Защитата на Пулев

или защо боксът не е пошлост, а претенцията е.

По-рано днес попаднах на публикация в Дойче Веле, озаглавена „Пулев, пошлостта и присвоената гордост“. Патосът ѝ е ясен – боксът е примитивно зрелище за тъпаци, възпитава насилие, тежко му на общество, което се радва на подобна пошлост, как може медиите да тръбят по такъв начин за подобно нещо и т.н., и т.н. Всеизвестни тези.
Просташкото медийно говорене (и в спорта, и извън него) е наистина до болка познат феномен, всички му се ядосваме. Само че горното също е медийно говорене и на него също си струва да се отвърне. И заради предстоящия мач, и заради принципа.
Боксът е благороден спорт, в който двама души се бият честно и доблестно, съблюдавайки правила – още от Античността. Не е махленска свада или чалгаджийски бой в дискотека, или някакво изкуствено фитнес-надуване. Тези хора – Кличко, Пулев – са дисциплинирани атлети, които се готвят с години и търпят всевъзможни лишения, докато се изграждат физически и психически. И да, за да стигнеш до това равнище, главата е по-важна от мускулите, а не обратното.
Това поне е идеята на спорта „бокс“ – говорим за чистия му смисъл. Че понякога не се случва така на практика, е друго нещо. Да, най-големият проблем на този спорт от години насам е промотирането му, сценариите евтинеят и опошляват събитието, а то е наистина важно – мач за световната титла не се провежда всеки ден. Просто промоутърите се чудят как да продават бокса в днешно време – популярността му все повече спада заради някакви „смесени боеве“, „свободни двубои“ и други такива животински изстъпления, които наистина са пошли и тъкмо заради това се гледат – заради „свободните правила“ (това не е ли оксиморон?).
Съгласен съм с автора, че „присвоената гордост по месторождение” е нещо смешно и нелепо, но не съм съгласен с това, което говори „на едро“ за бокса, за самия спорт. Да се говори, че боксът е простотия по условие – това също е пошлост. Много прости хора може да играят бокс, това не прави спорта простотия в неговата същност. И с футбола е така.
А бокс има и в „Илиада“ – 23-та песен, игрите в чест на Патрокъл Покровител на юмручния бой е Аполон. Той беше и предводител на музите, нали? И Омир също не е бил чалгар или простак, мисля.
С две думи, успех на Кубрат Пулев.

Иван Ланджев (1986) е български поет, сценарист и есеист. Завършил е философия и културология (магистърска програма „Изкуства и съвременност“) в СУ „Св. Климент Охридски“. В момента е докторант по руска литература на XIX в. в същия университет. Победител е в националните конкурси за поезия „Веселин Ханчев“ (2009) и „Южна пролет“ (2011). През 2010 дебютната му стихосбирка „По вина на Боби Фишер“ е номинирана за Националната награда за поезия „Иван Николов“. През 2014г. излиза неговата втора стихосбирка „Ние според мансардата”. Текстовете му (поезия, есета, разкази) са излизали в повечето водещи списания и вестници в България. Негови стихотворения са публикувани в престижни международни издания като „Granta“ (London), превеждани са на английски, испански, немски, словенски, хърватски. Участвал е в международни поетични фестивали, четения и научни конференции в САЩ, Русия, Австрия, Словения, Унгария. Превежда от и на английски.

Няма коментари

*