Гари Каспаров: Ако ставаше дума за шахмат, щеше да ми е по-лесно

Гари Кимович Каспаров (роден като Гари Вайнщайн) на 3 април 1963 г. в Баку, бивш СССР. Той е 13-тият световен шампион по шахмат, най-младият в историята на този спорт, притежавал е титлата 15 г. Носител е на най-високата награда в шаха „Шахматен Оскар“ рекордните 11 пъти. Считан е за най-силния световен шампион по шахмат за всички времена. Известен е с интуитивна визия на дъската, както и с промяна на стратегията в средата на партията. Каспаров се отказва от шахмата на 10 март 2005 г., след като заема разделеното първо място с Веселин Топалов на турнира в Линарес, Испания. В последствие се отдава на обществено-политическа дейност в Русия. Той създава опозиционното движение „Обединен граждански фронт“, чиято главна цел е „да работи за запазването на изборната демокрация в Русия“. Участва активно в създаването на коалицията „Другата Русия”. Бившият световен шампион по шахмат е сред най-отявлените противници на президента Путин и живее в самоналожено изгнание в САЩ. След убийството на руския опозиционен ледер Борис Немцов, на 27 февруари 2015 г.,  Каспаров заяви: ”Всичко това ще продължава, докато на власт е Путин, който, за да поддържа имиджа си на силен лидер, се възползва от идеологията на омразата, който не признава компромиси и използва сила, както за потушаването на изблиците на недоволство, така и външна агресия. Няма никакво значение дали Путин е знаел за подготвяното убийство, дали го е извършил някой от близкото му обкръжение, в крайна сметка този акт е резултат от фашизирането и милитаризирането на обществото, което всеки ден се чувства в състояние на война. Руските опозиционни активисти имат твърде ограничено поле за маневри, а още по-малко – да разработят политическа стратегия. Песимист съм за мирен преход от диктатурата на Путин към демократично управление в Русия”.

Виталий Портников разговаря с Гари Каспаров за политическото устройство на съвременна Русия и украинско-руската криза

Виталий Портников: Това че записваме предаването в Киев след безбройните Ви посещения в нашия московски офис – а както, естествено, разбирам, няма пак да се появите там скоро – до някаква степен това сякаш има символно значение за началото на разговора ни?

Гари Каспаров: Безусловно. Реших окончателно да напусна Русия преди две години, през февруари 2013 г.. В момента, когато потеглих по работа, още не бях взел решението. Но когато получих „покана“, ако мога да я нарека така, от Следствения комитет да се явя като свидетел по едно от безбройните политически дела, които се фабрикуваха тогава, поговорих с приятелите и колегите си – на първо място с Борис Немцов, който ми обясни, че появата в Следствения комитет завършва в превръщането на съответния човек от свидетел най-малко в заподозрян – и реших, че е по-добре все пак да остана свободен, да продължа политическата и обществената си дейност, дори да е зад граница, но да е там, където сам мога да решавам съдбата си.

Виталий Портников: Предвидихте ли партията, която се разиграва сега? Има ли на дъската ходове, които не сте можели да видите в 2013 г.? Развива ли се нещо по друг сценарий?

