, че Мюсюлмански Братя е враг номер едно на режима на Асад. От своя страна, Башар Асад, принадлежи към ислямското подразделение на алауитите, което е едно от най-либералните и толерантните такива. Тук искам да подчертая, че алауитите са светско настроени и даже празнуват Kоледа заедно с християните, а жените им никога не се забраждат.

Употреба на хим. оръжие имаше и през 2012 г., защо стана световен проблем чак година по-късно?

И тук версиите са много. Който има интерес режима на Асад да падне се е надявал това да се случи без да се налага създаването на международна драма около химическото оръжие използвано в конфликта. През Юли 2012 г., химическо оръжие беше доказано използвано от бунтовниците, а това някакси подронва репутацията им на “борци за правда и за свобода”, която така усилено се лансира, а може би и заради по-многобройните жертви тази година и количеството използван газ…

Медиите, защо чак сега?

Всъщност, не е чак сега. Те медиите кротичко си отразяват някаква част от случващото се в Сирия от самото начало, но просто до сега имаше по-интересни и грандиозни сензации за обикновения гражданин – урагана Санди, Олимпиадата 2012, дебатът SOPA, инцидента Коста Конкордия, Редбул скока от ръба на стратосферата, Пуси Райът, Кейт Мидълтън е бременна, Кейт Мидълтън роди…

А и ако САЩ ще се намесват чрез военни и публични действия (за пореден път) в чужд вътрешен конфликт, трябва да се направи топ новина, която да оправдае тази намеса. Както обикновено, това се прави със сходен на американски блокбъстър сценарий и похват, където врагът е един и доказателствата за това уж има (а, дали?). Той не е враг само за хората си или за САЩ, той е враг на целия свят и само супергерой може да ни избави от него…

Просто се надявам, че по-умните и търсещи логиката и истинските отговори хора си задават въпроса: “Как се стигна дотам, че по-малко от две години след официалното изтегляне на САЩ от Ирак, те са в готовност отново да хвърлят военни сили в Близкия изток?”

Всички помним обосновката, с която САЩ влезе в Ирак. Тук ще цитирам Ивайло Ачев: “След атентатите от 9 Септември 2001, САЩ обяви глобална война на тероризма. Първо на мушката попадна Афганистан заради даденото на Осама Бин Ладен убежище, после дойде ред и на Ирак. Сценарият беше подобен – появиха се „данни”, че Саддам Хюсеин има оръжия за масово поразяване, имаше мисия на ООН за проверка, не беше намерено нищо, но САЩ влезе с армия в Ирак, за да възстанови демокрацията…Впоследствие Вашингтон си призна, че такова оръжие не е открито, но в крайна сметка държавата, която е на второ място в ОПЕК по износ на петрол и преди година счупи месечния си рекорд по износ, се оказа под американски контрол. А енергийните ѝ ресурси бяха разпределени между американски компании – например „Халибъртън” на бившия американски вицепрезидент Дик Чейни.”

Въоръжени сблъсъци в момента има и в Мали например,  защо никой не говори за това?

Горе-долу поради причините описани в предишния въпрос, а и защото в днешно време, представата на хората за Африка (освен ако не става дума за ЮАР, Кения, Замбия или Занзибар…) е, че там глад, войни или военни преврати има всеки ден….нищо ново…

Също така в Сирия, Запада е в съюзничество на ислямистите и радикалите, тъй като подпомагат постигането на техните цели, докато в Мали, Запад и ислямисти са в конфронтация. Някак си не изглежда много консистентно и представително.

Въпреки, че властта е явно ерозирала, Асад продължава да се ползва с добра подкрепа, на какво смяташ, че се дължи това?

