Джон Малкович: Има един милион причини, за да направя конкретен филм

Джон Малкович е роден в малкото градче Кристофър, щата Илинойс в САЩ на 9 декември 1953 г. Има три сестри и по-голям брат. Баща му, който е издател на списание за защита на околната среда, никога и в нищо не подкрепя сина си. С упоритост и воля Малкович успява да се преобрази физически, стопявайки тлъстините, които имал в излишък като тийнейджър. В училище се занимава с музика, следва за еколог, но се увлича по театъра и се прехвърля в университета на щата Илинойс, където изучава актьорско майсторство. За да се изхранва, работи като шофьор на училищен автобус и често смайва децата с пламенни декламации на откъси от Ницше и Шпенглер. През 1976 става един от основателите на чикагския театър „Степенулф“. Мести се в Ню Йорк през 1983 и се появява в пиесата „True West“. Играе на Бродуей с Дъстин Хофман в „Death of a Salesman“ (1984). За тази роля получава награда Еми, когато пиесата става телевизионен филм. Дебютира в киното с филма „Място в сърцето“ (1984), за който е номиниран за Оскар за най-добра мъжка второстепенна роля. Отново получава номинация за Оскар през 1994 за ролята си във филма „Под прицел“ (1993), отново в същата категория. През 2000 г. е създаден филмът „Клетниците“, в който той участва в ролята на Жавер — полицейски инспектор и бивш надзирател от каторгата. Въпреки че играе главната роля в „Да бъдеш Джон Малкович“ по сценарий на Чарли Кауфман, Малкович изиграва лека вариация на себе си, което личи по презимето на героя му („Хорацио“). Дебютира като режисьор с филма „The Dancer Upstairs“ (2002). Малкович дълги години живее във Франция, но наскоро обяви, че преустановява френското си поданство. Той и приятелката му Николете Пейран имат две деца — Амандин и Лоуи. Актьорът предизвиква спорове във Великобритания през 2002, след като заявява, че има желание да застреля журналиста Робърт Фиск и политика Джордж Галоуей, които са обвинени в симпатизиране на ислямския тероризъм. На 4 април 2005 Малкович произнася реч в Илинойския държавен университет и получава диплома по театрално изкуство.

Г-н Малкович, Вие защо гледате филми?

Аз лично не се интересувам. Бих гледал нещо, което да ме накара да се замисля, но в същото време няма по-щастлив човек от мен, когато гледам „Тропическа буря“ или „Ах, тази Мери“. Аз съм истерикът, които едва ли не трябва да напусне залата. Изобщо не ме интересува какъв жанр е филма, аз съм твърде еклектичен. Имам предвид, че ако ме накарате да сравня филмите „Животът на другите“ и „При Порки II“, не бих могъл да ви отговоря. Но биха ми харесали еднакво, ако и двата постигат това, което е им заложено. Единият има за цел да накара хората да се смеят, а другият да ни разкаже нещо за това как трябва да живеем. Ако те постигнат това, аз съм много щастлив, а ако не успеят, тогава, разбира се, не съм.

По същия начин ли съдите за един сценарий като актьор и като продуцент?

Съденето като продуцент е различно, отколкото това като актьор. Изкарвам си хляба като актьор, губя го като продуцент. (Смее се)

Но Вие продължавате да се връщате към него.

Обичам продуцирането, защото правим добри неща и вярвам в моите партньори. Ако загубиш пари, лошо, но не плачи за това, защото просто е така. Може да има един милион причини за да направя конкретен филм. Антониони е първият режисьор, който някога ми е предлагал филм в началото на 80-те. Тогава той получи удар и никой не вярваше, че ще може да работи отново, но когато жена му ми се обади и ме попита дали бих го направил, аз се съгласих, без да прочета сценария. В противен случай нямаше да съм работил с Антониони. Не знам какво би означавало това. Нямаше да съм работил с Мастрояни или Вендерс или който и да е. Има много причини за да правиш нещо. Някои от тях са добри, други може би не – някои от тях комерсиални или не толкова – но най-вече го правиш, защото мислиш, че ще е добро. Това е основното правило.

Говорейки за Вим Вендерс, той ми сподели, че е бил работохолик през целия си живот, но напоследък е осъзнал, че пропуска някои важни неща. Можете ли да кажете, че сте успял да постигнете добър баланс?