Гари Каспаров: Ако ставаше дума за шахмат, щеше да ми е по-лесно, защото в шаха има правила. Знаем, че в самото начало и двамата съперници имат еднакво количество фигури, те играят по правилата и печелиш, следвайки тези правила. За съжаление, в Путинова Русия още отначало правила нямаше. По-точно – беше ясно, че единственото правило, по което трябва да се живее, е, че Кремъл променя правилата, когато си поиска. Но, от друга страна, ако се отдалечим от шахматните паралели и се опитаме да говорим за възможните варианти, които имат исторически аналог, то някои неща може и да бъдат предвидени. Защото историята не е точна наука като математиката, но все пак много неща – ако си представим историческата спирала – се повтарят. Може би в друг исторически ландшафт, но, така или иначе, съществуват закономерности, които никой диктатор няма да успее да избегне, колкото и да му се иска. Изобщо, на този етап на противопоставянето си със свободния свят диктаторът винаги има преимущество – а такова преимущество е имал и Хитлер – защото нарушава правилата. Още повече, той притежава политическа воля, а тя на даден етап превъзмогва всяка възможна съпротива на западните демокрации. Точно защото хората, избирателите не искат да чуят каквото и да било за конфликт, съществува желание да се поддържа статуквото. И в момента ефектът се проявява изцяло, макар това да е ясно: ако помислим за съотношението на силите през трийсетте години спрямо Хитлер или в края на четирийсетте и петдесетте със Сталиновия Съветски съюз, реалните военни заплахи са били неизмеримо по-големи отколкото са сега. Но западното общество, което седемдесет години се е радвало на комфорт, в момента още не е готово да схване Путиновата действителност в цялата й отвратителна голота. Тоест – Путин е заплаха, но тази мисъл много дълго и мъчно ще стигне до съзнанията, защото каква е тая заплаха? Някъде си в Източна Европа е станало нещо си, но то не ни засяга.

Виталий Портников: Знаете, че тук в Украйна хората живеят със съзнанието за тази заплаха, с доста по-сериозно усещане от хората на запад.

Гари Каспаров: Тук загиват хора, води се война. Проблемът все пак е не толкова в Киев, колкото в Западна Европа и най-вече, естествено, във Вашингтон. Именно там виждаме болезнения процес по формиране на новия дневен ред. Не трябва да забравяме, че Путин в това отношение, по алгоритъма на действията си, много прилича на Хитлер. Той води интелигентна от своя собствена гледна точка, а и доста успешна политика по разрушаването на системата на международната сигурност, която беше създадена в предишния период. Хитлер е разрушил Обществото на народите. Не са го интересували никакви междинни договорености, интересувал го е тъкмо чист лист хартия: да започнем на чисто, а после който е по-силен, ще грабне всичко. Ето – и Путин очевидно се стреми към ситуация, в която правилата, по които светът живее от 1945 г., ще бъдат отменени. Въпросът опира не само до Крим, Източна Украйна или до някаква си там митична „Новорусия“. Въпросът е за цялата координатна система. Всеки месец забавяне в изработването на стратегия за това означава, че расте цената, която ще платим за финалната конфронтация с Путин – точно защото неговият дневен ред противоречи на всичко, с което сме свикнали, с реалиите на света, в който живеем.

Виталий Портников: Тогава защо западният политически свят, западният елит не усеща това, което в същината си е елементарно за хората, живеещи в тези реалии?

Гари Каспаров: Когато чета – а аз обичам да чета исторически книги – се опитвам да разбера логиката на събитията и наистина ми се струва невероятно, че английското и френското правителство сякаш не са разбирали каква заплаха се е формирала близо до тях. Че рано или късно немските бомби са щели да се изсипят над английските градове, а немските танкове – да влязат в Париж. При демокрацията съществува такъв проблем: настроението на хората, спрямо което политиците са принудени да реагират. Чембърлейн е бил министър-председател на страна, която не е искала дори да мисли за война. Белезите от Първата световна война са оказали по-голямо влияние в Англия и Франция, точно защото те са спечелили войната. Докато за Германия войната е загубена, изгубени са територии.

