Индонезия – магията извън стереотипа

Антоанета Попхлебарова е преподавател по английски език в езикова школа във Варна. В свободното си време е и ментор на група младежи-доброволци, които наричат себе си „Делфините“ и правят чудесни неща за общността в своя град – забавляват деца в дом за сираци, развеселяват болнични стаи за малки пациенти, участват в международни младежки проекти. В Индонезия я отвежда проект на Фондация „Деца на Балканите“ и полската неправителствена организация „Европейски форум на младежта“, финансиран от програма „Младежта в действие“ на Европейската комисия. Антоанета има две чудесни пораснали дъщери и съпруг, който я разбира и подкрепя. 

 

Пристигнах в Семаранг!!! Пропътувах шест времеви зони, 17 часа и не знам колко мили. Видях толкова много хора с толкова много цветове. Като последни щрихи от пътешествието – в последния ми полет имаше молитва Господ да запази самолета в текст на шест религиозни изповедания – ислям, хинду, будист, протестантска, католическа, конфуцианска, преведени на английски и като кацнахме в Семаранг пуснаха песента Очи чьорнъе на местния език – бахаса! Светът е огромен и толкова забавен! Даже вече ми прибраха телефона, нахапаха ме ята комари, посрещна ме едно много усмихнато момче и ме настани в чиста хотелска стая … какво ли ме чака утре?

Хапнах за закуска ориз с диня, за обяд ориз в бананово листо с пиле, темпе и каваса, обзалагам се,че за вечеря ще е също ориз. „Сайа макам наси“ – аз ям ориз, така казват за „храня се“, нещо подобно на българското – „хайде да ядем хляб“. Едно е сигурно -като се върна няма да макам наси.

Движението по пътищата е умопомрачително – навсякъде мотопеди, понякога с трима-четирима накачулени отгоре, например едно около 15 годишно момиченце си караше мотопеда с около 60 и си текстваше на телефона едновременно, едни хлапета играеха карти на гърба на мотопеда на баща си.

Вече влязох в един дом – всичко е на земята, невероятно е чисто, през хола минава каналче с рибки, спи се на рогозки на земята, за тоалетната – това е дълга нова история, но за нея ми трябват смелост и вдъхновение.

Сега отивам в приемното си семейство, надявам се да успея да си купя някакъв второупотребен телефон и да си купя нов репелент – този, който от България ми препоръчаха за тигрови комари, може да убие тигър, но тукашните комари му се присмиват.

Селамат! – това май е здравей, но довиждане още не съм научила!

Пак маках наси – вчера на благотворителна вечеря в Католическата църква на Семаранг, и днес за закуска – този път без диня, но с кекс. Милите ми домакини се бяха постарали да посрещнат европейката с различна храна и бяха купили кекс, но …. разбира се, ми го сервираха с ориз. С нетърпение очаквам мига на раздялата със смления в корема ми наси.

Домакините ми са много мили хора – семейство с две деца, мисля че са средна класа, но хората тук са толкова бедни, че това е много условно понятие. Живеят в къща, която се крепи на честна дума – строена е основно с ламарини и бетонни греди. Те са католици, а съседите им са мюсолмани, на няколко крачки едно от друго тук има огромен таоистки храм – ще го посетя днес, джамия и католическа църква. На службата в църквата ми дадоха песнопойка и единственото, което успях да разбера бе, че наричат Бог – Аллах. После попитах и те много учудено ми отговориха, разбира се – така е! Милите хора са толкова искрени и щастливи, имаше една бабичка – тялото и приличаше на стафидка с размерите на шестгодишно момиченце, а лицето и беше озарено от най-щастливата детска усмивка на света. Не можах да спра да я гледам, но не посмях да я снимам, тъй като тук това не е учтиво. След службата имаше забава и пя местната рок банда – няколко момченца местни гъзари, които също бяха супер сладки, естествени и весели. Момчетата свалят момичетата като се заливат с вода, а после отиват и пръскат вода от косата си във врата на момичето. Това води до огромни писъци, боеве и гюролтия. От другата страна на църквата много широкоплещести дядовци правеха рефлекторен масаж на ходилата на желаещите благотворително – прищя ми се да пробвам, но като видях как се превива от болка един мъж със стоицизма на самурай, бързо се отказах. Този масаж служи и като диагностика – една жена записва на всеки какви са му болестите на един тефтер и какво става по-нататък не знам. Видях само, че от пръстите на краката може да ти изпишат два листа със заболявания и най-вероятно да ги изцелят след това. Изумително!

А сега за банята – тук се нарича кемар манди – и всъщност не е баня. Индонезийците не са открили топлата вода и тоалетната хартия. Няма такава – има един леген с вода с тасче, което служи за всичко. Най-трудно ми е да открия как да си измия зъбите, защото не мога да помисля, че ще сложа тази вода вустата си, затова дойдох в офиса на фондацията да извърша този ритуал. Другото важно нещо за Индонезия е – тези хора не мият. Баните, мивките, тоалетните – не се мият откак са поставени. Повтарям си мантрата „От мръсотия никой не е умрял“, стискам зъби и поливам с тасчето. Дано оцелея здрава! После като се върна в България – три дни под душа с горещата вода.

Засега това е от мен – моля, вземете си един горещ душ от мое име и бъдете благодарни на топлата вода!

Днес официално започна културната ми индонезийска програма. За всички, които добре ме познават е ясно как – с изгубване. Реших да посетя таоисткия храм, който изглеждаше толкова близо на отсрещния хълм, снимах всяка пресечка с надеждата да намеря пътя си за връщане, и естествено … малко не го намерих. Попаднах в една бананова джунгличка с много пъстри къщички и всеки, когото питах за адреса си – имах си визитка на Дежавато, ми се усмихваше и с удоволствие ми посочваше посоки, насам-натам. За малко да се кача на отсрещния хълм – тук живеем в долина, склоновете на която са застроени до последния сантиметър и вечер всеки звук кънти като в тунел. Снощи например някой се опитваше да пее до два часа на отсрещния хълм и дори тапите за уши не помагаха. Нямаше опасност дори да е пиян – тук алкохолът е строго забранен и на партитата пият вода – просто човекът ни озвучаваше. Та за изгубването – най-накрая срещнах едно усмихнато момиче с перфектен английски и чадър против слънце. Помислих си, че е мираж – тук никой не говори английски, а тя ми подаде чадъра си и ме помоли да я почакам. Изтича до къщата си, взе още един чадър и ми го връчи! И така – двете с двата чадъра вървяхме около 15 минути и пристигнахме до офиса ни. Чудо!

Сега за насито – този път то само дойде при мен. За малко да остана без вечеря, защото Диуи – моята любезна домакиня ми говори около 10 минути на бахаса, гледайки ме в очите, надявайки се така по да разбера, засега съм научила числата до пет, тези до десет са от по десет букви едното, и най-накрая каза Do you like noodles?. Аз побързах да отговоря, йес, но май съм поклатила глава настрани, защото тя ме погледна ужасено и изтича надолу по стълбите. Говориха с мъжа и нови десет минути много смутено, милите, и все повтаряха на английски Do you like явно чудейки се какво да ме правят. Преди това пък им бях казала, че имам черна котка и те леле черна котка – дявол! Слава богу през това време насито дойде на входната врата – един дядо носеше на рамо нещо като грамадна пещ с дървени тръбички, пълнеше тръбичките с наси, печеше ги на пещта и ги засипваше с настърган кокос. Добре, че и децата бяха гладни и поръчаха много, та и аз се зарадвах. За всеки случай утре смятам да намеря аптека и да потърся лекарство АНТИ наси – може би ще се казва НАСИ-РАН!

