Димо Алексиев: Забравяме да сме човечни

Димо Алексиев е роден на 29 юли 1983 г. Завършил е 125-то СОУ „Боян Пенев” – профил Френски език, а през 2006 г. завършва „Актьорско майсторство” в НАТФИЗ „Кр. Сарафов” с наградата „НайНайНай” в класа на доц. В. Ранков. От 2006 до 2009 г. е в ДТ ”Стоян Бъчваров” Варна, където изиграва последователно ролите на: Стоян в „ Български работи’’ с реж. Пламен Марков; Чичо Раздавач в „Коледна Приказка” с реж. Дафинка Данаилова; Ралф във „Време да обичаш, време да умреш“  с реж. Гергана Димитрова; Хоров в „ Службогонци” по Иван Вазов, с реж. Пламен Панев; Ромео в ”Ромео и  Жулиета“ по У. Шекспир, с реж. Деси Боева; „Какъв прекрасен свят”- мюзикъл; Калигула в „Калигула” по А.Камю, с реж. Явор Гърдев (Награда АСКЕЕР 2009 за Изгряваща звезда за ролята на „ Калигула”); Банко в „Макбет” по Х. Мюлер, с реж. К. Шарков. В Театър „Сълза и Смях” изиграва Монаха в „Завещанието на стария женкар” с реж. Й. Цонев. От 2009 до 2011 г. е в Народен театър „Иван Вазов“, където играе: Ньойд в „ Госпожица Юлия” с реж. Л. Абаджиева; Валвер и Граф Дьо Гиш в „Сирано Дьо Бержерак” с реж. Т. Москов; Чарлз в „Убийството на Гонзаго“ с реж. Недялко Йорданов; Пощенския началник в „Ревизор“ с реж. Мариус Куркински. Филмови участия: в „ Магна Аура”; в “Dream City” с режисьори Димитър Гочев и Тери Уилкинс; в „ Дзифт” с реж. Явор Гърдев; в „Още нещо за любовта” с реж. М. Ралчева; в „Лора от сутрин до вечер” с реж. Д. Коцев-Шошо; в „7 часа разлика” с реж. Магърдич Халваджиян; в „Секс, лъжи и Tv“ на Дрийм Тийм Продъкшън; в „Живи легенди“ с реж. Ники Илиев. Тази есен предстои излъчването на най-новия сериал на БНТ с участието на Димо Алексиев - „На границата“. Сценарият на историческата поредица е създаден по военните разкази на Йордан Йовков в цикъла „Край Места“. Освен автор на режисьорски есета, Димо Алексиев е и режисьор на независимата постановка „Буря“ на Островски, където е и актьор. Освен като актьор, в някои от филмите участва и като каскадьор, за което му помагат уменията по акробатика, фехтовка и езда, а ските, кънките на лед, волейбола, танците и пеенето оформят една истинска мултидисциплинарна личност.

Какви са стените в българския театър и различни ли са те от тези в българското кино?

Прашни, многобройни, изникват отвсякъде и никога не можеш да знаеш от къде ще ти дойде, като в кошмарен сън… Има различни видове стени, стените които сам си слагаш, които са ти зададени и онези, които ти ги слагат без да знаеш, особено когато си бил по-дълго някъде. Понякога ти се налага да се изправяш пред стени, които се появяват заради неща, които си направил в миналото и си забравил, но те продължават да те преследват, и ти влияят на всичко, до което могат да се докопат. Твърде малки, дребни, душите им са на паркетни кученца, които винаги налитат на по-големите кучета за да докажат нещо пред  се-ебе-сито-си, комлексарско, но често срещано и се получава така, че нещата са много странно навързани в тази малка град – държавица, като свински черва, както се казва.

Мнението ти за театралната реформа?

