Как започна Третата световна война?

Виктор Ерофеев (1947) е литературен есеист, един от най-четените на Запад съвременни руски писатели, автор и водещ на телевизионното предаване „Апокриф“ и програмата „Енциклопедия на руската душа“ към радио „Свобода“. Роден е в семейството на московски дипломат, преводач от френски на Сталин и помощник на Молотов. Част от детството си прекарва в Париж. Кандидатската му дисертация „Достоевски и френският екзистенциализъм“ излиза като отделна книга в САЩ през 1991 г. Един от организаторите и участниците в знаменития самиздатски алманах „Метропол“, той не може да публикува свои текстове до 1988 г. През 1990 г. издава романа „Руската красавица“, преведен на 34 езика, и сборника литературни есета „В лабиринта на проклетите въпроси“. По разказа му „Живот с идиот“ Алфред Шнитке пише музика за едноименната опера. Неговият роман „Добрият Сталин“ (2004), е обявен за международен бестселър.

 

-Внимание! Третата световна война започна! Но имаме ли сили да я спрем?

През 2019 г. африканският учен Мотиг Хою член на древното пигмейско племе Пашар, обитаващо джунглите около устието на река Нигер, спасявайки се от всеобхватната радиация, буквално на коляно, написва книга за началото на Третата световна война. Осмелявам се по много въпроси да не се съглася с доводите на уважавания африканец, затова предлагам на читателите  някои от нейните тезиси.

9 ноември 1989 г.  в най-първия момент от разрушаването на Берлинската стена и безумната радост на немския народ, завърши Втората световна война. И в този миг започна Третата.

Много от лидерите на Старата Европа се досещаха до какви беди води събарянето на Берлинската стена и съединението на Германия, опитваха се да предпазят света от чудовищните последствия, но никой не  чуваше  доводи им.

Берлинската стена беше онази карантина, която спираше прекия конфликт между западните и руските ценности.

Западните ценности, изработени и генерирани от вековете  бяха поставили начело материалния,душевния и духовния комфорт на човешкия живот.

Не само държавата, не само понятието „свобода”, но и Бог бяха длъжни да служат на човека. Това направи човешката личност философско мерило на вещите. Но доколкото службата на човека не влизаше в сметките на Бог/без да се счита възможността съществува ли той или не/ като идея започна да отмира и се превърна в старомодна морална фикция.

За разлика от западния реализъм, руските /източни/ ценности се базират на утопията, която исторически сменя цветовете си /царизъм, комунизъм, руски свят и т.н./, но остава вярна на идеята, че човек остава подчинен ни високи и често трудно изразими идеали. Неговият живот като такъв няма значение. Бог, държавата, военната клетва – всъщност тази троица изисква от него пълна саможертва в името на абсолютната истина. Руските ценности в основата на своята религиозност са построени на вярата и не се доказват от картезианското познание.

Руските /източните/ ценности са близки до ислямските идеали, които също силно се раздвижиха след падането на Берлинската стена и изкуството на руската дипломация трябваше успешно да ги съедини за взаимна полза.

Началото на Третата световна война се характеризира с пълното тържество на западните ценности. Те се устремиха на Изток и завоюваха, не без съпротива, източните части на Германия, Полша, прибалтийските държави. Руските ценности бяха смутени, подтиснати, смачкани.

На това място от своята книга африканският историк цитира /според мен, неуместно. б.а./ думите на Анна Ахматова:

Всичко беше откраднато, предадено, продадено…

С какво западните ценности победиха руските идеали на полетата на Източна Европа? По-скоро с това, че руските ценности тук се насаждаха със заповеди.

Например, след освобождението на Полша от Хитлер, полската интелигенция като цяло възприе руските комунистически идеи, но се разочарова в тях, защото те се внедряваха с репресивна прибързаност, без да се отчита по-голямата склонност на поляка към живота, отколкто на руснака.

Същото може да се каже и за другите страни от този регион. Комунизмът в качеството си на примамка какъвто е морковът за магарето, например е способен да мотивира човека, и не случайно през 40-те години в Америка се плашат от него, но той не отговаря на много страни от човешката природа и затова се нуждае от постоянни репресии. Тъй като комунизмът е принципиално недостижим, като резултат той се отъждествява с репресиите.