Всъщност, разказвам тази история, за да обясня, че и за домакините културния шок е много голям, като посрещат гост от толкова далеч. Аз съм благодарна за всичко, което правят за мен, хората са много добри и постоянно ми говорят на бахаса, пък аз само повтарям думите им и те се заливат от смях. Особено децата. Вече съм доста приспособена към начина на живот тук, дори като се прибирах вечерта – тук вечерта значи 6 часа и да се прибираш по-късно е неморално, се почувствах уютно. Слънцето изгрява в 6 и залязва в 6 всеки божи ден, никога не вали в сухия сезон – тези хора изобщо имат ли прогноза за времето. Може би това ги е направило толкова спокойни и мили – сигурна съм, че имат много стрес, след малко ще разкажа да първото си пътешествие в час пик на мотор, а те го правят всеки ден – но нали така ти трябват само един вид дрехи и обувки – джапанки естествено, нали не трябва да мислиш за отопление през зимата, за парно и прочие. Всъщност знам ли, може би като дойдат дъждовете имат много неща за мислене – явно тук нещата се рушат със същата скорост, с която растат, защото хората не ги мислят и са ги оставили да се движат на собствен ход. Затова и не чистят – нали пак ще стане мръсно…

За мотора – избавих се от един от най-големите си страхове – да попадна в уличен трафик като истанбулския на мотор. Ачи – момчето доброволец на фондацията, супер ведър, усмихнат и услужлив трябваше да ми помогне да си купя телефон и естествено ме качи на мотора си и се метнахме в най-натоварения трафик към мола. Как изпреварваше, отляво и отдясно, как го изпреварваха, как завиваше, как се опитваше да ми разкаже как баба му го накарала да изяде змия и се обръщаше да ми покаже колко голяма докато караше, все едно бях във влакче на ужасите! Като спряхме изпитвах смесени чувства да го разцелувам, че съм с два крака и ръце или да му се скарам, но тук е забранено да се докосват хората по главата пък камо ли да се прегръщат и целуват. Разгеле, вече мога и на мотор да севозя! Welcome to Indonesia!

И последно – за културната програма – посетих таоисткия и най-големия китайски храм в Индонезия – прекрасни места, огнено червени пагоди с много страховити пъстри статуи до тях, поточе с костенурки по средата и много пространство, въздух и спокойствие. Храмовете нямат стени, всяка колона има различен смисъл и име, стъпалата към храма са точно 12 – колкото и нивата на покрива – всичко е построено с прекрасна симетрия и внимание към детайла. И още един щрих към многообразието на религиите тук – в ъгъла на двора на храма има малка джамийка. НЕВЕРОЯТНО! Ако си поклонник и искаш да разгледаш всички забележителности на града, може да отидеш и да се помолиш в джамията си. Толкова се развълнувах, че се прекръстих! Храмът е храм, независимо каква религия изповядваш и това толкова силно се чувства тук! И за лека нощ – тук няма нужда от радио и телевизия – поне два часа всяка вечер долината кънти от песните на ходжите – това са песни, а не стенания, каквито сме свикнали да чуваме, от мантрите на конфуцианските свещенници – бръъм, бръъм като в непалските храмове , от писъците на децата и от жуженето на комарите! Ех, ако можех да mute-на последните!

Днес – 26 август -бях „офис-сянка” и всъщност не правих нищо. Не не ме разбирайте погрешно, че съм в сенчестия бизнес на Индонезия, с моя наивитет там не бих оцеляла и час. Просто така се казва проекта ми – Job Shadowing и целта му е да ни запознае с начините на работа на неправителствените организации отвъд океана. Организацията, в която работя под прикритие, се казва Дежавато и е създадена от един определено талантлив човек, когото не съм успяла още да срещна лично. Работи в най-бедните райони на Индонезия, измъква деца от гетото и ги включва в международни проекти, преподава английски, отваря очите на местните към света и на нас към тях, помага при природни бедствия. Днес дойдоха първите доброволци, които ще се включат в проекти на местните общности за следващите три месеца – четирима японци, които ще преподават математика, японски и английски в селата. В сряда ще ходим да ги развеждаме по работните им места и така ще мога да видя отблизо и провинцията – съдейки по това какво е града, стискам палци! Япончетата бяха много мили и любезни, разбира се направихме необходимите кланения, хапнахме заедно супата с пилешки крака и нещо зелено – те също бяха втрещени, и после по-живо-по-здраво – всеки в своя фейсбук.Та това за работата днес! За яденето – не питайте за насито, но освен това ядох касава – много много вкусен дълъг печен картоф с вкус на тиква и огромна папая. За последната ме увериха, че действала като насиран, дано да е така! Сега – философски размишления за времето в Индонезия. Тук съществуват два вида време – фиксирано време и „гумено време”, считай безтегловно. Първото е свързано с началото и края на работния ден – всички започват работа невероятно рано – в 7 часа и свършват в 5. За мен правят компромис – 8.30 „като за бели”, но са абсолютно стриктни за часовете. Какво се случва между 7 и 5 и след това обаче, е безтегловно време. На въпроса „Кога ще направим това?” се отговаря „Ще го направим!”, разбирай „рано, късно или никога”. Хората стоят и чакат неща в транс, чува се само бръмченето на вентилаторите и комарите. Чиниите ги мият веднъж дневно, защото водата спира задължително от 6 до 6 сутринта, от кухнята на домакинята ни за обяда разбрах, че ги мият на пода в казан…, ремонт никога не правят, стени не боядисват откак са построили къщата, сигурна съм че и не местят нещата, които оставят. Просто са в безтегловност, предполагам, че още повече в дъждовния сезон – когато основната им работа е да чакат да спре дъжда. Тук хората нямат никакви претенции за марки, стил и лайфстайл – електроуредите са на моя възраст – това значи много – децата имат по два чифта джапанки, жените имат по едни обувки и мъжете по една риза за църква. Дали са бедни не знам – още не мога да се ориентирам, но виждам, че това е идея за живота – всичко тече, нищо не се променя. На фона на всичко това офисът-дом на моята фондация изглежда като друга планета – построен е по всички правила на фън-шуй – с топла и студена част, балансиращи се една друга – кухнята е малка и уютна с всичко необходимо и невероятна чистота, срещу нея е също толкова голяма вътрешна градина с каналче със златни рибки, семпли бетонни стени и под с много зелени цветя и подходящо осветление. До градината е обособен кът за четене, разбира се на шезлонги на земята – нищо тук не е по-високо и всичко се развива на земята. На влизане в къщата чуваш песента на бамбукови дрънкулки, за всяка стая в отделен тон и се озоваваш пред огромна библиотека в възглавници за четене. Също има и стаичка за молитва, ориентирана към Мека и баня – пак индонезийски стил, този път, обаче с душ. И това е само на първия етаж – има още два – не знам дали предстои да узная какво има там. Правилата на офиса са железни – за всичко има списък с процедури и няма никакви изключения от тях. Кетут – така се казвапрезидентът на Дежавато – е живял и учил в Япония и влиянието е огромно.