Виталий Портников: Да, но на висока цена…

Гари Каспаров: Въпреки това, Германия е била мотивирана. Германия е пострадала по-зле и по време на Голямата депресия. В Англия и Франция настроението е било такова: може и някак да се договорим. Освен това Източна Европа е далеч. В чист вид сега се повтарят думите на Чембърлейн: защо английските войници трябва да гинат за страна, която дори не можем да намерим на картата? Е, на картата по-скоро могат да се намерят Крим и Украйна, на така или иначе – това пак е далеч. Западният жител в Бавария, в Англия или в Северна Италия не желае дори да мисли, че може да възникне реален конфликт. Така и не се появява разбирането, че мирът не може да бъде купен, именно защото Путиновият дневен ред не предвижда мирен договор. Цялата вътрешна руска пропаганда на Путин е изградена върху външната експанзия. Сегашните руски новини са седемдесет процента за Украйна, в тях за самата Русия на практика нищо не се говори. Това означава, че на Путин като на наркоман му е нужна все по-голяма и по-голяма доза, за да поддържа в обществото тази еуфория и параноя. Кримската еуфория изчезва, ефектът от Крим постепенно намалява – това означава, че той трябва да се придвижи по-далеч. Най-вероятната територия за продължаване на агресията, разбира се, е Украйна. Но при това съществува газовият договор, който сега започна да се осъществява, туркменско-азербайджанският газ. За Путин това е подобно на смърт. Появата на всеки алтернативен газов източник за снабдяване на Европа означава, че „Газпром“ губи главното си оръжие, истинското оръжие за влияние над европейската икономика. Плюс това съществуват още възможности за устройване на разнообразни провокации в Естония и Латвия, където където има доста компактни анклави с руско население – не само с цел агресия, но и за подриване на цялата система за безопасност. Да бъде спрян диктаторът сега, колкото и висока да е цената, е по-евтино, отколкото би било утре. Разбира се, че противопоставянето на Хитлер в 1938 г. също е можело да доведе до война, защото той по-скоро е щял да продължи с нападението срещу Чехословакия – и тази война би била кръвопролитна, историците щяха да пишат, че са загинали един милион души… но не петдесет милиона. Цената се променя и при това винаги се покачва. Настоящата аргументация на Путин в много отношения е направо изкопирана от аргументацията на Третия райх. Единственото, което според мен ги отличава, е, че Хитлер е рисувал картинка на бъдещето (както и Сталин). Каквато и да е била тази картинка, тя се е базирала на напълно човеконенавистнически идеи – но все пак, за хората, които е трябвало да следват вожда, тя е била представяна като „светло бъдеще“. В Путинова Русия няма даже и такава картинка.

Виталий Портников: Затова Путинова Русия е крепост, принудена да се отбранява – защото всички само я нападат. А Хитлеровият Райх не е бил чак такава крепост.

Гари Каспаров: И Сталиновият Съветски съюз, и Хитлеровият Райх са твърдяли, че ще настъпи ден, в който жертвите ще се изплатят. А в Путиновата пропаганда изобщо няма идеал за бъдещето. Според мен това е уникален случай в историята – когато цялата пропаганда е построена върху отрицание, това е чудовищен съсирек от омраза. И ето всичко, което предлагат там: „Като сме заедно, и смъртта е хубава“. Идеята на „руския свят“ стана съвсем ефимерна, тя никого не грабва, тя е опит обществото да пребивава в състояние на маниакално бълнуване. Това не може да продължава дълго време без резки действия. Затова движението на Путин по периметъра на бившия Съветски съюз в изострена форма или където е възможно по света – под формата на подкрепа за иранските аятолласи или за някакви там терористи в Латинска Америка и Африка – това е просто неизбежен процес. В противен случай той е свършен, ако вземем аналогия от игра на карти, ръката му е празна, няма какво да играе.

Виталий Портников: Ако говорим за състоянието на здравомислещата част от руското общество, на която винаги са възлагани надежди… Забелязах колко различни бяха реакциите към убийството на Борис Немцов тук, на запад и в Русия. На Запад сметнаха, че това убийство ще доведе до някакво отприщване на емоции от страна на тези хора, които разбират, че вече се е стигнало до крайно откъсване на режива от реалността и че той е готов да унищожава противниците си направо пред очите на Кремъл. А от друга страна, в Русия видяхме униние. Хората, които скърбяха за Немцов, бяха именно унили, бяха потиснати. Това са съвсем различни настроения.