Отначало руснаците отстъпваха под натиска на западните ценности спокойно, грешно отъждествявайки  своето отстъпление с идеологическия крах на Съветския Съюз. Освен това в самия руснак е заложена програма за вътрешно предателство. Въпреки че, руснакът е човек на утопията, често заради прекомерното развитие на личността /около 15% от населението/ или по други случайни причини, например от глупост, той започва да „боледува” от западните ценности, като херпес и с това се противопоставя на здравата утопичност на своите съграждани.

Въпреки че, руската държава регулярно в историята си е „зачиствала” своята безкрайна поляна от западната зараза, понякога достигайки до крайни мерки на разправа, западните ценности сами по себе си са съблазнителни, като хубави момичета, и напълно да се опазиш от техния интимен комфорт е невъзможно /поне подсъзнателно/ даже за най-утопичния човек.

Но колкото по-близо стигаха западните ценности до територията на Русия, толкова повече тревога се показваше на лицата на руските началници. Те не разбираха, че тези ценности водят НАТО по-близко до тях, а не, че  НАТО води за ръка западните ценности.

Върху това примитивно заблуждение главният Руски Началник /африканският учен не уточнява кой е той –б.а./е построил своята военна доктрина.

В самата Русия опитът на реформаторите от 90-те години да организират страната по западен модел доведе до още един крах, тъй като населението не можеше да се откаже от утопичния модел на абстрактното мислене, тъй като то изобщо малко мислеше за каквото й да е. Разплатата за провала на реформите стана идването и бързото издигане на самия Руски Началник. Руснаците станаха заложници на военното мислене на новия самодържавец.

За да спре търкалящата се с успех на изток Трета световна, Руският Началник, преди всичко, трябваше да стане наясно със себе си. Отначало той не беше цялостно изграден.

Той беше момченце от съседния двор със своите улични ценности.

Сам беше попаднал под влиянието на западните ценности, но на любителите на вкусната бира, те оказваха само повърхностно влияние.

Но най-главното, беше възпитаник на утопическите идеали в най-приложимия им  вариант: той защитаваше тяхната безопасност.

Можеше ли Западът така да съблазни Руския Началник, че той да стане свой и да не се пролее кръв?

Западът се пробва да направи това, опита се да научи руското момче, съветския офицер, но не му се получи.

Не му се получи, защото в исторически план той изпитваше към Русия смътни чувства и картезиански не се справи с тях.

Не му се получи, защото Западът отказваше да признае утопичните руски ценности и считаше, че на  Русия може само малко да й се изчисти прахта и да се изглади на дъската за гладене, за да стане част от Европа.

Не му се получи, защото към началото на Третата световна Западът загуби метафизическия разум и не разбираше тези, които не бяха го загубили:мюсюлманите, православните, вуд у поклонниците.

И най-накрая не му се получи, защото Западът се чувстваше самодостатъчен, беше самовлюбен и самонадеян като всеки самостоятелен субект. Западът вярваше – и в това той беше склонен към руския идеализъм, че всички различни кризи могат да бъдат преодоляни с истински или мними компромиси.

Руският Началник също не веднага се приближи към новата утопична конструкция. Отначало той се опитваше да намери разбиране от представителите на низкото руско предателство – носителите на западните ценности.

Но не само разбиране. Той предложи сговор на тези, които практически вече не съществуваха. Градската средна класа. Той обменяше тяхната лоялност на собственото си забогатяване и обратно! Гениална стъпка! След това той говореше, че сам ги е създал.

На хоризонта се създаде перспектива да се догони и задмине Португалия. За страна, която в течение на цялата си история и потънала в утопия, това беше жалка насмешка. Освен това, Западът се подсмихваше под мустак: да се задмине Португалия! Велика недостижима мечта!Немитата Русия!

Руският свят прие това като обида. Обидата е мотор за утопичния човек. Ето защо в Русия има толкова много обидени, практически всички.

А между другото началото на Третата световна продължаваше. Микробите на западните ценности проникваха вече не само в прабилтийските държави, но и на изконно славянските земи, а така също в ”нашата Молдавия” и „нашата Грузия”.

Ето тук руската утопическа обида закипя с нова сила.

Но това още не е всичко. В най-руския свят се случи бунт. По време на смяна на властта руският модернизъм събра смелост и излезе на сцената – пак под знамето на западните ценности. Право в Москва, столицата на Евразия. Властта смяташе, че заразата е внесена и за нея е заплатено от тези, които са я приели в себе си.