Да призная колко много културни грешки направих за два часа: първо – измих си зъбите с течаща вода на чешмата и се опитвах да отговоря на въпрос с пълна с пяна уста, това е недопустимо, защото миенето на зъбите се счита за много интимно и никога не бивало да се прави пред хора – аз просто не исках да си плацикам устата с тасчето, второ – домакинята беше сервирала нещо, което се яде с ръце, трудно е да обясня какво и аз понечих да си откъсна, но с лявата ръка – след това никой не го яде, защото лявата ръка била мръсна. Трето – оказа се, че нямам нито една прилична дреха за училището, в което ще ходим – можело само с ризи с дълъг ръкав, прилично изгладени, естествено, че такова не си бях опаковала, пък как и да е изгладено в 20 килограмовата ми раница. Четвърто – заради жегата не мога да спя нощем и стоя по цяла нощ на балкона – съседите ми се оплакали, че ми се виждат ходилата, пък това тук е много забранено. Вече се чувствам толкова озадачена … трябва да публикуват видеокурс за прилично поведение в серии за тази държава!

Вече съм Ибу Гуру Тони! Не – не съм попаднала в секта, подобна на Вистянската – просто ибу е госпожа, гуру е учителка – така че вече Мис Тони излезе в индоотпуска. Днес – 27 август обиколихме всички паралелки на едно огромно училище в дълбоката индонезийска провинция – град Пати. Бяхме заедно с едно японско момиче – Миса, която ще е доброволка в училището за две седмици, и тъй като тя бе много уплашена, аз влизах с нея в класовете да стопявам леда. Какъв ти лед! Децата пищяха от възторг, бяха толкова екзалтирани да се снимат с нас, да ни пипнат, да застанат до нас – във всеки клас стояхме по петнадесет минути и после излизах изпотена като след рок концерт. Всички, абсолютно всички тук са хората с най-големите усмивки на света, всичко ги радва, когато покажеш малко уважение към тях, разтварят за теб душата си! Толкова бях щастлива, че най-накрая даже изпях една песен на микрофон. В клас има по 40-50 ученика, всички с чисто бели униформи, момичетата с хиджаб – забрадки са болшинство и са с бели забрадки и дълги поли, стаите са много семпли – дървени маси, нямат стъкла на прозорците , а са всъщност непрекъсното отворени за въздуха и е много проветриво. Компютри няма, най-скъпото нещо, което видях беше един кийборд в кабинета по музика. Най ме стресна учителската стая – същата като класните стаи, учителите стоят всеки на своя чин зад купчина книги и тетрадки, а на мястото на учителя пред дъската стои директора, скрит зад купи и трофеи и ги следи зорко. Няма кабинети, няма затворени врати. Всички учители носят пъстра униформа с батик, повечето са жени и забранени, учителката по английски бе много мила и с нея доста си поговорихме , за всички останали английския е недостижимо далеч. Децата са много срамежливи да говорят на английски и трябваше да впрегна много смешки, за да ги накарам да ме питат неща, включително и като се опитвам да говоря на бахаса, но резултатът е, че вече получих две покани за работа – и от децата и от учителите. Виста в Индонезия – звучи достатъчно налудничаво, за да стане истина…

За пътя – разбрах какво е да си беден. Този път не аз, аз се чувствах като богата империалистка в климатизиран автомобил – този път всички хора, около мен. Минахме из райони, които са потънали в кал и смрад и гледаш нищо, а току-виж от тинята изникват деца, майки с бебета, мотопеди, огромни рикши, натоварени с чували с ориз, почти неузнаваеми хора в дрипи, странни превозни средства и препълнени до козирката камиони и автомобили, от които виси и стърчи всичко – забрадки, крайници, чували, тръби. Това е истинската Индонезия, която туристите не виждат като си киснат телесата и карат сърф на Бали. Средният месечен доход тук е 100 евро, всичко, което купувам за ядене в ресторант засега е не повече от центове, вчера вечерта обиколихме Семаранг с такси – излезе някъде около 2 евро. Днес влязохме в една богаташка къща – къщата на свекъра на моя домакин, огромна къща с прекрасна екзотична плодова градина от плодове, които никога не съм виждала – като се почне през папая, манго, джакфрут, джамбо, гуава, сала, рамбутан…. А вътре – празно – и пак олющените стени, пак голите матраци на пода, пак избушените библиотеки, пък извадените контакти и легените с мръсни чинии на пода. Напълно вече съм убедена, че в тази страна на вулкани и земетресения, човек не е нужно да си купува мебели и да прави ремонти. Да чисти и да мие чинии също! Просто чака и се радва!

Още нещо интересно научих за „гуменото време“ и отражението на този вид манталитет в езика на хората. Първо – в езика бахаса няма минало, сегашно и бъдеще време – всичко е сега. И сега най-интересното – когато питаш хората кога ще стане нещо, единственият възможен отговор е „утре“ – просто няма варианти за „след няколко часа/седмици/следващият месец“. Въпросът, който си задавам е – езикът ли създава реалността или реалността създава езика? Хайде, отговаряйте!

И сега малко неволи – вече трета нощ не мога да мигна и за час – снощи в стаята ми влезе говорещ гущер – казва се геко – нещо като саламандър и си казва името Ге-Ко, ге-ко! Добре де, Геко, ама аз не съм в терариума, за да се запознаваме! О, това било нормално! те така, гущерите си живеели в къщите, даже ако имаш проблеми с кожата може да си го свариш… Само ако си подам кутрето извън одеалото, с което съм се завила до носа, ще го нахапят с пет пъпки на квадратен милиметър – на безименния си пръст имам вече 11. И освен това – джетлег – мислех си, че се преодолява, но тялото ми казва, не ми се спи, когато в България е 8 през нощта а тук е полунощ, а когато в България стане време за сън и моето тяло се съгласи, се провикват седемте ходжи, всеки на собствен глас, които се надпяват цял час в канон и стените кънтят. В 5 домакинята става да мие чинии и пере и край сън! Иначи насито вече не проблем, папаята се оказа достоен противник! И така – Ayo makam nasi! – Хайде да ядем ориз! – което просто означава време за закуска,обяд, вечеря!

От утре тръгвам за Джогджакарта и храма Прамбанан, където девет дни ще участвам в реставраторски екип и ще спя на полеви условия, така че, очаквайте включване, но с прекъсване! Обичам България! Започвам с описание на нощния живот в събота вечер. Нощният живот започва с вечерната молитва. Ходжата протяга ръка към небесата с мощен зов “Аллах акбар” и джамиите се препълват с хора – мъжете в саронги – това е чаршаф, зашит в долната си част, който се нахлузва, сгъва по специален начин на кръста и запасва, а жените – покрити от главата до петите. Възрастта няма значение, всички са религиозни, макар и по много по-спокоен и умерен начин от Средния Изток, няма жени в бурки, но дори и някои малки момиченца са забрадени с хиджаб. В повечето училища момичетата са с хиджаб и от цвета му може да се определи вида на училището, но за разлика от училищната униформа, която в България всеки заобикаля по свой си начин, в носенето на хиджаб и униформа тук няма изключения.