Гари Каспаров: Бих казал – униние, примесено със страх… Макар че демонстрацията в памет на Борис Немцов на първи март беше огромна, там имаше десетки хиляди хора, при това дошли спонтанно. Мнозина решиха, че е техен дълг да излязат, защото не може да не го направят. В този изблик на енергия Русия и Украйна се различават принципно. Не зная доколко са уместни историческите аналогии, но, общо взето, Украйна винаги е реагирала на всеки опит за утежняване на авторитарния режим с протстестни изблици. В Русия това става постепенно, това е доста дълъг процес, но той протича, струва ми се, със съгласието на целия руски елит, там няма истински исторически противоречия. Условно наречените „либерали“ и също така условно наречените „силоваци“ – и едните, и другите искат, общо взето, намаляване на влиянието на множеството хора в политическите процеси. Руският режим се научи да манипулира чрез влиянието си в различни обществени групи. При Елцин бяха положени основите, но при Путин системата достигна съвършенство. Путиновият режим беше невероятно устойчив, точно защото за него стана възможно да апелира и към съветските идеали, към съветското минало, но да използва и либерална терминология. Още повече, че не особено големи икономически реформи позволиха създаването на илюзия за либерално придвижване напред.

Виталий Портников: Това става в периода на Медведев или изобщо?

Гари Каспаров: Изобщо, цялостно погледнато. В началото на Путиновия период, в първия му мандат. От една страна – разгромиха ЮКОС, от друга – проведоха реформа. Със Запада имаше прекрасни отношения, тоест Путин играеше напълно по правилата, приемаше гости: всички тези снимки на Путин с Блеър, Буш, Берлускони, Ширак, Шрьодер…Това създаде определени настроения в обществото. Това беше особено важно в либералните среди, където антипутиновите настроения бяха потушени. Имаше възможности да се изпусне енергията. Тези псевдоизбори, които в Русия станаха начин за канализиране на протеста: вие гласувате, имате възможност да изразите възмущението си. Но постепенно процесът на каквато и да е сменяемост на властта беше сведен до нула. Руската опозиция се оказа в положение, при което никакво движение напред не е възможно, точно защото навсякъде има опозиционни огледала, навсякъде са се съхранили някакви илюзии, че може и да се постигне нещо без кръв. Да вземем например протестите от края на 2011 г. – мисля, че това беше единственият момент, в който режимът можеше да бъде ако не свален, то поне принуден към по-сериозни отстъпки. Ситуацията явно беше излязла от контрол, в Москва по улиците излязоха десетки хиляди хора. Първо се измени съотношението на силите: ако дотогава беше десет към един против нас, то вече се оказа десет към един в наша полза, тоест ситуацията рязко се промени. И в този момент от нищото възникват всички тези разговори: движение на белите лентички, дайте да сме креативни, дайте да търсим такива форми на протест, които ще позволят на властта да се оттегли с чест, дайте да търсим такава ситуация, в която на всички да им е добре. Всичко завърши с това, че властта се организира. В благоприятни моменти като 10 декември и особено на 24 декември, когато на проспект „Сахаров“ имаше сто и двайсет хиляди души, властта явно беше в паника, в този момент след думите „ние сме властта“ всички взеха отпуск. Следващия път ще се срещнем чак на 4 февруари. Тогава пак имаше много народ, но властта вече беше подготвена. За разлика от Украйна, в Русия никога не е имало мощно опозиционно ядро, пък и в Украйна винаги е имало хора, които да са депутати в парламента и имат възможността да излязат пред телевизията.

Виталий Портников: В този период самите те бяха властта.

