За бежанците – между популизъм и признаване

Неизбежно ли е процесите на разпадане на Близкия изток, които продължават с десетилетия, да доведат до разпадане на Европа или най-малкото на перспективите за Европейски съюз с единна политика и федеративно устройство? Какви са „правилните” подходи за справяне и решаване на бежанската криза? Как да се постигне тяхното още „по-правилно прилагане”, като се отдалечим на равно разстояние от посланията на абстрактния и емпатичен хуманизъм и крайния национализъм и изолационисткото поведение?

Ако приемем като отправна точка в анализа класическото понятие на Чарлс Тейлър за политика на признаването, може да направим условна класификация на няколко основни подходи на европейските държави към миграционните процеси и възможностите за справяне с бежанската вълна. Класификацията има свои политически и географски измерения и се движи в посока от запад на изток.

Англосаксонският или британският подход се основава на консервативен прочит на събитията в Близкия изток и Африка. Откриваме неговите основания както в колониалното „наследство” на Великобритания, така и в редица пост-колониални събития и явления. Интерес представлява позицията на настоящето правителство във Великобритания. Политиката на стриктно разграничение между „бежанци” от източното Средиземноморие (в преобладаващата си част сирийци) и „икономически имигранти”, идващи по централния средиземноморски маршрут от Северна Африка, се диктува от по-тясното тълкуване на нормите на международното право, от една страна, а, от друга, от традициите на британската политика към континентална Европа и Близкия изток. Великобритания не е част от Шенгенската система и не участва в инициативите на ЕС за релокация на бежанци. За сметка на това активно е взаимодействието с ООН и Върховния комисариат за бежанците към ООН, както и при осигуряването на хуманитарна и нехуманитарна подкрепа за Сирия, Ирак, Ливан, Йордания и Турция (в общ размер от около 1 млрд. британски лири).

Като противоположни и условно либерални може да бъдат разгледани възгледите, застъпвани от германския подход към миграцията. Този подход има за философска и прагматична основа елементи от концепцията на германския икономист Лудвиг Ерхард (1897-1977) за социално пазарно стопанство, прилагана в Западна Германия след 1947 г. Развитието на пазарно стопанство, което обединява индивидуална свобода, социална справедливост и обществени нужди, дава нов тласък на позитивистката германска политика и нескрита готовност за приемане на бежанците. Изследване на Оксфорд Икономикс показва, че в краткосрочен план миграционната вълна ще има положително отражение върху икономиката на Германия и ще доведе до увеличаване на брутния вътрешен продукт и отслабване на инфлацията.  Неслучайно интеграцията на бежанците на пазара на труда е посочен като един от основните приоритети на федералното правителство и Федералната служба за миграция и бежанци. Германското общество, необременено от пост-колониални комплекси, не е безразлично към страданията на бежанците. В същото време емоционалното отношение към бежанската вълна може да доведе до редица неблагоприятни последици в публичната политика. Дали Германия тепърва ще изпита горчивите плодове от погрешното прилагане на мултикултурализма?

Третият подход се отнася до Централна и Източна Европа. Неговите отличителни черти, вариращи в нееднаква степен в отделните държави, са политика на изолационизъм и реакция на не-признаване на бежанската вълна. Това се дължи, от една страна, на неравномерните темпове на икономическо и политическо развитие в сравнение със Западна Европа. Други елементи на този подход са непълноценното участие в европейския икономически интеграционен проект и неспособността за прилагане от държавите на успешни интеграционни модели към собствените малцинства. Реакцията на не-признаване на бежанците е компенсаторен на тези процеси и се засилва още повече от транзитното положение на региона при миграционните процеси от Близкия изток към Западна Европа. Държавните институции и обществата тук възприемат бежанците като временно и преходно явление, което няма да се отрази съществено на вътрешната политика, а само натоварва националните бюджети с допълнителни тежести. Друг е въпросът, че един от ключовете за решаване на бежанската криза е заложен във функцията на този регион като препятствие за неблагоприятните процеси, съпътстващи миграцията.