Дъщерята на нашата домакиня си слага забрадката върху нощницата, не съм видяла досега една жена, която да импровизира сякаш носи забрадката по задължение – всички са много прилежно и красиво забрадени, има хиляди стилове на поставяне на забрадката и най-обичайната гледка е младо момиче с перфектна фигура на мотор и под каската да се развява стилна забрадка. За пореден път се убеждавам за това, как религията налага норми, които са целесъобразни за начина на живот в обществото. Какви са предимствата на забрадката – предпазва те от изгарящото слънце, от комарите, от бактериите, поддържа косата ти чиста и прибрана през цялото време, не те занимава с драми на суетата като от типа на „трябва да си изправя косата” и най-важното – създава около теб загадка, интерес, преграда. Жените също не се и гримират и лакират, но забрадките им чудесно подчертават естествената красота. Азиатките са много красиви жени, особено малките момиченца, някои от тях са толкова мънички – като семчици, костите им са толкова тънки и фини и краченцата толкова мънички, че изглеждат ефирни. Също са и много срамежливи, момиченцата и жените свеждат поглед като те видят, но ако ги поздравиш, грейват в такава прекрасна усмивка, че след това цял ден си щастлив, като се сетиш. Усмивката тук наистина е навсякъде, хората са толкова естествено щастливи, услужливи и мили, започваш да усещаш, като усмивката тук е като слънцето – тя никога не изчезва. Ще ми се да донеса в раницата си по една усмивка за всеки от нас!

Хммм, отплеснах се, а говорих за нощния живот – след джамията много от хората се отправят към много странен и непроницаемо красив за европейското ми око театър. Тези театри за навсякъде и са много популярни тук. Играят се с дървени кукли, всяка от която е определен герой от индуския епос Рамаяна – историята как бог Рама трябва да си върне жената, похитена от демон и как маймунският бог Хануман му помага да постигне целта си. Сцените на епоса са съпроводени от думкане на странни тъпани и огромни паузи на мълчание, в които никой от публиката не проронва дума и явно размишляват върху казаното. Театралната сцена е позлатена, с тежки плюшени завеси, всичко е много величествено и тържествено и много, много далеч от съвременния ентъртейнмънт. Богатите седят на столове, а за бедните има нещо като паркинг зад столовете, на който хиляди семейства са насядали на земята и запленени гледат историята на екран. Изумителното, всъщност е, че май винаги се разказва една и съща история, но с различна поука. Всъщност това е и начинът, по който ислямът и индуската религия сепреплитат в душите на тези хора.

И последно, нощният живот завършва с ядене. В ресторанти, но не на маси. На земята. Ресторантчетата са хиляди барачки с всякакви ужасни неща, като се започне от пържени змийорки и се стигне до оризови кексчета. До бараката е постлана рогозка, на която всички сядат и си макат наси. Най-често с пръсти, понякога с лъжица, а още по-някога и с вилица и с лъжица. За насито е много важно да се смеси обилно с чили – лютеница от люти чушки, само на ръба на ножа, от която можеш да запалиш пожар, невъзможен за потушаване даже и от бат Бойко. Аз всеки ден правя нова крачка в количеството чили и току виж докрая съм стигнала до върха на чаена лъжичка, а местните си загребват със супена. Неприятното при чилито, обаче е, че проблемът на горния етаж после се повтаря и на долния – надявам се да сте ме разбрали…

И така нощният живот завършва и в десет часа всички трябва да са по леглата, защото на следващата сутрин в 4.30 отново ще прокънти „Аллах акбар!”, слънцето ще изгрее, жените ще станат в пет да готвят и чистят и врявата ще заехти с началото на новия ден!

След като вече повече от десет дни дишам индонезийски въздух и се чувствам приласкана от тази прекрасна, усмихната, многолика страна, искам за разкажа за индонезийското село, такова каквото го виждам пред очите си в момента, седнала на плочника пред нашата къща в близост до храма Плаосан. Индонезийското село е пъстро, усмихнато и спокойно. Къщите нямат огради, нямат и двор, всъщност не можеш да разбереш къде започва двора на съседа, но от това тук няма нужда, защото съседът е семейство. Целият живот се развива на плочника пред къщата – широк постамент – например шест на десет метра под покрива на къщата, на който задължително се събуваш преди да стъпиш. Плочникът е често застлан с рогозки, понякога има някоя бамбукова пейка и кресла, но най-често има просто ниски малки масички на рогозките. Там жените белят и режат храната, там играят децата, там се молят, там посрещат гости, там държат око на улицата и на всеки, който профучава с мотор, колело, рикша или пеша. Коли почти не минават. Местните бензиностанции са малки сергийки с пластмасови шишета с бензин, до които са седнали изсушени старци и чакат някой от мотористите да закъса. Вътрешните стаи на къщата просто са за спане. В най-задната част на къщата, редом с мандито – своеобразната баня- тоалетна с тасчето и легена със студена вода, се намира нещо като мокро помещение, в което се мият чиниите и се готви. То отново е открито, без стени под някакъв сайвант с един маркуч за вода, много легени, в които се киснат чиниите и после се мият с маркуча, а в по-луксозните случаи маркучът е поставен в тръба и завършва с кранче. Прането също става там – много рядко хората имат перални машини, обикновено в селото има една и тя се нарича „лондри” – това е бизнес, клиентите на който са или закъсали ергени или незнайно защо попаднали тук чужденци. Цената на услугата е безбожно ниска – нещо като 70 цента, за които не само, че ти изпират дрехите, но ти ги и гладят. За първи път в живота си се намирам в страна с по-нисък стандарт на живот от България и винаги ми е терсене, когато трябва да се пазаря за цената с хора, чиито доход е близо шест пъти по-нисък от моя. Но, както ни обучиха на ориентационната среща, пазарлъкът тук е част от общуването и би изглеждало много глупашко и нецивилизовано да се съгласиш на цена без да я намалиш. В резултат на това си старание да играя по правилата вчера в края на деня се озовах с огромно количество сувенири сред които две каменни статуи – всяка по половин килце поне, две дървени кукли на конци и една традиционна кукла от местния театър Рамаяна, направена от волска кожа. С всички тях се сдобих, защото продавачите буквално ми се закачиха, единият от едната страна, другия от другата и навирайки ми куклите в лицето мърморейки „соу чийп,со чийп” намаляваха цената в пъти. Много важна част от този пазарлък е да те накарат да се чувстваш виновен, че отказваш и на мен много лесно ми заиграха по тънката част. Обещах си вече да съм глуха и няма за търговците в другия храм, защото раницата ми не е разтегаема.

