Далечният съсед България

Туна Киремитчи е познат у нас с романа си „Молитвите остават”, а освен това работи като сценарист на някои от популярните в България турски сериали. Роден е през 1973 г. и още като ученик в гимназията се увлича по писането. Първата му книга „Ayabakanlar” („Наблюдателите на луната”) е издадена през 1994 г. Три години по-късно той поделя първата награда на конкурса за млади поети на Балканите със сърбина Изет Сарялич. През 1998 г. на пазара излиза и втората му стихосбирка – „Akademi” („Академия”).  Първият роман на Туна Киремитчи се появява през 2002 г. Книгата предизвика голям интерес и е определяна като едно от най-значимите литературни събития за годината. До края на 2005 г. излизат още четири заглавия, дело на младия турски автор. Завършва кинематография в Истанбул и е част от рок групата „Атлас“.  Младият  писател и композитор е носител на множество награди за късометръжни филми.

Когато миналия месец бях на концерт в България не пренебрегнах и литературните си дейности. Издателят ми в София от КК “Труд”  и една гражданска организация бяха организатори на няколко събития. С аромат на липа, в слънчев ден, както се е изразил Назъм Хикмет посетихме Националната библиотека. Сред слушателите имаше и български турци. След Наим Сюлейманоглу рядко си спомняме за тези роднини. Ако погледнете географската карта с България сме съседи, но духовно сме отдалечени. Студената война е изиграла изключително голяма роля. Както казва романиста Алек Попов, с когото се запознах преди 5 години на един литературен фестивал в Сеул „Дори писателите, за да се запознаят трябва да отидат до Корея”. Според мен идеята на това изказване е за невидимото разстояние и културното разпадане между двете страни. Когато и да разговарям с български артист за това положение, то винаги ни учудва, защото споделяме много общи неща в културно отношение. Същевременно и не ни учудва, защото в историята на съседските общества има достатъчно лоши спомени. „Работата на политиците е да разделят хората, а работата на артистите е да обединяват отново хората” – казах на пресконференцията.

През последните години може да се забележи очевидна промяна в отношението на българската общественост към турците. Най-малкото в градовете…

Дори причината да е до известна степен в междудържавническите отношения, затоплянето идва от харесванията на турските сериали и романи.

Турците пък все още не се интересуват от България. Но когато  видят красотата й на могат без да не се прехласнат. Не го казвам, защото корените ми са от Пловдив, истината е, че България е много красива страна. Особенно тези дни, когато София, Пловдив, Варна и Велико Търново бяха в надпреварата за „Европейска Столица на Културата 2019”. Положението на българските турци е обобщено в писмото на младо момиче, което беше на конференцията: ”България е мащеха за нас тукашните турци. А за Турция, ние сме доведените български деца”.

На следващия ден бях гост в Националното радио. Пак се опитвахме да разрешим този проблем: Артистите от двете страни да участват заедно в конференции, български и турски рок банди да правят съвместни концерти…

Докато чаках да се кача в самолета в едно кафене на Витошка заедно с Ердем Чапа и Николета Габровска от софийския офис на Съвета на Европа отново търсехме решение.

Темата беше същата: Какво можем да направим?

Естественно около нас песимистите смятат, че това е много трудна задача, но има и много оптимисти, които подкрепят идеята. Кой ще излезе прав?

Ще поживеем и ще видим.

В крайна сметка тези, които искат да отдалечат две съседски държави, ще си вършат своята работа, а тези, които искат да ги сближат тяхната. Така е устроен светът.

 1 октомври 2014г., Айдънлък

 

 

Няма коментари

*