Позицията на България заема средищно положение между либералния и изолационисткия подход. Поради географското положение и външнополитическата си ориентация България е едновременно една от транзитните територии при движението на миграционната вълна от Близкия изток към Западна Европа и външна граница на ЕС. Това налага прилагане на специфични политики, нехарактерни за централните и западноевропейските държави или Великобритания. Непосредствената близост до конфликтите в Сирия и Ирак е предпоставка за по-засиления интерес на България от тяхното трайно разрешаване или най-малкото от стабилизация на регионите, съседни на „горещите точки” на конфликти. Това е така, защото наред с бежанската вълна се пораждат и редица съпътстващи миграцията неблагоприятни явления като транзитно придвижване на джихадисти, трафик на хора и каналджийство, потенциални рискове от радикализация на местното мюсюлманско население и други. Поради това основни акценти в българската позиция по бежанския въпрос са укрепването на граничната сигурност, особено що се отнася до външните граници на ЕС, и процедурите на регистрация на по-голямата част от търсещите убежище по маршрутите, включващи България. Това е една от причините през последните месеци бежанците да избират алтернативни пътища на придвижване към Западна Европа. В сферата на международните отношения, освен тясната координация на българската политика с тази на ЕС, изключително важни са регионалните отношения с държави като Турция, Гърция, от една страна, и Сърбия, от друга. Първите две държави са от значение за България, тъй като през тях минават част от маршрутите на бежанците към Западна Европа. Взаимодействието със Сърбия придобива особено значение, в случаите когато част от регистрираните на територията на страната бежанци решат да продължат по нелегални канали пътя си към Западна Европа през западната ни съседка.

Концентрирайки вниманието си върху граничния контрол, регистрацията на бежанците и спазването на задължения, произтичащи от европейското и международното право, българската позиция по бежанския въпрос не обръща достатъчно внимание на въпроса за интеграцията. Това е продиктувано донякъде от обективни причини. През 2014 г. е приета Национална стратегия за интеграцията на лицата, получили международна закрила в България (2014-2020). В стратегията като основна цел е посочено успешното интегриране в българското общество на лицата, получили международна закрила или убежище и ефективното използване на техния потенциал за социално-икономическото развитие на страната. Предвидени са и комплексни мерки в сферата на пазара на труда, образованието, здравеопазването, културната среда и други. Независимо от това се признава, че България не е първият избор на дестинация на имигрантите и броят им статистически е по-малък от 1% от общото население. Освен това средствата за прилагане на стратегията са недостатъчни и възлизат на едва 20% от ресурсите (13 млн. евро), отпускани по фондовете на ЕС за управление на миграционните процеси и осигурено национално съ-финансиране.

Недостатъчната организация и координация на усилията на отделните институции е сред основните причини за липсата на цялостен и последователен подход на България към бежанската вълна. Друг проблем е отсъствието на засилено взаимодействие между държавните институции и представителите на гражданското общество. В повечето случаи това се дължи на повърхностно познаване на дейността на другия и недооценяване на факта, че успешната вътрешна политика към бежанците се определя в равна степен от държавата и гражданското общество, както и от тяхното взаимно коригиращо поведение. Всичко това, както и недоброто познаване на спецификата на бежанския въпрос и актуалната ситуация в Близкия изток, предопредели формирането и разпространението на крайни, повърхностни, идеологически и пропагандни възгледи за бежанската вълна в българското общество и медийното пространство през последните месеци. В едната крайност са привържениците на левия либерализъм. Тук ясно се открояват тези, които споделят идеята за неограниченото допускане на имигранти на територията на България, респективно Европа, и тяхното третиране по възможно най-хуманен и толерантен модел. Макар и сред представителите на тази подгрупа да има такива, които познават добре  международната обстановка, те остават подвластни на романтични и наивни представи за бежанците, изхода от военните конфликти и резултатите от интеграцията, а други издигат откровено радикални и анархистки лозунги, призоваващи към мултикултурализъм без намеса на държавата, отворени граници и „братство и равенство” между европейските народи и имигрантите. Друга подгрупа в състава на лявото крило се ръководи от твърденията, че Западът е единственият виновник за бежанската криза и конфликтите в Близкия изток. Нейните представители са като цяло проруски ориентирани и дори подкрепят действията на режима на Асад. В бъдеще би било интересно да се наблюдава, какви ще бъдат техните реакции на фона на засилващото се военно присъствие на Русия в Сирия. Дясната тенденция в отношението към бежанската вълна е не по-малко пропагандна и изопачена. Тук също се наблюдават различия между крайно десния и популистки национализъм, призоваващ към прогонване на бежанците от българска територия, и такива дясно ориентирани „мислители”, които застъпват западноевропейските и трансатлантическите ценности, но ги разбират като превъзхождащи културата и ценностите на имигрантите. За тях Западът и неговите ценности са единствената възможна панацея за решаването на конфликтите, а имигрантите неизбежно трябва да приемат западния модел и ценности.