И последно – за селото. Тук хората не се назовават по име, а с Бу-майко и Ба-татко. По-младите пък с Мас – момче и Мбак – момиче. И така, всички са майки и татковци. При поредното ми изгубване в селото отидох пред една къща, почнах да им показвам снимки на къщата, където трябваше да стигна и след като ме попитаха как се казвам, ме метнаха на мотора на ба-то – таткото, увит в саронг и тълпи от деца, крещящи, Бу Тони – мамо Тони бягаха покрай мотора, за да ме отведат тържествено до моята къща. В тези села няма сираци, няма самотни жени, няма скучаещи старци – тук всички са заедно и са весели!И сега, толкова сочно преЖИвяното прежиВЯване на индонезийската кухня. За мен това е 100% нов опит, като се започне с хилядите плодове и зеленчуци, които виждам за първи път в живота си и за които не съществуват думи на английски дори и се завърши с вездесъщия наси – ориз. Убедих се, че хората на екватора могат да живеят като птички божии без да правят нищо и храната да им идва от небето, от земята, от джунглата около тях. Те ядат всеки корен – моята бу-майка вчера с гордост ми извади около тридесет различни корена от кашон под леглото, което служи като килер и ми каза имената им. Единственото, което разбрах, че всяко от тях е от четири букви и всяко се яде, познах само джинджифила – всички останали изглеждаха по същия начин, но бяха подправки. Ето защо кухнята тук има толкова различен вкус – всички тези корени, с многобройни други зеленчуци се смесват и се получава нещо полусладко, доста люто и много ароматно и вкусно. Царят на подкравките е чили чушката – слагат я на всичко, дори като ти предлагат солено кексче, задължително в него има забодена чушка и ако откажеш да я изядеш, те гледат странно. Чилито се сервира с всичко – самото чили има различни разновидности – за неопитни небцета като моето сервират най-меката версия, а експертите хапват стабилно от драконовата чушка – оранжевата е нещо като Кракатал за хранопровода. Освен дезинфекционни чилито има и диуретични свойства – прогонва заседналото наси в стомаха. За афродизиак не знам, но защо не – животът тук е толкова колоритен и ведър, че може би всяка храна е стимул на любов. От дясната страна на царя е чесъна – рано сутрин в 5 часа цялото село замирисва на пържен чесън, защото чесънът е във всяка салата, в ориза, в соса на пилето. Свитата на царя са хилядите зеленчуци – вчера вкусихме нещо, което можеш да се закълна, че е месо, а се оказа, че е зеленчука джакфрут, който макар и името му да ни говори за плод, докато бил млад бил зеленчук, ме увериха местните. От това правят и сладка, нещо като желе. Другото желе е разбира се оризовото. Местният специалитет за десерт е огромна халба пълна с много сладък чай, в която плуват оризови спагетки и много листа от мента. Като казах месо – основното месо тук е пилето. Не бих искала да съм пиле в Индонезия – обречен си. Пилето е за закуска, обяд и вечеря. Естествено – пържено! Тук нищо не се сервира варено или печено, единственият вариант да противостоиш на бактериите е пържено!

Пържат се сладоледа, скакалците и всички зеленчуци преди да се сложат в устата. Плодовете са уникално много – някои наподобяват европейски, но дори и така са различни.

Бананите например са писанг – хлебни пържени банани, бейби бананчета с размерите на показалец, но много вкусни и нормални банани. Най-странният плод, който все още не съм събрала смелост да хапна е дуриан – от сто метра мирише мега зле – нещо като мухлясали дрехи с неизмита мивка, но казват, че ако оцелеш от миризмата и вкусиш съдържанието, ще се озовеш в рая. Прекрасен плод е джамбу – изглежда като смокиня, но е праскова, гуава, манго, папая, джакфрут. Драконовото яйце се нарича салак и е нещо като ядка сладък чесън. А казват, че има още драконов плод, плод на страстта и рамбутан. Нямам търпение да ги опитам всичките, но дали ще успея да ги запомня не зная!

Сега искам да разкажа за моята домакиня – Бу Кардойо. Малка женичка на ръст около 1,40 метра с тегло на десетгодишно момиченце. Има един син, снаха и хубава, просторна къща, в която като се събуеш и влезеш първото, което виждаш са портретите на мъжа и, сина и и снимка от сватбата, в която всички са облечени в традиционни джавайски костюми в огнено червено и много злато. Става всяка сутрин в 4.30 и вечер си ляга към 9. През останалото време готви.

Как готви обаче е най-интересната част от историята. Първо нарязва зеленчуците на ситни лентички, морковите на прозрачни филийки, лука и чесъна ги стрива в огромни количества в чугуненото хаванче, прави колосално количество паста от чили с краве масло и кокосово мляко и започва голямото пържене. За закуска – пържени панирани пилешки бутчета с чеснов вкус и хрупкави корички, пържен лют и невероятно вкусен ориз, салата от пържени патладжани и домати, салата от зелен боб с малки царевички и парченца темпе, пържен и паниран банан, оризов чипс и чипс от плодови семена, който е непонятно вкусен, папая, ябълки, банани и чай. Разбира се и наси – бял ориз, който е неотменима част от пейзажа и се съхранява в нещо като термос. Това е само закуската!

За огладнелите преди обяда – солени кексчета с пъдпъдъчено яйце в средата и люто чушле мушнато в яйчицето и увит в палачинка банан, полят с шоколад. За обяд – паниран пилешки дроб с резенчета кравешка кожа, кокосово брашно, много чили и зелени листа от непонятен за мен произход – напомнят ми дафинови, но са прекалено огромни. Разбира се отново пържени пилешки бутчета в чеснова заливка, но този път с пържено тофу със соеви кълнове и нов вид темпе – соеви зърна, предварително сварени и обелени и оставени вбананово листо да изсъхнат с някакъв вид мая. Междувременно са приготвени и солените яйца – гъши яйца, увити предварително в глина с голямо количество сол, които трябва да престоят сурови двадесет дни в страховитата смес и после да се разцепят с нож, за да се добавят към ястието. Нови три вида салати – за това колко са богати можа да кажа само че в едната има пържени кюфтенца нарязани на тънки ивички. Също има и пържен джакфрут и супа от краставици с броколи и оризови люспи. Ааа, забравих и за салатата от листа на папая. Това беше обядът. Вечерята – чили ориз с пържена касава и желе от нещо непонятно.

Като свърши с готвенето излиза на плочника пред къщата и започва да съзерцава преминаващите хора докато междувременно сгъва бананови листа в лодчици и ги забожда с трънче от някакво растение, сгъва хартиени кутийки за храна за съседите и приема доставките от продукти от съседните къщи с вещината на познавач. На пружината в килера и има огромно количество корени и семена, които са неизменен инвентар на кулинарната и магия.

Пере и чисти междувременно, но в последното не се престарава. Важното е мандито да е пълно с вода и да са приготвени продуктите за следващия ден. Не говори по телефон, в петък облича тържествените си дрехи и отива на джамия, не носи забрадка в къщи, но покрива косата си с нещо като шапка.

Непрекъснато се смее и когато я попиташ нещо се залива от смях и започва дълго да ти говори на своя език, докато кимнеш и повториш последните и думи разбиращо!