Гари Каспаров: В Украйна винаги се запазваше точка на напрежение, защото опозиционерите във властовите структури и част от елита през цялото време се стремяха към някакви промени. В Русия беше постигнат уникален консенсус, който можеше да бъде разклатен в края на 2011 г., но уви, властта отново развали всичко по доста ловък начин, защото пак се появиха нови опозиционни глашатаи: дайте да влияем върху властта, не трябва да я сваляме, трябва да й влияем, дайте да търсим форми на взаимодействие. Бяха направени минимални отстъпки, които после, разбира се, бяха оттеглени до една и всичко свърши на площад „Болотная“, на 6 май, когато Путин играеше вече с пълна програма. Между другото, за трагедията на Майдана: снайперите, цялата тази операция – това, струва ми се, са най-вече сценарии от и за Москва, подготвяни за 4 март, защото властта тогава се готвеше за най-лошото. Путин се готвеше за много по-масови протести от тези, които реално се случиха, но през март те приключиха. Когато пък започна първият Майдан през ноември 2013 г., мисля, че Путин не просто препоръча, а изиска от Янукович той да не позволява да стане като в Москва през 2011 г., че трябва бързичко да разчисти, викайки на помощ когото трябва.

Виталий Портников: Как мислите, на фона на Крим не се ли получи такова разделение между украинското общество и Русия от гледна точка на взаимното разбиране, даже ако говорим не за Путинова, а за една не-Путинова Русия? Ето че много опозиционни дейци, които тух се радваха и още се радват на симпатия, говорят така: Крим не е сандвич със салам, не трябва да се отказваме от него, не трябва да се дава оръжие на Украйна, защото всичко това е опасно за нас. И ето, това звучи вече не от устата на властите, а от устата дори на опозицията. И, разбира се, с всяко подобно изявление, доверието към Русия намалява – имам предвид некъм съществуващата Русия, а към тази, която би могла да съществува. Това също е опасност.

Гари Каспаров: Това е несъмнена опасност и тя е резултат от Путиновото управление. Това е не само политически, а и кагебейски метод. Обществото и значителна част от опозицията се оказаха развратени от този процес. Радикалната опозиция говори за смяна на общественото устройство – това, което ние в Обединения граждански фронт нарекохме „демонтаж на режима“, но това така и не се превърна в истински дневен ред на опозицията. Моите противоречия с тези, дето говорят, че Крим не бил сандвич и че процесът изобщо щял да да отнеме десетилетия… Това е съзнателна или несъзнателна грешка, защото престъпленията на Путиновия режим и всички антиконституционни актове трябва да бъдат отменени наведнъж. Няма никакви разлики – вътрешни ли са или външни. Съществува такъв брой факти, които представляват най-грубо нарушение както на руските закони, така и на руските задължения, поети за две десетилетия с различни договори. Всичко това трябва незабавно да се отмени. Ако в Русия се събере свободен парламент, той на първо място трябва да възстанови законността. Ясно е, че процесът на самото възвръщане може да се окаже технически… Но това е друг въпрос, това не е въпрос за юридическото възвръщане. Юридически трябва да се прекрати всичко това, а после вече да се опитаме да намалим последствията от такъв преход за тези, които живеят там, за да няма такива катастрофални сценарии, каквито е имало в Европа през 1945-46 г.. Разбираме това, но юридически всички тези актове са нищожни. Премахването на който и да е раздел от руската Конституция, анексията на Крим и многото други беззакония на Путиновия режим трябва да бъдат квалифицирани като престъпления и да бъдат незабавно отменени. Струва ми се, че опитът на някои от знаковите руски опозиционери да смесват политиката и борбата с диктатурата, е път към нищото. Не можете да се противопоставяте на диктатурата и при това да си мислите, че на следващите избори ще трябва да отговаряте на изискванията на групи от населението. Борбата с диктатурата не включва подразбирането, че непременно ще участвате на следващите избори. Напротив, трябва да постигнете резултат именно чрез демонтаж на режима. Андрей Дмитриевич Сахаров, разбираше, че задачата се състои именно в демонтирането на режима – и затова смело говореше за най-страшните му престъпления, без да се замисля какво ще става нататък. Сегашният опит да се политиканства на фона на превръщането на диктатурата в откровен фашизъм, за съжаление, оставя сериозен отпечатък не само върху бъдещите руско-украински отношения, но и върху цялостния образ на Русия пред света. Всички тези заявления създават сътветния образ далеч не само в Украйна. Създава се впечатлението, че в Русия всички, даже и опозиционно настроените, пак не са готови да играят по световните правила.