В бъдеще Европа, включително и България и останалите държави-членки на ЕС, трябва да предприемат някои важни стратегически и практически стъпки, за да се включат пълноценно в решаването на бежанския въпрос:

- преговаряне и предоговаряне на условията на съществуване и modus operandi на ЕС като интеграционен проект. Очевидно е, че либерализмът, основаващ се на пазарното стопанство и стабилните социални системи, е необходимо, но недостатъчно условие. Изграждането на общност на ценности и интереси е в основата на промяната;

- преосмисляне на механизмите за вземане на решения в областите сигурност, външна политика, правосъдие и вътрешни работи и единна система на убежище, като това е обвързано с поемането на по-големи отговорности на общностните институции за сметка на отдаването на част от националния суверенитет. Балансът между солидарност и субсидиарност, от друга страна, ще позволи по-голяма тежест на държавите-членки при практическото изпълнение на отделните общностни решения;

Докато тези две стъпки са стратегически и осъществими в дългосрочен план, за краткосрочен напредък по решаването на бежанската криза и същинските й причини, са необходими няколко хода с практическо значение:

- развитие на по-прецизен познавателен и аналитичен капацитет относно ситуацията в Близкия изток и Африка, и по-специално за районите и държавите в непосредствена близост до Сирия и Ирак, които понасят най-тежко бремето от бежанската вълна. С близо 2 млн. души в Турция, 1,2 млн. в Ливан и 630 хил. души в Йордания, които живеят в крайно неблагоприятни условия, едва ли Европа може да претендира за основен потърпевш от регионалните конфликти. Още по-активният ангажимент в тези съседни страни ще опосредства овладяването на бежанския поток към Европа;

- ясно дефиниране и разпределение на ангажиментите на европейските държави за решаване на бежанския въпрос според техните възможности, натрупан опит, геополитическа тежест и разположение. Примерен схематичен модел би включвал по-активно участие на държави като Великобритания, Германия и Франция в дипломатическите и военно-политическите инициативи за решаване на конфликтите в Сирия, Ирак и Либия, засилен ангажимент на скандинавските страни като Швеция, Дания и Норвегия при овладяването на пост-конфликтни ситуации във вътрешността на ЕС, каквато е притокът на бежанци, и укрепване на капацитета на централно и източноевропейските държави и средиземноморските европейските държави при ранно предупреждение за кризи, превенция на движението на джихадисти от запад на изток и в обратна посока, пресичане дейността на трафикантите на хора и други.

- не на последно място по важност е функционирането на механизмите на гражданското общество. През последните месеци то се оказа лесно манипулируемо, податливо на конспиративни теории и склонно към крайни становища. Ролята на гражданското общество е да бъде коректив на политиката, а не негов придатък и отражение. Само така обикновените граждани в Европа могат да дадат добър пример на политиците с умерено и балансирано отношение към бежанците, т.е. поведение на разбиране, диалог и толерантност, съчетано с повече мисъл и грижа за сигурността като споделена ценност на европейските общества.