В Сирия винаги е имало светска държава и светско управление, което достигна връх при режима на Асад. Преди конфликта, Сирия нямаше никакъв външен дълг, никакви взаимоотношения с чужди централни банки или световни такива. Образованието и здравеопазването бяха напълно безплатни, имаше масово производство и сектори като хранително-вкусова промишленост, земеделието и фармацевтика бяха развити на изключително високо равнище, осигурявайки евтини, качествени и разнообразни хранителни продукти и медикаменти както за обществото, така и за износ. Преди войната Сирия се развиваше с бързи темпове.

Разбира се, имаше и лоши страни, като липсата на пълна свобода на словото, писането на доноси, изчезването на политически затворници и т.н. Никой не може да отрече това, но в крайна сметка Сирия бе стотици пъти по-демократична и по-светска държава, отколкото петролните емирства. Християните имаха пълни права, почивка в събота и неделя, имаха собствени съдилища, а както вече казахме в Саудитска Арабия, например, християнските проповеди се наказват със смърт.

Също така, Асад в момента, изразява именно интересите на сирийския народ за запазването на държавата от разпадане и превръщането й в шериат.

Къде е ролята на Хизбула?

Хизбула спада към така наречената “ос на съпротивата” – Хизбула, Сирия и Иран, подкрепяни от Русия и Китай. Тази ос е единна и солидарна, както е и при всеки един друг политически или икономически съюз. Всички страни от оста на съпротивата смятат нападението на една страна от чужда сила за нападение над всички сили от съюза. В конфликта в Сирия, Хизбула всъщност се намеси най-последна, след намесата на емирствата, Турция, Русия, САЩ и както е известно се намеси като застъпник за Сирия. Най–главно действията на Хизбула бяха в защита на шиитско – ливанското население, живеещо на Сирийска територия в областта на град Кусейр, след като жителите на града бяха нападнати от Ал Кайда и всевъзможните въоръжени терористи вилнеещи из хаоса в страната.

Опозицията започна да сочи с пръст към Хизбула, веднага щом излезе на яве фактът, че почти всички “бунтовници” в Сирия са ислямисти от радикални групи. Никой не отрича, обаче че има може би няколко хиляди бойци на Хизбула в Сирия, които пазят инвестициите на Иран, но не те са тези, които рушат и оскверняват църкви и избиват цивилно християнско и мюсюлманско население. Не Хизбула искат да наложат шериат и не те ядат сърца и разпорват жертвите си, а след това гордо качват клипчета  в Интернет.

Никой не е фен на Хизбула, но като теглим чертата, може би намесaтa на тази групировка в Сирия, значително допринася за справянето с истинския проблем – наемниците на Ал-Кайда и привържениците на Мюсюлманските Братя.

Кой има интерес и какво ще спечели от войната в Сирия?

Както вече казах, интересите са много и вътрешни и външни, все центрирани около контрол над ресурси и територии. За съжаление най-големи интереси имат най-големите риби – САЩ и Турция, Иран, Русия и Китай, а интересите на малките обикновени хора в Сирия, остават последни на опашката.

САЩ искат марионетен режим в Сирия, както при всичките страни от Залива плюс разполагане на военни бази в района, което ще й позволи да диктува нейни правила за това как да се разпределят газ, петрол и други ресурси към Китай и Русия.

Иран и Русия, от своя страна, имат интерес режима на Асад да просъществува, тъй като дългогодишните топли политически отношения между тези страни, ще осигурят достъп за износ на енергийни ресурси от Иран към Европа и Северна Африка, както и ще позволят Русия да се ползва със специални права и преференции при вноса на въпросните ресурси.

Но дори още по-конкретно, въпроса е кой ще контролира териториите с най-големите газени и нефтени находища в света, защото както всички знаем, който притежава кравата, той дои млякото и решава какво да прави с него.

Залог ли са бежанците и не са ли принесени в жертва на т.нар. „борба с тероризма”?

Естествено, че са принесени в жертва и че и те играят някаква роля, която може да бъде определена като залог. Но това не е нещо ново, това е до болка познат сценарий на целия свят. Винаги в такива конфликти, а и във всички въоръжени изобщо, най-много страдат обикновените хора, докато реално заинтересованите рядко губят нещо освен финансови ресурси.