За всички, които се чудят как попаднах в Индонезия и какво правя тук, събрах достатъчно вдъхновение да отговоря чак сега. Част съм от международен проект, който наблюдава работата на партньорски неправителствени организации в далечни страни и използва събрания опит да разработи съвместни проекти с тях. Аз работя от името на фондация „Деца на Балканите”, чрез която написахме проект с полски и индонезийски партньори и стартирахме това сътрудничество. Индонезийската организация, която ме покани се казва „Дежавато” и ръководи впечатляващ брой проекти, наречени „работни лагери” – проект, в който в продължение на две седмици двадесет младежа от всички краища на света работят заедно, живеят сред местната общност и общуват с тях, а през свободното си време посещават забележителностите. Някои от най-интересните са: работа в резерват за гигански костенурки на остров в Тихия океан – изваждане на току-що снесените яйца от пясъка и съхраняването им от многобройните туристи в инкубатор, ежедневна грижа за слонове в резерват и моят – реставрационни дейности в храма Плаосан и доброволческа работа в местното училище. Аз се включих в проекта в средата на първата седмица и изпуснах част от тежката физическа работа в реставрацията на храма, разрушен след голямото земетресение от 2006 година. До този момент младежите бяха изкопавали камъни, размествали купчини от камъни, докато намерят този, който отговаря на точните размери да запълни отново нареждания пъзел. Всички имаха пришки по ръцете и бяха много изморени, но ни най-малко криви и унили. Имах късмета да попадна в екипа за измиване на камъните – трябваше да ги търкаме със специална смес и телена четка от насъбралата се мъх и птичи тор. Чистихме камъни само ден и дойдоха почивните дни. За уникалната програма и нещата, които изживях през тези два дни искам да разкажа отделно и подробно.

В следващата седмица трябваше да работим в местното училище като преподаваме английски, оценяваме картини в конкурс за талантливи художници и участваме в спортната програма на селското училище, която е нещо като йога-аеробика на много ведра и весела музика, която децата знаят перфектно, а аз на десетата минута успявам да вляза в ритъм и да направя една вярна стъпка. Това бе прекрасно изживяване заради грейналите, кипящи от усмивка, енергия и любов деца. Децата тук са малки като оризчета! В първи клас момиченцата са с ръст на четиригодишни българчета, всички смугли и дръпнати очета, всички с униформа, някои с бели забрадки и липсващи зъбки, а момченцата са нещо като Роналдо, намален десетократно и разделен на две. Много ми е трудно да им запомня имената, защото всички завършват на …онг и като ги попиташ нещо ти отговарят толкова тихичко, че трябва да напрегнеш всичките си сетива да разбереш дали изобщо са ти отговорили. Всички обаче идват, хващат те за ръката и започват да ходят около теб на тумби и непрекъснато да повтарят името ти. Аз не съм от популярните учители- явно им изглеждам възрастна и строга или заради респект от възрастта не смеят да се сближат толкова с мен. Най-популярни са малките корейки и японка, които са им нещо като модни икони, и разбира се двамата кореец и японец, които са истински секс-символи. За първи път усещам разликата Европа – Азия. Нашите европейски лица им се виждат странни и всички искат да се снимат с нас. Съжалих, че съм ходила на плаж, защото да си тъмен тук е грозно и дори кремовете им противслънце са с избелващ ефект. Има едно момиче от Италия, което има расти и всички идват да ги пипат и да се снимат с нея, цялото село говори за нея, неизвестно защо са я кръстили Вероника и работниците по обекта моментално излизат в обедна почивка като я видят. Живеем в местна къща, спим на дюшеци на пода, къпем се в две бани на двора заедно с кокошките и мога да се закълна, че в продължение на това време всички са били весели, искрени и забавни без да докоснат алкохол. Алкохолът в Индонезия е напълно забранени и всички спазваме правилата. Ставаме сутрин в 6 часа, закусваме в 7, в 8 сме вече на работа, а след обед свирим на гамелан – музикален инструмент от десетки чугунени гърнета и цимбало, учим индийски танци и ходим на посещения в археологическия музей и на гости на съседите. За мен е много интересно да наблюдавам нов тип взаимоотношения в компания на корейци от Южна Корея, разбира се, китайци от Китай и китайци от Хонг Конг и Тайван и японци. Те са доминиращи в компанията и атмосферата е изцяло повлияна от това. На много повърхностен пръв поглед наблюдавам следните прилики и разлики – всички са невероятно мили и с уважение към по-напредналите по възраст като мен и домакините. Най-разкрепостените са корейците, с тях може да се говори за всичко, японецът и японката са много различни – японецът е вулкан от енергия и всичко, което прави е доста грубовато, но на 100% неподправено и истинско, а японката е тиха, срамежлива, говори с леки въздишания и накъсано. Китайците от Китай и Тайван са много различни – последните са нещо като граждани на света, работят за мощни компании, пътували са много, две от тях учат в момента в Англия и говорят английски безупречно. Китайчетата от Китай – две срамежливи момиченца са много по-тихи и прибрани, но невероятно дисциплинирани, честни и открити. Имахме ден на интернационалната кухня и имах щастието да опитам невероятно разнообразие от азиятски ястия – корейско кимчи – нещо като кисело зеле с много чили и подправки, приготвя се в началото на зимата, държи се в чугунени гърнета и се добавя към всяко ястие през цялата година, казват, че било невероятно балансирана и полезна храна, както и корейско ястие, в което са съчетани петте елемента във вид на храни – пържено телешко на късчета, пържени тиквички и моркови на лентички, лентички скариди, боб и соя, много чили и пърж ено яйца върху основа на ориз. Всичко това се сервира внимателно разделено, но после се омесва стабилно и се хапва с вселенски възторг. Разбира се, имаше и много ястия с водорасли, оризови топки в японски стил със смелена сьомга, водорасли и сусам, омлет от скариди и други морски неща, но за мен най-прекрасна се оказа срещата с тайванския зелен чай – изстуден зелен чай, смесен с мляко и силно охладен с лед и шейкър. Това е решението за жегата тук!

За мой най-голям срам не успях да сготвя нищо, тук няма нито една българска храна – бях се приготвила да правя салата снежанка, защото ме увериха, че имали йогурт, но след като прилежно нарязах чесъна и краставиците ми донесоха йогурт с есенция на портокал и усилият ими отидоха в индонезийската смес на домакинята! Да живее киселото мляко!

Храмът Боробудур – Космическата планина

Будистки храм от средата на 6 век. Разположен е на върха на планина в подножието на вериги от вулкани, останал е зарит под куп от пепел в продължение на век след изригването на мощен вулкан и е открит преди по-малко от сто години от английски изследовател. Необходими са били само шест месеца да се изрови храмa от пепелта, но все още текат възстановителни работи. Наричат го Космическата планина, защото поклонниците, които са се стичали от всички страни да се поклонят на своя учител е трябвало да се изкачат през десет нива на посвещаване, за да стигнат до Пъпа на света – Сумеру – величествената ступа на върха на храма. Верен на структурата на будистките храмове, Боробудур се състои от три части – постамент – земното ниво, което отговаря на нашия живот на земята, наричат го Царството на Желанията – тук сега са търговците във храма и желанията тържествуват във формата на безкраен пазарлък. Барелефите на първото ниво, обаче са скрити във втори каменен обков, защото се е наложило разширяване на основата за по-голяма стабилност на конструкцията. Счита се, че в символиката на храма са заложени и много индуски символи, водещи сред които са тантристките. Тантрите повеляват, че човек трябва да осъзнае свещеността на тялото си като му се наслади напълно, затова говорят, че сцените в това скрито ниво са учебник по Кама Сутра. Ислямът, обаче е предпочел да ги скрие от очите на земните. Високи каменни стълби водят до второто ниво – Царството на Формата – нивото на боговете, набраздено с хиляди каменни барелефи от живота на Буда – лотоси, броеници – броеницата символизира земните грехове, от които трябва да са оттърсим, фигури с тела на жени и опашки на птици, дракони и змии – змията е символ на плодовитостта и водата – женски символ, видях дори дървото на живота с увитата около него змия.