Няколко основни извода ще определят развоя на бъдещите полемики около бежанската вълна. Първо, европейските общества стават все по-пропускливи към миграционните процеси и съответно по-мултикултурни, независимо дали ще ги разглеждаме в тяхната специфика от запад на изток или от север на юг. Второ, либерализмът не е философия, която запазва пълен културен неутралитет и трябва да възприема напълно несъвместими с него тенденции, каквито може да се окажат част от обществените нагласи и възгледи на онази част от бежанците, които изповядват Исляма. Призивите за интеграция на всяка цена може да звучат политически коректни и привидно хуманни, но да се окажат неприложими на практика. Твърде вероятно е действия на институциите и обществата в Европа, насочени към интеграция на бежанците, да се възприемат като опити за асимилация. Една от възможните прогнози е, че либерално-демократичното политическо и обществено устройство може да влезе в остро противоречие с един от основните идентификационни маркери на бежанците: Ислямът, който дава достатъчно прецизна и изчерпателна регламентация в живота на общностите и индивидите и може допълнително да втвърди консервативните си позиции. Неумелото и половинчато прилагане на интеграционни политики е в състояние да даде тласък на нова вълна на маргинализация сред имигрантите, установили се на европейския континент. Трето, при прилагането на описаните по-горе подходи на европейските държави, а в по-широк план и в политиката на ЕС към бежанската вълна осезаемо отсъства т.нар. „публичната употреба на разума”. Както ЕС, така и европейските държави могат да се справят с бежанския поток в неговите икономически измерения и това да се случи в кратки срокове. Оптимистичните перспективи обаче свършват до тук. По отношение на всички останали аспекти (социални, културни, демографски, геополитически, интеграционни, въпроси на сигурността и пр.) политиката на ЕС и на европейските държави е неефективна и непълна. Бежанците се разглеждат като поредния статичен обект на европейската политика. Напротив, бежанският поток е жива сила, която се отличава с динамичност, многоликост, широкоаспектност, съвсем нееднозначна и еднопосочна в развитието и проявленията си. При това липсата на системни и цялостни анализи, които да дадат цялостна картина и ясно сечение на икономическите, политическите, демографските и религиозните профили на търсещите убежище в Европа, поражда допълнителни въпроси. Затова и едно от големите предизвикателства за държавите-членки се корени колкото в необходимостта от интеграция, толкова и в гарантирането на сигурността като първостепенен приоритет. На сравнително ранен етап е необходимо да се очертаят ясните разграничителни линии между бежанци, нелегални имигранти, трафиканти, потенциални джихадисти и други категории лица. Твърде вероятно е посредством бежанската вълна джихадистки организации да тестват пропускливостта на границите и системите за сигурност на европейските държави, за да планират по-добре своите бъдещи действия.

Нито безконтролното пропускане на хора по външните граници на ЕС, нито тяхното безпрецедентно приемане с оправдания от икономически и демографски характер, а още по-малко създаването на изкуствени прегради и взаимно конфронтиране в граничните райони и вътрешността на страните могат да отговорят адекватно на тази необходимост. В по-дългосрочна перспектива успешната интеграция следва да бъде съпроводена от развитието на по-стабилни и гъвкави системи за колективна сигурност както между държавите-членки, така и между държавата и гражданското общество.

Какви са възможните сценарии за решаване на бежанския въпрос? Солидарността и подкрепата са само временни решения. Докато вниманието се отклонява от същинските причини, не може да има траен и устойчив резултат, а ролята на ЕС като глобален играч ще отслабва още повече. От това умело се възползват и ще продължат да го правят САЩ, Русия и Иран, ръководени от собствени стратегически интереси в Близкия изток. Липсата на политическа легитимност на управляващите в Сирия и Ирак усложнява възможността за правилен избор.