Със сигурност, нищо свързано с мен не е достигнало каквото и да било съвършенство, така че веднага ще ви отговоря, не. Като цяло се справям добре, но винаги има за какво да съжалявам. Разбирам какво казва Вим, и познавайки го мога да кажа какво има предвид. Той идва от страна с характерна култура, в конкретен период, и характерно поколение, което едва ли не трябва да живее по този начин, заради историята си. Тежкото тегло от това, което са преживели, е тяхната история, а аз никога не съм усещал подобно нещо. Късметлия съм, че винаги съм имал избор да направя нещо или не.

Бихте ли казали, че сте живял приказен живот?

В по-голямата си част. Моите приятели, моите интереси, моето любопитство, моето четене, нещата, които обичам да правя. Аз имам много приятели по целия свят, които харесвам, и с които поддържам добра връзка – може би не перфектна, но по-скоро адекватна. Аз не се сещам за някой, който е имал по-приказен живот, наистина.

Откъде намирате материал, който да Ви заинтригува?

Има много източници. Преди няколко дни летях до Бостън и в едно списание прочетох статия за един човек, но няма да ви кажа за какво точно ставаше дума, защото хората са склонни да крадат неща, но беше много интересно. Статията дори не беше добре написана, но темата беше страшно интересна. Ако имах възможността и парите, където да мога да кажа, „Прочетете статията, намерете този човек по телефона, и да започнем работа по сценария,“ бих го направил. Така че, ще го имам предвид. Разбира се, черпя много вдъхновение от литературата, но и от живота също.

Бихте ли казали, че сте по-спокоен сега, отколкото, когато сте били по-млад?

Основното нещо е, че децата ми вече пораснаха. Когато имате 2 или 5-годишно дете, винаги се чудите какво ще направи. Постоянно имате чувството, че има още нещо, което е трябвало да кажете или да направите. Когато вече са тийнейджъри или дори по-големи, осъзнавате, че не сте можели да направите нищо. (Смее се)

Какво друго се промени, след появата на вашите деца?

Мисля, че в момента в който вече имате деца, започвате да мислите за смъртта. Първото ми дете се роди, когато аз бях на 36, така че това беше началото за мен.

Това означава ли, че сте приели вашата собствена смърт? Определено не сте стар човек …

Мисля, че за всеки е най-лесно, когато тя остава просто понятие. Чувал съм, че хората умират – но не и аз! Така мислят повечето хора. Но разбирам, че тя може да се случи днес, утре, или след 40 години. Дали мисля за това? Да, мисля, че съм доста спокоен по тази тема.

Тази нагласа помага ли Ви да изживявате пълноценно моментите си?

Да, мисля, че съм станал по-добър в това, в сравнение с времето, когато бях по-млад. Въпреки, че аз никога не съм бил човек, който е прекалено изгубен в миналото си или в намеренията си за бъдещето, че да не мога да живея в настоящето.

Това звучи доста спокойно.

Мисля, че съм доста спокоен. Никога не съм бил нервак, признавам. Налагало се е да ме будят, преди премиери в театъра, защото съм заспивал под масата в гримьорната. Ритваха ме и ми казваха: „Ти си на… идиот.“ (Смее се) Преди футболни мачове, вместо да участвам в подготовката и мотивацията, отивах да спя в стаята, където стояха спаринг манекените, а след това се събуждах готов за борба.

Има ли неща, за които съжалявате, живеейки по този начин?

Мисля че, като по-млад, съм имал повече неща, за които съм съжалявал, което е нещо различно. Повече вина, повече съжаление, повече срам, от всичко. Но мисля, че с възрастта имам толкова неща, за които съжалявам, колкото и всички останали. Искам да кажа, че не съм Едит Пиаф. (Визира известната й песен „Не, за нищо не съжалявам“) (Смее се) По-скоро съм Синатра, в този смисъл. „Имал съм няколко, но твърде малко, за да ги споменавам” (цитат от песента My Way на Франк Синатра). Така че, разбира се, имам, но аз не живея в миналото по този начин, защото човек не може да се върне, не може да го промени, не може да изтрие болката и разочарованието, които е причинил – дори и на самия себе си. Човек наистина не може да промени миналото.

Няма коментари

*