Марина Абрамович: Винаги съм била боец

Марина Абрамович е родена през 1946 г. в Белград. Тя е един от най-преданите на изкуството хора има зад гърба си 40-годишна кариера, която със сигурност промени тона на съвремието. Абрамович използва тялото си като основно средство да тласка себе си отвъд физически и психически граници и създава пърформанси, които провокират емоционално и разширяват съзнанието. Наричана „бабата на пърформанса“, неразбирана от поколения, кръщавана с всевъзможни нелицеприятни епитети, днес тя е недолюбвана в родната Сърбия и изведена в култ в големите европейски културни столици. 

 

Г-жо Абрамович, съмнявали ли сте се някога, че сте човек на изкуството?

Когато преподавах изкуство винаги ме питаха: „Как знаете, че сте артист? Какво ви прави артист?“ А за мен това е като дишането. Не се запитваш дали да дишаш, просто трябва да дишаш. Така че, ако се събудиш на сутринта и трябва да реализираш една идея, а има и друга идея, и друга, може би наистина си артист. Това не те прави велик артист, а просто артист. Да станеш велик е огромно начинание! Така че, наистина е важен този инстинкт. Трябва ти инстинкт, за да го направиш.

Как се проявява този инстинкт в живота Ви? Как идват нови идеи при Вас?

Мразя студито. Студиото е една черна дупка. Никога не използвам студио за работа. За мен е много неестествено да отида в студио, за да създавам нови идеи. Трябва да черпите нови идеи от живота, а не от студиото. После отидете там, за да ги реализирате. За мен най-важните пространства са тези по средата – като летища или фоайета на хотели – когато си тръгваш от едно място и стигаш до друго. Преди да започнете да си създавате нови навици, тогава сте наистина отворени за съдбата, по-възприемчиви сте, виждате по-добре около себе си. Ако попитате някого, който пътува до работа всеки ден в продължение на 25 години, да опише собствената си входна врата, той вероятно може и да не успее. Но ако вземете същия човек и го заведете в Япония, и след това го помолите да опише нещо, той ще може да го направи, защото възприятията му ще са отворени.

Вашата популярност нарасна значително в последните години, особено сред по-широката общественост. Считате ли за странно, това да се случи толкова късно в кариерата Ви?

Знаете ли, ако си на 25 години и това се случва на теб, за ден ставаш уважаван и си във всички вестници, това наистина може да те зашемети и да станеш много нарцистичен. В живота си съм виждала толкова много хора на изкуството във възход и падение за кратък период, но за мен това винаги е било цел. И така, това че постигнах успех на 65 години не променя нищо в живота ми, но много ме забавлява факта, че се е случи толкова късно. Да те има в списание, когато си на 20, е добре, но когато го правиш на 65 е много по-забавно!

Звучи така, сякаш изпитвате удоволствие от това.

Наистина много се наслаждавам. Истории от корици на модни списания, отивам в хотела и някой се грижи за дрехите ми, аз нося само ръчен багаж, хората мислят за мен – получаваш всички тези малки екстри. Аз наистина се радвам на всяка минута. Но това е просто суета.

Дали е само суета или модата има нещо общо с изкуството?

Имам отговор за това! (Изважда личния си iPad) Това е снимката, която направихме с Марио Тестино за Списание V, а след това направих и една за Списание Pop… Но това, което исках да ви покажа е от Списание Visionaire. Рикардо Тиши, дизайнерът на Givenchy, беше гост-редактор и той ме покани да работим съвместно по един арт проект. Аз казах: „Добре Рикардо, признаваш ли, че модата е популяризирането на изкуството, че модата винаги черпи идеи от него?“ Той каза да. И аз казах: „Добре, тогава ще направим колаборацията: Аз съм изкуството, ти си модата, смучи гърдата ми.“ Така че това е, което направихме. (Обръща своя Ipad и показва снимка, на която Riccardo Tisci, смуче гърдата й)

Гениално.