Това е един страхотен начин да се усвояват едни пари, но що се отнася до изкуството мисля, че не му е в услуга и пак нищо хубаво няма да му донесе. Театърът е училище за плач и смях, и свободна трибуна, където хората могат да онагледяват застарели  и погрешни морални възгледи. Да изясняват с живи примери вековните норми на сърцето и на човешкото чувство. Народ, който не помага за развитието на своя Театър, ако не е умрял, той е на умиране. Театър, който не напипва пулса на обществото, пулса на историята, драмата на своите хора и чистата окраска на своя край, и на своя дух, със смях или със сълзи, няма право да се нарича Театър, а игрален салон или място, където се върши онова страшно нещо, което се нарича „Убиване на Времето”. Театърът трябва да се наложи на публиката, а не публиката на Театъра. НО няма вече такъв авторитет, нито самопожертвователен  дух, който да се наложи над публиката, която трябва да се покорява от висота и да се спори с нея, и да се напада в много случаи. Публиката е като децата, тя може да се учи – забележете, че казвам публика, а не Народ, може да се учи. Това не са мои думи, а на Федерико Гарсиа Лорка в разговорът му за Театър . Нещо, което може да се направи е тези няколко листа да се разлепят из Театрите в България, ама някъде около програмата, иначе блестящите частици на Театъра може и да го пропуснат. А родната ни реформа (несъмнено плод на гений) набира сили точно в обратна посока. Убива всичко, което не се субсидира от държавата. На Алтернативният Театър никой не му пълни касичката, че е вкарал в салона си X на брой зрители. Публиката върти синджира и това няма да доведе до нищо хубаво.

В каква посока трябва да бъдат направени стъпки за промяна?

Първо трябва да се стабилизира държавата, aма, като им е по-изгодно друго… Но дори и когато една държава е дестабилизирана, изкуството трябва да работи непрекъснато, защото изкуството е туптящото сърце на нацията. За съжаление българите могат да съществуват без това сърце и дори добре да си живеят, те нямат никаква нужда от Изкуство, самата истина е че телевизорът им е напълно достатъчен, това което ги дразни го сменят с едно докосване на бутона, меткат каналите нагоре – надолу, новини, спорт, чалга, порно… всичко, което ги вълнува е там.

Мислиш ли, че имат право тези, които твърдят, че много актьори в киното играят слабо, защото играят театрално?

Много хора играят театрално, но ти е приятно да ги гледаш. А като се върнем от по света, та у нас, театрално е синоним на гадно. Щото такъв ни е Театърът в момента. Болничък е малко.  В „Подслон” примерно, филма на Драго Шолев, актрисата, която е в главната роля играе момче и прави такава плътна роля, че не се сещам да се намери друга актриса по „върховете“, която ще изиграе толкова категорично този образ. Остана абсолютно невидяна и нечута, за Ирена Христоскова някой да е чувал? Никой не я отбеляза, защото е неприятно да си толкова добър на такъв фон. Не говоря за награда, въпреки че абсолютно заслужава. Според мен такова превъплащение отдавна не е виждано по нашите географски ширини и е много жалко, че се случи тук, а не другаде.

Играеш в нестандартни роли, ти ли ги избираш, или теб те избират за тях?

Зависи, много отдавна не играя роли, които не намирам за интересни. Много стени съм разбил по този начин с главата си, защото не съм се съгласявал да играя едно или друго (Дългото занимаване със стени силно вреди на Вас и на хората около Вас и води до затъване и затъпяване). Ако не намеря нищо в ролята, просто не я взимам, т.е. появя ли се някъде значи съм намерил нещо в тази роля.

Какво се случи всъщност с ролята на Левски?

Ролята на Левски… След първия снимачен ден, изгубих вярата си в този проект. Честно казано не подписах договора, който ми предложиха сутринта преди самите снимки, защото имах против да ме режисират  хора, тънещи в духовна нищета. Син и баща Генчеви. Имам сериозни съмнения относно случването на този проект, поставям под сериозни съмнения стойностите на този филм, ако въобще някога види бял свят. Това начинание е пирамида, която функционира по абсурден и нелеп начин, възползвайки се от тези последни капчици патриотизъм останал в българите. Всеки един, колкото и да е прост и да вика на стадиона „кур за Левски”, в крайна сметка, когато стане дума за България първо се сеща за Левски и се държи за сърцето. Това е странно, но на фона на абсурдната ни държава изглежда абсолютно нормално. Когато един човек каже аз ще направя филм за човека на народа, народа винаги ще се бръкне да извади едни пари и така се започва, но част от даренията, разбира се, се отклоняват и потъват, въобще не се отчитат и осчетоводяват за да може един паразит-човек да се опита да направи филм за човека, който се е борил и с такива като него. „Народе????” Не случайно имаме четири въпросителни след Народе в историята и сеир с герой на пангара за бесене. То си е било празник и повод за пийване, и хапване, после почти всички са си легнали да спят, нали?

