Салман Рушди: От мрачното се получава по-добра комедия

Ахмед Салман Рушди е британски писател от индийски произход.  Роден е на 19 юни 1947 г. в Бомбай. Стилът му, смесващ митология и фантазия с реалния живот, понякога е определян като магически реализъм. През 1988 г. романът му „Сатанински строфи“ предизвиква силни противоречия в ислямския свят. Книгата е забранена в много страни, иранският аятолах Рухола Хомейни го обявява за вероотстъпник и за убийството му е определена награда от 3 милиона долара (от 23 юни 2007 г. наградата за главата му е 11,4 милиона долара).

Г-н Рушди, имате ли оптимистичен възглед за света?

Не. (Смее се) С една дума! Мисля, че е много трудно да бъда писател в този момент от историята на света и да бъда оптимист. Както и да е, от мрачното се получава по-добра комедия.

Какво Ви мотивира да пишете?

Нямам какво друго да правя! Винаги съм искал да пиша. Единственият друг план, който съм имал за живота си, е да бъда актьор. Това не се случи! Винаги съм си мислел, че ако има филм по „Среднощни деца“, ролята, която бих искал да играя е гадателят. Мислех си, тъй като съм измислил сюжета на романа, ако филмът някой ден се реализира, то аз трябва да играя гадателят.

Е, сега филмът е вече факт. Участвахте ли в него?

Режисьорът ме нае, но аз се уволних, защото последното нещо, което се очаква като резултат от тази сцена, е публиката да си помисли: „Това не е ли Салман Рушди?“ (Смее се) Това просто ще отвлече вниманието далеч от там, където то трябва да бъде. В крайна сметка изрязахме сцената.

Жалко.

Но ролята, за която най-много съжалявам, че не съм имал възможността да изиграя, беше когато от компанията на Уил Феръл ми предложиха да участвам в така наречения „Неозаглавен филм на Уил Феръл за НАСКАР“, който после стана „Нощите на Таладега“.

Каква роля би играл Салман Рушди в „Нощите на Таладега“?

Те имаха идея за един кадър, в който три много, много нетипични личности са показани като пилоти на НАСКАР. Мисля, че бяха поканили Джулиан Шнабел, Лу Рийд, и мен. (Смее се) И тримата трябваше да бъдем облечени с униформи и каски, ходейки на забавен кадър в маранята. Това би било фантастично, но никой от нас нямаше възможност да го направи. Аз бях по средата на представянето на моята книга, Лу беше на музикално турне, Джулиан правеше нещо друго, и в крайна сметка те просто се отказаха от идеята и така и не се случи. Бих се радвал да го направя.

Вие наскоро публикувахте автобиография за Вашия опит, в това как сте живели, криейки се в продължение на 10 години след публикуването на „Сатанински строфи“, която накара аятолах Хомейни да издаде фетва, призоваваща вашата смърт. Чувствате ли се добре сега, когато този товар най-накрая падна от гърдите Ви?

Да. Чаках дълго време преди да го разкажа, защото исках да достигна един момент, когато вече съм се отдалечил достатъчно от материала, за да го напиша обективно. Не исках да бъде някакъв вид емоционално излияние. Не исках да бъде като от епизод на Опра. Така че, изчаках 23 години, откакто започна. Исках да пиша не само за годините на фетва, но и за по-ранния ми живот. Честно казано, никога не съм мислил, че ще напиша автобиография.

Защо не?

Когато хората ме питаха преди, казвах: „Не ми е интересно. Защо трябва да напиша автобиография?“ Не ми е интересно да пиша за себе си. Причината да стана писател беше да пиша за други хора.

Вие не сте особено носталгичен човек?

Не, за съжаление аз просто получих проклятието на един интересен живот.

Щяхте ли да бъдете различен писател днес, ако не бяхте заплашван?

Не. Ако не знаехте нищо за живота ми – ако никога не сте чели нищо за него, и всичко, което сте имали са били книгите ми, там няма нищо странно, което да се случва през 1989г. (годината в която е издадена „Сатанински строфи”). Аз не мисля, че ще видите, колосално разкъсване в живота на писателя в онзи момент, и че книгите след това са напълно различни. Мисля, че книгите имат своя собствена приемственост и собствен път.

Налага ли ви се все още да внимавате от време на време?

Не, не бих казал. Всъщност минаха 10 години и половина, откакто се налагаше да внимавам за каквото и да било. Това е доста дълго време. Последните 10 години живея в Ню Йорк и Лондон и водя напълно нормален живот.

Чух, че „Среднощни деца“ е държан в тайна по време на снимането и е имал различно име. Това заради страх от протести на мюсюлмански радикалисти ли е било?

Не. Ето какво се случва, когато се снима в Индия – и не само Индия, а Южна Азия – ако има книга или проект, от който медиите са силно заинтересовани, те разпространяват информацията в огромни мащаби. Това се превръща в истински проблем. Така че, причината за слагането на нереално заглавие  и всичко останало е, че не сме искали внимание. Достатъчно трудно е, да се прави филм, и без да ги има всичките тези хора, пърхащи наоколо, настояващи за достъп, интервюта и така нататък.

Известен ли сте в Индия?

(Смях) Да, само малко. Не е като да си Мадона, или U2. Не е този тип известност. Мога да се разхождам съвсем нормално. В крайна сметка, голяма част от живота на писателя е прекаран много лично, в уединение, опитвайки се да си върши работата.

„Когато религията, която е средновековна форма на ирационалността, е комбинирана с модерни оръжия, се стига до реална заплаха за нашата свобода. Този религиозен тоталитаризъм е виновен за смъртоносната мутация в сърцевината на исляма и ние сме свидетели на трагичните последствия днес в Париж. Аз съм на страната на „Шарли Ебдо“, където всички би трябвало да бъдем, за да защитим изкуството на сатирата, която винаги е била срещу тиранията, лъжата и глупостта.“Респектът към религията“ се превърна междувременно в кодирана фраза, която всъщност трябва да се разбира като „Страх от религията“. Като всички други идеи и религиите заслужават критика, сатира и да, нашето безстрашно неуважение“. Това написа във Фейсбук, Салман Рушди, по повод терористичното нападение срещу редакцията на френския сатиричен седмичник „Шарли ебдо” на 7 януари 2015 г.

Няма коментари

*