Аз наричам тази работа „Договорът“ и това е точно така: договор между модата и изкуството. Просто трябва да разбереш какво означава това, така че, когато аз вляза в модата, аз наистина да вляза съзнателно. Както и да е, той беше много нервен, докато работихме над това. (Смее се)

Изглежда сякаш има нещо в комерсиализма на модата, което изкуството трябва издигне.

Да, но какво да кажем за комерсиализацията на изкуството? Всичко е едно и също. Деймиън Хърст и Джеф Кунс и всички тези момчета са се превърнали в стоки. Но аз никога не съм правила отстъпки в името на моето изкуство. Никога не съм направила нищо, само за да се продаде, така че моето съзнание е много ясно. Аз съм жена и обичам да нося дрехи, какъв е проблемът! (Смее се)

Притеснявате ли се, че представата на обществото за вас като популярна фигура може да промени ефекта на вашето изкуство?

Те казват: „Как може тя да носи подобни дрехи от висшата мода?“ И аз казвам: „Защо не?“ Разбира се, всяко положително нещо има своята негативна страна, като ин и ян. Този вид конфликт се появява постоянно и трябва винаги да знаеш каква е целта ти като артист. Какъв е твоят дълг, каква е твоята истина.

И каква е вашата цел като артист?

Всичко в моята работа има за цел да издигне човешкия дух. Ние можем да принизим човешкия дух толкова лесно. Изкуството, отразяващо обществото каквото е днес, не е отговор, защото то вече е омърсено, така че защо да замазваме още върху него? Трябва да се намери начин действително да се издигане духа, така че това да представлява един вид кислород за обществото. Да се въведат понятия и информираност, да се задават правилните въпроси. Не винаги са важни верните отговори, а правилните въпроси да бъдат зададени.

Как едно произведение на изкуството може да постигне това?

Изкуството трябва да бъде многопластово. Изкуството не е просто поредната красива картина, която стои добре в трапезарията. То трябва да тревожи, да задава въпрос, да предсказва бъдещето. Изкуството трябва да може да постига всички тези неща. Една арт концепция трябва да има толкова много слоеве, така че всяка част от обществото да може да извлече това, от което се нуждае.

Мисля, че вашата работа в MoMA (Museum of Modern Art, Ню Йорк), където бяхте седнала в атриума през работното време на музея в продължение на три месеца, беше толкова успешна, защото беше много достъпна, защото имаше много слоеве. Как достигнахте до тази идея?

За представянето в MoMA искахме да покажем само работата, където буквално присъствам физически, и оттам идва заглавието The Artist Is Present (Артистът присъства). Аз наистина исках да създам ситуация, чрез която, наблюдавайки изкуството на пърформанса, може да се постигне наистина важен опит, но също така и да бъде разбрана като основна форма на изкуството. Тъй като пърформансът винаги е бил алтернативна форма на изкуство, аз искам да го превърна в мейнстрийм. Така че това е, което ме подтикна да го направя. Това и Лейди Гага.

Лейди Гага?

Лейди Гага стана толкова голяма част от тази промяна, защото тя влезе в музея, за да види представянето. Тя не седна с мен, защото опашката беше прекалено дълга, но в момента, в който тя влезе, имаше Twitter постове навсякъде, че тя е в музея. Така децата от 12-14-годишна възраст до около 18, публиката, която обикновено не ходи в музеи, на която не й пука за изкуството на пърформанса или дори не знае какво предствлява, започна да идва заради Лейди Гага. Видяха представянето и след това се връщаха отново. Така достигнах до една изцяло нова публика.

Този пърформанс изглежда като истинска повратна точка за вашата кариера.

Това наистина достигна до мейнстрийм публиката. Много интересно. Това е работата, която промени живота ми – всеки възможен елемент, всяка физическа емоция – защото три месеца са колкото един живот.

Колко време ви отне да направите изкуството на пърформанса мейнстрийм?

40 години. Аз наистина чаках дълго време. Но моята истинска цел в живота е да споделям това, което правя. Аз се възприемам като модерен номад и същевременно като боец. Да стана мейнстрийм няма да ме промени, защото ако имам нещо, което трябва да изпълня, някаква задача, тогава ставам боец. Винаги съм била боец.

Video No Found

 

Няма коментари

*