Как те възприемат във Варна, когато играеш гол в постановката „Калигула”?

Първо искам да кажа, че в момента Варна страда, намира се в лош период, защото някакви хора са го окупирали и го третират по погрешен начин. Другото е че представлението е със 100 места и във Варна не винаги е пълно, защото  не се продава. Хората имат проблем да гледат неща, които ги карат да се замислят. От друга страна е твърде скъпо за да бъде пренесено някъде на друго, по-духовно населено място в България и си е обречено на доизживяване. Мисля, че ще го умъртвят умишлено, за да няма сравнение и следи.

Мисля, че събличането ми в тази пиеса е ужасно оправдано, но всъщност всеки сам може и трябва да си възприема това, което вижда. По света го възприемат различно. Ходили сме на различни места с тази пиеса и се вижда разликата. В чужбина хората познават пиесата, занимават се с проблемите й, с погледа на режисьора, а не толкова с голотата на един или друг артист. Това е част от, а не най-интересното. Театърът е място, което те познават и за което се подготвят, за разлика от България, където хората рядко познават пиесата и не разбират проблемите й, какво остава за някакви други неща, които са по-необичайни и дълбоки. Отдавна е изгубено нивото и не само, че не наваксваме, а и не искаме – „тъй си ний дубре”, което е отчайващо .

Предстои старта на нов тв сериал с твое участие – „На границата”, какво ни показва той?

Тъпотията на Войната. Лошия избор. Това, че забравяме да сме човечни. Красотата на България, не само като природа, а и в постъпките. Нещо загубено и позабравено.

Ролята, която искаш да изиграеш?

Аз съм лаком. Много ми се играе и си обичам работата. Готов съм да се боря.

След като казваш, че да се занимаваш с алтернативен театър е трудно, защо тогава напусна Народния?

Да се занимаваш с алтернативен театър е и трудно, и твърде амбициозно. Предпочитам да се появявам в по едно представление през определен период от време и през другото да си правя мои си неща. Много по добре, отколкото да стоиш на 550 лева и някакви хора да се изживяват като властелини, да се гаврят, с личността ти творческа и човешка, да ти определят какво да правиш, или да не правиш за 550 лв. „сигурни пари на месец”, да ти спускат постоянно едни стени, с които да си се занимаваш… Освен това, да напуснеш Народния не е кой знае какво. Това е място като всички останали, място още по-прогнило, по-прашно и по-задушно (защото там всичко е По-…), същевременно по-лъскаво отвън, хубава сграда със златничко, но и някак  фалшивичко седи всъщност…

Защо да стоя на място, между едни топли стени с уши, където ако могат винаги ще те прецакват, с изгода или без, но няма да ти помогнат, ако няма защо… Какво трябва да правиш на такова място? Да доказваш какво? На кого? Там има много хора, които ужасно много искат да се докажат, че те самите са много големи и същевременно забравят, че те основно трябва да помагат на публиката да изживява и съпреживяват заедно с другите актьори в представлението, да направите магия, илюзията, защото ако ти играеш ще ме увлечеш и мен да играя с теб…

Как ти се вижда днес българската социална интрига?

Безидейна. Да убием днес и да дойде утре. Ужасно малко хора искат да направят нещо полезно за обществото, а още по-малко са хората, които въобще искат да направят нещо. Масата е станала като циганите, които само чакат. Правят по 8-10 деца и започват да чакат някой да им помогне. Да искат,  защото трябва да получават от държавата, без нищо да дават.  Ама – Нищо. Нищо. Съвсем нищо. Ама не може само да искаш да получаваш и нищо да не даваш. Аз вече с нетърпение чакам Времето, когато ние ще станем малцинство и само ще им искаме, полегнали удобно на субсидийки . Да видят тогава на тарикатлъка ще ни смогнат ли …

За какво се търгува днес гаранцията, че няма да умрем от глад?