От гледна точка на картезианството руската власт, разбира се, не беше права. Основните заплатени ценности всъщност бяха ценностите на руската литература от Пушкин и Тургенев до Чехов и Пастернак. Тези ценности, смесвайки се с ценностите на Старата Европа, станаха матрица на философията на свободната личност. Ругаейки Запада, трябваше да се изкоренява преди всичко Тургенев. Но кога тази руска власт е притежавала картезианско мислене?

Още повече бунтът на създадените от Руския Началник модернисти се оказа право насочен против своя родител. Събралите се едва ли не около стените на Кремъл викаха възгласи, които недвусмислено изпращаха Началника много далече.

В очите на Началника започна либерален хаос. Как  да не си спомним поета: ”Домашния дух ли погребват, или вещицата се жени?” …

И това можеше да се преживее, ако не беше Западът, който аплодираше бунта и се радваше, че позорят Началника. Е, тук, Руският Началник се разяри! Той беше готов да търгува и да се пазари със Запада, правейки вид, че Третата световна прилича на Странна война без война, а неговите колеги и партньори, които винаги повтаряха, че са приятели и го потупваха по рамото, показаха истинското си лице на изменници и предатели.

Руският Началник отново се възкачи на престола с чиста съвест като Пилат, измивайки ръцете си. Той им каза съвсем по момчешки:

-Отхапи!

В живота на страната започна нова епоха ”Отхапи!”.

Началникът се огледа и видя разните страни на хоризонта и разбра, че с тиха окопна дейност врагът се приближава към гърлото му. И ако го хване за гърлото, няма да го пусне.

И Руският Началник изтръска от себе си прахта на западната дружба и западните ценности, но запази скръбта в в сърцето си. Той даже външно се промени. Враговете и глупаците помислиха, че е полудял. Но той не беше полудял – той разбра – наоколо са врагове. Освен този най-утопичен народ, който той по принцип не забелязваше, обогатявайки се за сметка на руската утопична земя, така че населението да не пречи. А сега той рязко се обърна към утопията, протегна ръце и се прегърна с историческите мечти, с религиозното могъщество на страната. И стана самонадеян.

А подлият Запад нетърпеливо се насочваше  на Изток. Него не го убеди Олимпиадата, която показа, че от субтропиците в Русия могат да се направят ледници. Не го убеди тържеството на православието. Не се изплаши от новия пронизващ  всички поглед на Руския Началник, отказал се от тинята на картезианството.

И без да разбира настъпващия руски свят, Западът като сивият вълк се впи в украинската крава.

В степите на Донбас се съединиха два буреносни облака. От Запад дойде облак: много съблазнителните западни ценности, обещаващи разбираемия за украинеца хедонизъм, осъждащи геноцида и изобщо тоталитаризма. А вятърът от руския Изток изпрати буреносния  облак на вечната утопия, мечтата за волята и труда, за справедливия живот по съвест и по христиански. Наистина, по картезиански тези ценности оставаха само в самия буреносен облак, а всъщност тук ръководеха държавният разврат, безнаказаността и племенните ценности на нашето африканско село /оставяме тези думи на съвестта на африканския учен. б.а./

На степите на Донбас се сблъскаха два буреносни облака, както в руските летописи се сблъскваха славяни и половци, но вместо дъжд от небето потекоха потоци човешка кръв.

Завикаха от всички страни: спирайте войната!

Но как да се спре, ако пробляснаха очите на утопичния народ, който видя в Запада вечния проклет враг? И как да се спре, ако на Запад всички /или почти/ завикаха, че руският изток се управлява от лъжи, измама и прапаганда? Не е ли силно казано?

Кървавият дъжд от небето възвести, че началото свърши. Започна продължението. Разбира се, опитваха се да се помирят, правеха се временни примирия. Но всяка страна знаеше, че тя и само тя е права! И всяка страна имаше такова оръжие, от което нашият африкански историк-пигмей в джунглите се разболя от левкемия.

По такъв начин, ако си спомним покойния африкански историк, починал от радиация в тропическото устие на Нигер, но преди това написал на коляно книга за началото на Третата световна, то много добре се вижда как всичко е свършило.

Няма коментари

*