Тук има 432 статуи на Буда с пет различни мудри – позиция на ръцете, положени върху кръстосаните в поза лотос крака. Всяка от мудрите има различно послание. Например статуите, които гледат на изток са с едната длан нагоре, а другата надолу към земята – „Земният печат”, говори за битката на Буда с демона Мара, когато Буда вика на помощ богинята Земя, свидетел на многобройните му пожертвования. Статуите обгърнали с поглед северните склонове на вулканичните планини ca с вдигната нагоре длан на дясната ръка – мудра за оттърсване от страхове. Cтатуите съзерцаващи залеза на слънчето са в с две ръце на скута с дланите нагоре в медитация, а статуите, похледнали на юг са с дясната длан нагоре положена на скута, символизиращи чистотa . Статуите на следващото ниво са в поза витарка мудра с дясна ръка вдигната за проповед с докоснати палец и показалец. Учудване за учените представлява една пета мудра, която наричат „Завъртането на колелото на живота”. Te търсят отговорите на загадката в една от класическите мандали „Лотус сутра”, но моите възможности да запомня нещо стигнаха до тук и се предадох. Това ниво трябва да се обиколи три пъти в посока на часовниковата стрелка, внимателно изучавайки барелефите и след това да се поеме към най-високото ниво – нивото на етера, на безформената космическата субстанция, в която живее духа на Буда. Тук стъпалата вече са огромни, почти невъзможни за изкачване и пред теб се извисява най-грамадната ступа – осмоъгълен конус, разположен върху квадратен постамент. Казват,че в нея има статуя на Незавършения Буда – недооформена статуя, която може би иска да ни покаже, ме всеки от нас може да е Буда, ако постоянно оформя себе си. Това, обаче е едната версия, другата е, че европейските изследователи, верни на колониалната си алчност, са откраднали златната статуя на Буда, поставена в основата на грамадната главна ступа. Около величествената централна ступа има стотичи други по- малки ступи в вид на камбана, във всяка от които има фигура на Буда в поза лотос, но с поза на ръцете в различни мудри. Камбаните са във форма на решетка и може да се надникне в тях, за да се види статуята. Посланието е, че истината е това – полувидима и полускрита, че всеки от нас може да погледне през собствената си дупка на света на илюзиите – Майа – и да зърне за миг просветения. За заслепените от Майа очи като моите бе оставен непокрит един Буда , който щастливо се усмихваше, потънал в размисъл, огряван от залязващото слънце. Обзе ме вселенско щастие и спокойствие, поднесох му лодчицата от бананово листо си с розов цвят и жасмин, която преди това една стара жена от двореца на султана на Джокчакарта ми бе подарила и бях щастлива и благодарна, че съм там! Има мигове в живота, които искаш да запомниш завинаги и този бе един от тях!

В този свят, където хората са нагъсто, децата са много и всички хапват в купичката си ориз, хората живеят в много по-сплотени семейства и общества от нашето. В нашия свят, където „всеки човек е остров” всички се питаме, „кой съм аз”, „какво ме свързва с тези хора”, „къде попаднах и къде отивам”. Тук такива въпроси няма. Ето защо Слагам под зрителския си микроскоп на току-що попаднала на остров Бали любознателна туристка споделянията на много милия и услужлив индус-шофьор, който вече два дни ме разхожда из острова като принцеса и ми разказва на „пазарен английски” – език, състоящ се само от съществителни, с възходяща интонация на изречението, ако е въпрос, и без никакви глаголни времена, всичко за религията си, за семейството си, за живота си. Момчето се казва Кади – аз лесно го запомних като Къде, защото все питах това и още от името му си личи, че той е втория син в семейството. Защото тук хората не си губят времето и емоциите да влизат в пререкания с роднини за спор за име на потомството – просто първородния син винаги се казва Уайанг или Путу, вторият Кади или Мади, третият Конйан и последният Кетут. Ако междувременно се появи момиче, просто много лесно – пред имената на момчетата се слага И, например И- Кади, а пред имената на момичетата Ни, например Ни-Путу означава, че това е първата дъщеря в семейството. На този остров има само четири имена! Но това не е всичко, освен името, във визитката си човек има и име на кастата към която принадлежи – например нашият Къде, защото така ми е по-лесно да го наричам, е имал прароднини в кастата на войниците и сега носи в името си Диа Густи, или И-Кади- Диа- Густи. Най-накрая идва името на баща му Путу. Ето как първата стъпка в свързаността е името. Но това е само първата, има още най-малко девет.

Втората стъпка е принадлежността към определен „субак” – група от собственици на оризови нивички – тук се наричат „пади”, които ползват един и същ водоизточник. Ако не си член на субака, няма вода.Естествено, не можеш да направиш собствен субак, освен ако нямаш жезъла на Моисей да чукнеш земята и да потече животворната течност. И така, както всичко в обществото тук, и субакът е на три нива – първото, най-високото е реката, второто са блатните земи и третото, което вече се разделя на много много терасирани поднива е нивото на хората, които сеят и жънат ориз. Най интересното в случая е, че това е гражданско общество в действие, субакът има шеф, който е на доброволен и ротативен принцип за две години и неговата нива винаги е най-ниско в терасите, за да може да е сигурен, че водата е минала през всички други падита, за да стигне до неговото. Тази обратна йерархия ме трогна до дъното на сърцето ми, представете си нашите овълчени политици, които бъркат в кацата, докато я изядат цялата и шефа на субака, който търпеливо чака водата да мине през падитата на всички, за да напои и неговата нивичка.

Третата стъпка е принадлежността към селската комисия по сватбите и кремациите – нарича се банйанг и всеки навършил пълнолетие мъж се включва в нея. Тъй като тук церемониите са поне по три всяка седмица, празниците са повече от работните дни, а погребенията и кремациите са най-големите празници, за всичко това трябва да се погрижи някой и много често роднините не могат да си го позволят сами. Затова работи банйанга. Днес според балийския календар, за който ще разкажа подробно по-късно, е добър ден за сватби и кремации, усещате ли иронията, и затова улиците бяха задръстени от шествия и по двата повода. Тъй като не успях да се самопоканя на сватба, обърнах по- голямо внимание на кремацията и научих удивителни неща. Например, че ако имаш дързостта да умреш през август месец, трябва да чакаш цял месец в къщата си, покрит с лед, защото през август няма подходящи дни за такива поводи. Или пък, че ако семейството ти не е събрало достатъчно финанси за превръщането ти в пепел, пак търпеливо чакаш под купчина лед, докато банйанга вземе решение какво да те прави и на кой ден. Но това не е всичко, другият вариант е само временно да те погребат. Временно за пет години. После след пет години семействата на всички, които са си починали вече от земния живот и са се преродили в какво ли не според закона на самсара – цикълът от прераждания докато достигнеш мокша – сливане с универсума, отиват, вземат останките на родните си и ги слагат в корема на една крава – едно голямо животно, направено от оризова хартия с много украси и позлатени орнаменти и ги изгарят едновременно в грамадна огнена клада, която се нарича „връщане към майката”. После събират пепелта заедно, загребват по-малко всеки, слагат я в кошници, слагат върху кошниците огромни количества дарове, дори печени прасенца и изсушени пилета, много цветя, поставят кошниците на главите си и започват да обикалят една пещера на острова, в която в малки семейни мавзолеи-урни стои по щипка пепел от всеки роднина. Попаднахме на такава церемония още в началото на обиколката си и аз много се чудеш какво ли е това, дори се канех да надникна в пещерата, но добре че навреме попитах. Естествено, зададох си въпроса, защо никой не е тъжен, тези хора бяха толкова весели и получих отговор – тук хората смятат, че смъртта е нещо естествено, даже успех за душата и церемонията по празнуването и трябва да забавлява и храни духовете. Ето защо пред всяка статуя на божество тук, а те са на всяка крачка в буквалния смисъл на думата има стотици панички от палмови листа с ориз, оризови сладки, оризови кукли и много цветя. Да, това беше третият начин, по който хората тук са свързани – дори и във смъртта си. Но, да се върнем към земния живот. Толкова много живот има на този остров, толкова цветове и празненства, че за това утре дълга история! Тя ще бъде за танци, за къщи и за най-скъпото кафе на света Лууак, което се прави от акото на нещо като невестулка – една чашка струва около десет лева, аз естествено не се лиших от кафе, но тъй като не посмях да го изпия всичкото, си го сипах в бутилка от минерална вода и смятам утре да го пия на брега на Индийския океан, посрещайки изгрева на слънцето! Харе Рама!