Наскоро даже излезе една чудесна статия на Тома Томов, посветена на шефът на саудитското разузнаване принц Бандар бин Султан, с прякор Бандар Буш, защото за 41-вия американски президент той беше като син, а за 43-тия като брат, 40 години посланик във Вашингтон. В нея се описва една тайна среща между принц Бандар и Михаил Горбачов. Принцът сам описва разговора: „Руснакът седи срещу мене, ръкомаха, емоционален. Преводачът му говори алжирски арабски, едва го разбирам. И по едно време ми писна: „Г-н Генерален секретар, аз мога да Ви помогна да се изтеглите от Афганистан с чест и достойнство.“ Горбачов ми отговори: „Следя и знам всичко, което вие, саудитите, правите в Афганистан. Харчите 200 милиона годишно там, за вашите хора.“ Прекъснах го: „Моля Ви спрете! Опасно е, когато лидерът на една свръхсила получава невярна информация. Слушайте ме внимателно, моля Ви. Ние не харчим 200, харчим 500 милиона! Вашите момчета загиват, ние харчим само пари и винаги може да си напечатаме още. Винаги може да продадем още петрол. Ние и американците, ако губим нещо въобще, това са хартийки. Докато Съветският съюз губи танкове, самолети и най-важното – човешки животи и престиж.“ (цитатът е от статия на Тома Томов за в. “Труд”)

Та така, всеки да си прави изводите.

Това, което наблюдаваме днес в Сирия, продължение на Арабската пролет ли е?

Въпреки, че не харесвам това наименование, тъй като обуславя мислене и предизвиква асоциации, които не са напълно съответстващи с реалната действителност, да, уж е продължение на Арабската пролет. В такава опаковка се опитват да го сложат и да ни го продадат, но всъщност вече се е видоизменило в нещо много по-различно.

Мит ли е бъдещето на светската държава в Сирия?

Не мисля. Напълно вярвам, че тя може да бъде постигната в Сирия отново и в още по-еволюирал, изчистен и демократичен вид, но за съжаление трябва да мине време. Каквото Сирийската държава и общество беше постигнала до момента, сега ще трябва да създаде наново, след като първо се стабилизира положението, конфликтът бъде разрешен и прекратен, и се поставят нови, по-здрави основи на една модерна държава, която функционира не само в интерес на управниците си, а на цялото общество.

И тук искам да добавя, че е крайно време правителствата на САЩ и техните съюзници в лицето на европейските империалистически страни да престанат да изнасят лекции на света относно морал, защита на човешките права и демокрацията, и в момента по-конкретно за „моралната гнусотия“ на химическата война, защото пълната документация за военните престъпления и жестокости, извършени от американския и европейски империализъм ще запълни много томове.

Вашингтон е отровил цели иракски градове с обеднен уран и бял фосфор. Още преди това е хвърлил 75 милиона литра “Agent Orange” (химическо оръжие) над Виетнам, което е поразило милиони хора. САЩ са единствената държава в света, която е използвала ядрени оръжия и то върху беззащитни градове. Не веднъж, а два пъти – над Хирошима и Нагасаки.  САЩ и европейските империалистически държави, ​​които са първите използвали отровен газ, са колективно отговорни за смъртта на милиони хора.

Крайно време е това безочливо двуличие да спре.

 

 

Един коментар

  • Няма спор, че Катар е най-големият износител на газ в света, към момента, а Сирия отказва да им даде разрешение за строеж на газопровод през страната, явно умишлено кроят някакви неща с това. Споразумение за строеж на такъв газопровод е бил постигнато с Иран. Турция, от друга страна, открито изявява претенции към газопровода „Набуко”, който трябвало да минава през България и Румъния, ако питате мен аз съм против подобни газопроводи понеже са ми малко опасни.Благодаря за интересната статия,радвам се че попаднах на блога ви дано често ни пишете.

*