Виталий Портников: Често казват, че Путин се е боял от резултатите на Майдана, защото те водят към това, че в Украйна, на руската граница, възниква нормална, цивилизована, демократична държава. Но има и един друг въпрос: ами ако не възникне? Експериментът, чието начало бе поставено от Майдана, дава шанс за преобразование на държавата, но и за много повече. Ами ако не се получи?

Гари Каспаров: Смятам, че преценките на Путин нямат дългосрочен стратегически характер. Разбира се, възникването на свободна, независима, демократична Украйна е смъртна присъда за Путиновия режим. Това не е площад Тахрир в Кайро. Става дума не само за географски близка държава, но и за пряк сигнал за всички, които живеят в Русия, че може да се живее и така. Че има и рускоговоряща Европа. Но смятам, че Путин повече се вълнува от факта, че един диктатор може да бъде свален. Самият този факт, че властта може да се смени не в резултат от някаква сделка с елемент на избори, както стана в 1999 г. или както стана с Медведев… Властта е нещо сакрално. Самата мисъл за това, че народът ще излезе и ще прогони законно избрания си президент…

Виталий Портников: Но това стана в 2004 г. и тогава нямаше такава безумна реакция.

Гари Каспаров: Реакция имаше.

Виталий Портников: Но не такава.

Гари Каспаров: Работата е там, че тогава всичко свърши с онзи нов етап от изборите. Въпреки това не трябва да забравяме, че Путиновият режим тогава още не бе пресякъл определена граница, Путин тогава караш едва втория си мандат. Тоест не му се налагаше да играе ва банк, той, както и по-рано, беше пълноправен член на всякакви демократични институции, уреждаше приеми в Санкт Петербург, трябваше да приема „седморката“ и „осморката“.

Виталий Портников: Той и сега прави приеми, приема „седморки“, „осморки“.

Гари Каспаров: Задачата на Путин е да се задържи на власт. За диктатор, който управлява вече второ десетилетие, властта е като еквилибристика. Винаги има нещо конкретно на дневен ред. В 2004-2005 г. Путин се радваше на голяма стабилност, цените на нефта вървяха нагоре. Ако си спомним протестите, които ставаха тогава – там, за монетаризация, пенсионерски искания – нямаше истинска политическа заплаха. А сега, в 2013-2014 г., когато започна Майданът и всички тези събития, Путин вече помни 2011 г., в Москва вече хората са излизали по улиците. Освен това, той знае, че икономиката съвсем не е тази, която беше по-рано. Потенциалът, заложен по-рано с високите цени на нефта, с ръста на руската икономика, най-вече благодарение на реформите, все пак осъществени в 90-те години – този потенциал вече е изчерпан. Вече е невъзможно да използва икономическия фактор, за да обяснява безкрайно дългото си стоене на власт. Трябваше му друг мотив и този мотив, разбира се, се оказа свързан с външна агресия. В онзи момент той се чувстваше на върха след олимпиадата в Сочи. При Хитлер от олимпиадата в Берлин до аншлуса на Австрия има двайсет месеца. Ето го това усещане, че морето е до колене, че сега може всичко… Освен това, струва ми се, Путин беше психологически готов за това. Мисля, че той за всеки случай планираше действията си за 2015 г.. Ако изборите се бяха случили по план, Янукович спокойно можеше и да ги загуби. При тези условия Путин би могъл да разгледа такъв вариант: отново преходен момент, властта се сменя, а ние ей сега бързичко ще я възстановим…

Виталий Портников: Защото са победили националистите, които унищожават нашите нещастни рускоезични братя.

Гари Каспаров: Всичко стана доста организирано. Като знам хаоса, който цари там, не мислех, че всичко ще стане така.