Току-що една маймуна ми открадна очилата! Просто се пресегна от клона над главата ми…………….

Продължавам размишленията за много по-топлия градус на емоциите на екватора след вчерашния магически ден, в който гледах два ритуални танца, посрещнах залеза на едно от най-красивите места в света и отдадох всичките си сетива на балинезийския масаж с горещи камъни. Сега се чувствам като разтопена лава и трудно организирам мислите си. Всичко тук се върти около слънцето – огненото кълбо, което извира от океана в 6 часа сутринта и се потапя за нощен сън отново в 6 часа. Наричат слънцето Матахари и го рисуват със свастика.

Бях чела, че свастиката е космически символ, че нацистите са я взели и обърнали обратно, но никога несъм мислила, че свастиката е начин на организация на един дом, така както тя е принцип на устройството на балинезийската къща, за която ще стане дума сега. Балинезийската къща е едновременно дом и храм. В буквалния смисъл на думата, защото всяка къща има собствен храм, а когато семействата на родители и деца споделят един двор, освен храма във къщите, има и централен храм на двора. Това е четвъртата принадлежност на индуса – балиец. Към семейния храм, а после към селския храм, а после – към по-големите храмове, но само в специални случаи. Къщата е на три нива, но това не са етажи, а просто издигнати над нивото на земята нива на пода. Най-долното е за животните, централното е за хората и най-високото за починалите роднини и боговете.

На нивото на хората също има много строга организация. Влиза се от запад, където е пътят. Първата стая вляво е семейната, където и деца и родители спят заедно. Втората стая е с едно ниво по-висока от пода и това е стаята на краля, но тъй като кралят не идва често, в нея живеят възрастните родители, които само за три дни могат да я преотстъпят на младоженците. Ъгълът се заема от храма, който е също на три нива и там ежедневно се поднасят дарове на боговете и се горят ароматни свещи. Дясната страна е по-земната, там първа в ъгъла е банята, в която всеки задължително влиза преди да пристъпи в другите стаи, после идва кухнята, банката с ориз, на която е отделено специално внимание и в средата на къщата е стаята за срещи. Най-голямата стая. Обясниха ми, че стаите за срещи на една фамилия били направени специално с размери да поберат цялото село при церемонии. Естествено няма мебели, всички сядат на пода и си хортуват.

Като казах на пода искам да споделя колко различно, спокойно и естествено се чувствах, като бяхме приети от директора на археологическите изследвания на остров Джава и всички бяхме седнали на пода, включително и възрастната дама. Освен, че тази свързаност със земята за мен създава много уют и спокойствие е и много осезаемо как тя стопява йерархията и прави хората много по-земни, открити и искрени.

Чувството да се пробуждаш в медитативен транс в 4.30 сутринта от стона на ходжата и миризмата на пържен чесън с чили, да излизаш рано сутрин и да намираш прага си застлан с цветчета от магнолии, които интуитивно закичваш в косата си, да срещаш навсякъде усмивката и любопитството на хората, да се изумяваш на благодарността към божествата и принесените на всяка крачка дарове, да се дивиш на храмове, танци и залязващото слънце и сам да бъдеш спокоен, ведър, благодарен, усмихнат. Благодаря ти, Индонезия!

Преди да тръгна се бях наслушала на какви ли не предупредителни съвети, на непознаващо високомерие – къде ще ходиш при тези диваци и терористи, бях се запасила с торба с лекарства, застраховки, имунизации и солети, бях си приготвила дрехи с дълъг ръкав, шалове за забраждане и дъждобрани, а се оказа, че това бяха никому непотребните килограми. Оставях си парите и компютъра в къщата на домакините без да ги заключвам, всички местни деца играеха със смартфоните на младежите от лагера, хапвах с пръсти от общото блюдо и вкусно си ги облизвах преди да съм ги почистила с дезинфекцираща течност, купувах си странна храна и всички плодове, които не познавам и разпитвах хората как се ядат, ходих боса, къпах се със студена вода всеки ден по няколко пъти, пътувах посреднощ в таксита след пазарлък с мургави шофьори и … оцелях! Щастлива!

Искам отново да се върна в Азия, този път с Боби и да обиколим останалите 99% от тази прекрасна земя, да продължавам да опознавам Азия и да се уча от нея. Научих как се носи бебе във шал – тук никой не използва колички, как се готви наси горенг, как се правят яйца в кал и сол, как се мият чинии в леген, как се води пазарлък, как се танцува индийски танц и как се облича саронг, как трябва да се радваш на всеки ден от живота си, защото вулканът пуши наблизо и как ходенето бос, играенето във вулканична пепел, седенето на земята и постоянното масажиране я на крака, я на гръб прави хората по-здрави, по–естествени и по-спокойни. Благодаря ти Индонезия с цялото ти разнообразие от хора, изповядващи различни вери, но искрени, честни и добри!

Мили приятели, благодаря ви, че ме подкрепяхте като съпреживявахте моите емоционални картички от Индонезия. Толкова много имах за разказване и душата ми кипеше от желание да го споделя. Като разбирах, че го харесвате, се вдъхновявах да науча още повече! Като се радвахте на снимките ми, тичах да си презареждам батерията по два пъти на ден. Иска ми се всички да ви прегърна в България и да ви сготвя един наси горенг! Терима каси и до скоро виждане!

Eзиковата школа на Ибу Гуру Тони във Варна  http://www.vista-school.org/

 

Един коментар

  • Красиви снимки и много добре написана история за която ви благодарим , дано да имаме много пътувания още , които да споделите по този начин. Интересно е това защо пред всяка статуя на божество има, а те са на всяка крачка в буквалния смисъл на думата има стотици панички от палмови листа с ориз, оризови сладки, оризови кукли и много цветя, това не го бях чувала и беше любопитно да го знам. Харесва ми това…“ Толкова много живот има на този остров, толкова цветове и празненства, че за това утре дълга история….:“ може би и на мен ще ми допадне подобно весело и най вече цветно място,особено сега при нас как настъпва зимата и е едно мрачно.

*