Сирийската криза – крачка напред – две назад

Хайри Хамдан е роден през 1962 г. в Дер Шараф до град Хеброн в Палестина. Завършва Висше образование в Техническия университет в София през 1988г. Има многобройни публикации в „Литературен фронт”, „Пулс”, Алманах „Море” и други, както и публикации на арабски език във всички водещи литературни периодични вестници, списания и сайтове. Има издадени романи и пиеси на арабски език. Носител на международни награди в Египет и Палестина. Издадени стихосбирки: „Очите на бурята”, „Мариамин”. Издадени романи: „Живи в царството на рака”, „Европеец по никое време”, „Дневникът на позора” е на предпечат. Творбите му са преведени от арабски на английски, френски, испански и италиански езици.  фото: Радич Банев

 

Ние сме на това дередже

Ние сме поколението на клането

Нация, която изрязва гърдите на своята майка

Махмуд Даруиш

 

Криза и давност

Сирийският проблем е с доста дълга давност. Наивно е да се мисли, че е стартирал преди 30 месеца, когато избухна национално недоволство в по-голямата част от тази страна. По-скоро проблемът се корени от ранната епоха на властване на единствената легитимна партия в Сирия „Баас“. Масови кланета и разрушение на инфраструктура на цели бунтуващи градове имаше и преди 30 години. Имайки предвид, че подкрепата на този режим продължи през цели десетилетия на национално и регионално ниво, въпреки високата степен на корупционни практики, популизъм, репресии, революционни настроения и прочие. Разбира се, този факт може лесно да се обясни. На национално ниво този режим използва масово тоягата. Известно е, че сирийската система за сигурност е желязна, безпощадна и най-важното:  напълно независима от политическия апарат. Затова успя с репресия да потуши всяка възможност за бунт или евентуална смяна на политическата система чрез преврат. Морковът също влиза в употреба и се предлага на малцинствата и верните активисти и последователи на партията. Имаме за пример  доскорошната комунистическа система и порочните й практики в НРБ и бившите социалистически държави. На регионално ниво режимът на Асад успя да сключи съюзи и споразумения със съседните държави. Прие на своите територии най-различни организации, до скоро и представителство на „Хамас”. Успя също да наложи своята воля в Ливан за един дълъг период през 90те години на XX и началото на XXI век. Смята се, че шиитската организация „Хизбула“ е негов приближен съюзник и нейните войници са участвали в редиците на сирийската армия редом с ирански военни гвардии. От друга страна, войниците на Ал Кайда също взеха участие в този сблъсък, след като получиха подкрепата на Катар, Саудитска Арабия и Турция.

Гражданска война – стратегически интереси

Сирийският режим осъзнава, че вече е късно за политическо решение въпреки огромните усилия на ООН и Арабската лига през по-голямата част на тази кървава криза. Късно е поради изчерпване на кредита на доверие между сирийския народ и режима на Асад. Прекалено много трагедии, страдание и кръв е причинил този режим, а накрая бяхме свидетели на използване и на химическо оръжие в квартала Алгута в столицата Дамаск. В интерес на истината младият президент Башар Ал Асад е имал уникалния шанс да се сдобри със своя народ, най-вече със сирийската интелигенция в началото на назначаването му на този пост през 2000 г. Тогава се коригира и националната конституция, за да може младият лекар да заеме този пост, тъй като е бил под разрешената възраст, за да тръгне по пътя на големите лидери в региона, но както казват: „Кралят умря. Да живее кралят!“, нищо че Сирия е републиканска държава, президентът остава на своя пост, докато е жив. Истински избори няма, посочва се дата за референдум с две графи „Да“ и „Не“ с единствен кандидат – именно самият президент за нови седем години управление. Обикновено президентът печели с 99,8%. Всичките са доволни, ама не е съвсем така. Явно сметките са погрешни – народът се издига срещу своя палач, осъзнавайки, че цената ще бъде прекалено солена, но малцина очакваха този режим да извади своя химическия арсенал от военните си бункери.

През 2000г. новият президент протегна ръка към опонентите си. Опозицията, водена от видни адвокати, лекари и интелектуалци се разкрива. Скоро след това тя излиза със своя декларация и платформа за реформи, прозрачност и истинска демокрация. Това не се хареса на много кръгове от  високите етажи на властта, най-вече на репресивния апарат на този режим. Така всички участници попаднаха в учредяване на декларация, известна като декларацията на Дамаскинската пролет, аналогична на Пражката пролет. Някои от тези дейци са починали в килиите си в резултат на мъчения и мизерия. Моят приятел, поетът Фарадж Бергдар е лежал в затвора близо 14 години. По негови сметки той е получил по два дена затвор за всяка изписана дума, имал е късмет, че е издал малка стихосбирка. Всъщност всички тези факти показват решимостта на този режим да не се отстъпва никога и пред никого.

За всяко начало има и край, страхът от жестокостта на този режим приключи с избухването на арабската пролет, но режимът успя да оцелее за разлика на другите арабски диктатури в Либия, Тунис и Египет. Възможно е да се е поучил от грешките на тези правителства, но пък историята на човечеството доказа, че величията, които губят подкрепата на своите народи, рано или късно падат с гръм и трясък. Режимът в Дамаск печели време, отклонявайки американските удари срещу своите военни обекти, след като даде съгласието си да издаде химическото си оръжие. С това той признава своята отговорност за химическото нападение, в най-лошия случай и неговата индиректна помощ за това, имайки предвид доклада на израелския Институт за борба с тероризма, цитиран от руската агенция Интерфакс.  Документът отбелязва, че през 80-те години Сирия е закупила около 1000 тона бойни отровни вещества, складирани в 50 обекта. Дори част от тези отровни вещества да са попаднали в ръцете на бунтовници, остава неоспоримият факт, че именно този режим се е снабдил с тези опасни оръжия.

Анархия и Тероризъм

Наясно сме с опасността от анархизъм и политически вакуум в Сирия при падането на този режим, защото през последните десетилетия не е имало политически живот извън рамките на партията „Баас“. Това не означава, разбира се, че няма алтернатива на този режим. Все пак Сирия е за всички сирийци, независимо от вяра и етнос. Сирия също е подложена на риск от присъствието на войниците на Ал Кайда и други терористични организации, затова е необходимо да се извършат бързи реформи най-вече в сектора на сигурността. Може би е рано още да се говори за коренна промяна в Сирия, при положение, че този режим има все още доста привърженици, но политическият модел на тоталитарното управление в Сирия е обречен на провал. Въпросът е: „Колко още жертви са необходими за желаната промяна?“.

 

 

Няма коментари

*