Виталий Портников: А аз мисля, че се бяха заели с Крим от първия ден на Майдана (поне с такава информация разполагам). Хората от администрацията на президента са се занимавали детайлно с Крим.

Гари Каспаров: Смятам, че военният план е бил разработен по-рано именно за да е готов към 2015 г.

Виталий Портников: Може да е бил разработен още в 1991 г., защото такива опити имаше и през 90-те.

Гари Каспаров: 2012 г., Путин се завръща, площад „Болотная“, работата започва, тоест се променя целият пейзаж на Путиновия политически живот в Русия. Очевидно е, че в този пейзаж вече няма защо да се срамуваме от каквито и да е агресивни действия. Може някъде в Генералня щаб да са разработвали такива планове и по-рано, но ми се струва, че точно в 2012 г. те започнаха да придобиват характера на стратегически планове. Просто Майданът до известна степен ускори този процес. Преди всичко, Путин трябваше да започне каквото и да било агресивно действие по периметъра.

Виталий Портников: Смятате ли, че можем да излезем от тази ситуация не с война, а с мирно уреждане?

Гари Каспаров: Докато Путин е в Кремъл, няма никакви шансове за мир, защото за Путин мирът означава край на властта му. Путин е принуден да поддържа властта си в обстановка на тотална агресия. За него всеки мирен договор е само междинна гара, тай като целта му е да разруши световната система за сигурност. Нужна му е дори не просто мътна вода, нужен му е хаос, в който козовете му, а негови козове в момента все още са известни финансови запаси, ядреното оръжие и руската армия – каквато и да е, тя все още е практически дееспособна. Но тези козове не струват нищо при нормална икономическа конкуренция.

Виталий Портников: Можете ли да конкретизирате разбирането за война? Войната – тя е това, което схващаме под това понятие, това, което знаем като война. Втората световна война, войски настъпват, авиацията бомбардира – или имате предвид войната на чекистите?

Гари Каспаров: Разбира се, хибридната война, защото целта не е завладяване на големи територии. Целта е да се докаже, че сегашният световен порядък е обречен. Защо, според мен, са възможни провокации в района на Нарва? Ясно е, че няма никакъв смисъл да се пресече границата на НАТО-вската страна Естония с танкове. И Путин чудесно го разбира, защото тогава ще си има работа с НАТО. Но пък ако се опита да разиграе кримската карта: някакви вълнения, появяват се доброволци от Русия… Ако в този момент не се задейства целият защитен механизъм на НАТО, тоест член пети, не се съмнявам, че всичко това ще протече в компилация с Путиновото лоби на запад. Те ще говорят: това не е агресия, това е проблем, който трябва да се реши. Ако дори само една НАТО-вска страна бъде подложена на хибридната агресия на Путин и НАТО не намери политическата воля да я защити напълно, като просто застреля по периметъра всички, които са се захванали с тези провокации, значи Путин е постигнал целта си. Сега, за съжаление, има много възможности да се раздухва пожарът по света. Няма място за съмнение, че в близко бъдеще Иран ще стане ядрена държава. Политиката на администрацията на Обама, която е готова да подписва всякакви договори, означава, че Иран съвсем скоро, в най-близка перспектива ще се превърне в ядрена сила. Това пък значи, че на първо място Саудитска Арабия ще се опита да закупи бомба от Пакистан, а Турция ще започне да я разработва. Кремълският главатар дава сигнал на всички: възможно е дори светът да бъде шантажиран със заплаха от ядрена война. Това дава колосален запас от въодушевление – на ей такива, на венецуелската диктатура, на семейство Ким в Корея – те разбират, че Америка и Западна Европа сега не са в състояние да обуздаят руския диктатор. И това дава на подобни хора нови козове за всичките им регионални провокации. А точно това е нужно на Путин. Той вижда именно такава картина на света. И затова, докато той е в Кремъл, мир няма да има никъде.

Няма коментари

*