Ние всъщност вече сме умрели от глад. Душевно сме измрели, а тези, които все още не са, са обречени на ужасната храна, която масово преобладава и с която ни тъпчат и нямат никакви други намерения.

Цензурата или автоцензурата считаш за по-страшна?

В изкуството автоцензурата е пагубна, защото никога няма да можеш да полетиш. В живота е хубаво в някои ситуации да имаш автоцензура, защото има хора, които тотално са се самозабравили. От друга страна обаче, хората мислещи по този начин са и ужасно търпеливи. Тази черта е вродена и селектирана в българина. И не ни е в услуга, Времето на Цензура появява едни непримирими и мислещи хора, като Стратиев, Радичков, които с творчеството си искат и успяват да Я надхитрят. Сега какво се случва? Надхитряването изплитня.  Днес нито музика се случва, нито филми се случват, тук – там се появяват някакви откъсляци, постоянно с компромис, викаме си „за България – стават”, „за нас си е супер” и други подобни, но да не сме толкова черногледи…

Цитирам писателят Милен Русков „В България ако държиш малка част от малкия ресурс, то ти имаш голям проблем”, съотносимо ли е това и за българския театър?

Според мен много хора са се вкопчили в малкия ресурс, впили са се в него, защото знаят, че под тях има пропаст, знаят че изтърват ли го има напълно реална възможност никой, никога повече да не чуе за тях. Така е навсякъде у нас, България е толкова малка, че всички, ако не са братовчеди са баджанаци примерно и така функционираме „уреждайки се”- „Имаш ли връзки там?”. Така се случват нещата тук.

Как ще характеризираш гражданското ни общество?

Плачевно. Нищо не се прави. Не може театъра да ти е зле, а обществото ти да цъфти. Има дисбаланс. Преди, преобладаващата част от хората  в свободното си Време четат, просвещават се, членуват в клубове, участват в различни читалищни самодейности, правят нещо… Трябва нещо да се прави, да се работи, човек да се развива… В момента нищо не се прави, тотален застой и тотална простота, като мухъл е попъплила. Ослушайте се .

Мнозина посочват Терминала като единствен възможен изход, пред теб стои ли такава дилема?

С удоволствие при първа възможност ще емигрирам. Отдавна го мисля. И то не за друго, а защото вече имам дете. Когато съм с нея на различни обществени места, налюдавам държането и на децата, и на родителите. И проблема не е в децата, а в родителите. Когато стигнем до родителите, осъзнавам, че и родителите на родителите също са проблемни, и ако следваме тая зависимост нещата няма да стават по-добре, затова хващаш куфарите и потегляш по пътя си към света. Сега е отворено.

Кое смяташ, че е определящо за да сме най-бедни, гладни и болни в ЕС?

Алчността на определен кръг от безскруполни хора, които обслужват личните си интереси. За всичко останало сме си виновни ние, защото чакаме и защото не сме народ, а една купчина хора…

Кога ще се отървем от нагласата да чакаме някой от някъде да дойде и да ни оправи?

Когато се поизправим и си вдигнем кафявите гащи. После ще се перем, първо да спрем  оправянето…

Илюзия ли е правото ни на избор?

Не.  Но, не винаги имаме силите и желанието да си застанем зад Избора, защото не всички избори са удобни. И пак сам си правиш избора…

Фикция ли е свободата?

Не. Свободата може да се намери и постигне във всяко нещо, в което участва въображението и положиш достатъчно труд и търпение в усвояването, и подчиняването му. Важно е също да не се занемаряваш душевно и да си добър.

За какво мечтае Димо Алексиев?

За Времето, когато ще мога да се занимавам с каквото си поискам, без да съм зависим от нищо и никого. За това е мечта, нали…

Няма коментари

*