Корпоративната самоунищожаваща се система, или как НЕО ме извади от матрицата

Свидетели сме как корпоративната машина се опитва всячески да завземе колкото може повече територии в т.нар. общество, в което живеем. За радост този прекомерен стремеж има и своите изключително положителни страни. Такъв е и случаят с моя прекрасен полупаметник-полуработещ NEO. Както биха го нарекли някои „тиливизор”.
Нека да започнем оттам, че системата, в желанието си да ми продаде повече и повече по какъвто и да е начин, ме прави все по и по-мързелив – не че иначе не съм, но то си е човещинка.
Та този прекрасен малък мой не много чест, но редовен спътник в прекараното ми в лежане свободно време Нейчо взе, че изпълни най-послушно, както вероятно се е случвало не веднъж и на вас, своето съвсем умишлено заложено предназначение да се повреди именно в изключително краткия период след изтичане на гаранционния му срок. Повредата не е твърде сериозна и се състои в това, че се налага да го пускам и спирам, както всъщност си беше едно време, а именно от копчето – проблем с дистанционния контрол, но не от дистанционното. Още повече, че поради наличието на цифрова телевизия с отделно дистанционно, Нейчо си е просто един прост монитор, т.е. едно ставане да го включа и едно да го изключа, но и това ми дойде в повече.
И тук идва най-хубавата част: системата ме е направила толкова ленив, естествено в доброто си и услужливо желание да бъда послушен потребител, че силите и щението ми стигнаха единствено да протегна ръка не към нефункциониращото дистанционно, а в същата по разстояние, но противоположна посока и да взема една от леко запрашените и тръпнещи в очакване да бъдат прочетени книги. За радост това вече е ежедневие, а Нейчо съвсем редовно предизвиква с безмълвието си усмивка на лицето ми. Единственият, при това съвсем малък, шанс да бъде одушевен отново е от компанията производител да се свържат с мен и да ми предложат да го отремонтират съвсем безплатно и дори да ми подарят нещо за компенсация, което за мой късмет е изключително невероятно да стане.
Не е ли чудесно как прекомерното търсене на растеж (много мръсна дума, когато се използва в икономиката, тъй като желанието за постоянен и стабилен или все по-голям растеж е точно това, което води до криза след криза – няма нещо, което само да расте и в крайна сметка да не причини вреда на себе си или на околните) чрез производството на все по-некачествени продукти накрая пак прави хората нормални.
God bless f….n’ America

Няма коментари

*