Най-лошият възможен вариант е „замразяване“ на конфликта в Сирия за период от 5 до 10 години, при което нито една от конфронтиращите се вътрешни сили няма да може да постигне надмощие. САЩ, Русия, Иран, Турция и някои от арабските държави ще си разпределят зони на влияние и ще поддържат свои „фаворити“, които ще придобият политическа и териториална легитимност. Това означава и признаване на статукво, в което „Ислямска държава“ е укрепила още повече позициите си в Сирия и Ирак и де факто е придобила власт над територия и населие, и останалите държави в Близкия изток трябва да се съобразяват с това, макар и да не го признават официално. При такъв вариант Европа ще се съсредоточи основно върху това да възпира поредните бежански вълни, укрепвайки още повече сигурността на външните си граници, както и да осигурява финансова помощ на съседните близкоизточни страни, за да отслаби натиска към собствената територия.

Друга алтернатива е сравнително бързо и динамичнорешаване“ на сирийската криза чрез договорка между Вашингтон, Москва и Техеран за мащабна офанзива срещу организацията „Ислямска държава“, в която преимуществено значение ще бъде дадено на официалната власт в лицето на Асад или на някоя от опозиционните сили. Вероятността Европа да подкрепи съвместни действия с участието на Асад е малко вероятна, тъй като Великобритания, Германия и Франция нямат единно становище по този въпрос. От друга страна, опозиционните сили в Сирия са прекалено разединени в целите и интересите си, за да могат да обединят усилия срещу по-голямата заплаха. Решаването на въпроса легитимната политическа власт в Сирия, преодоляването на разногласията между опозиционните сили и някаква форма на временно преходно правителство с или без Асад са първите стъпки при разиграването на подобен сценарий. Същевременно индикациите за миникоалция, обединяваща Русия, Иран, режимите в Сирия и Ирак, изключвайки за момента САЩ и Европа, вече са налице.

Третата възможност е комбинация от първите две и предполага постепенен подход на действия и изчаквания, създаване на „зони на сигурност“ в сравнително широки райони около границите на Сирия и настаняване на компактни маси от бежанци в тях. При този вариант намесата в гражданската война чрез подкрепа на един или друг от противниците ще има по-скоро косвен характер, а решението на въпроса за политическата власт в Сирия може да дойде неочаквано, но в средносрочна перспектива. За Европа това ще означава известна стабилност в обема на бежанската вълна и временно отслабване на напрежението по външните граници, в кръга на възможното овладяване на последиците, както и по-активно участие на европейските държави при изграждането на инфраструктурата и организацията на живота на бежанците в „зоните на сигурност“.

И при разиграването на трите сценария България и нейното общество ще бъдат сред засегнатите от случващото се и няма как да останат безучастни. От гледна точка на външната ни политика това предполага по-голям ангажимент и тясно взаимодействие със съседните държави по пътя на бежанската вълна като Турция, Гърция, Сърбия и Македония. Отговорностите ни ще стават по-сериозни и в общоевропейски контекст, особено с наближаването на българското председателство на ЕС през 2018 г. Дотогава сирийската криза и нейните последици едва ли ще бъдат напълно разрешени. От друга страна, за българското общество преодоляването на стереотипите към бежанците, осмислянето на възможностите за съвместно съжителство и балансът между интеграция и сигурност ще бъдат сред основните теми на обществените дебати през следващите години и трябва да ангажират вниманието и споделената отговорност на институции и неправителствени организации. Разпространението на крайни и популистки мнения от ляво и дясно едва ли ще отслабне. По-скоро ще придобие нови форми и проявления. Само времето ще покаже, дали сме в състояние да преодолеем крайностите чрез повече знание и диалог или те ще ни превърнат в „бежанци от разума“.

Росен Кукушев е роден на 16 февруари 1983 г. Завършил е „Международни отношения” и „Арабско общество и култура” в СУ „Св. Климент Охридски”. Доктор е по „Нова и съвременна история”. Първата му стихосбирка „Вдъхновения и унищожения” е публикувана през 2012 г. Има публикации в Алманах „Нова Българска Поезия-2012”, списание-алманах „Културна палитра” и „Литературен вестник”. Със стихотворението си „Откровение на един монах-къртица” е сред участниците в проекта за представяне на съвременна българска поезия в метро станция „Сердика” и в подкрепа на кандидатурата на София за Европейска културна столица през 2019 г.

Няма коментари

*