Ограбването на езика

„Имало едно време една старица. Сляпа, но мъдра.“ Или е бил старец? Гуру, може би. Или разказвач, утешаващ немирни деца. Срещала съм тази история или друга, същата като нея, във фолклора на няколко култури. „Имало едно време една старица. Сляпа. Мъдра.“

Във варианта, който аз знам, жената е дъщеря на роби, чернокожа, американка, живееща сама в малка къща извън града. Славата й на мъдра жена няма равна на себе си и е безспорна. Сред своите хора тя олицетворява както закона, така и престъплението. Честта, която й се оказва, и страхопочитанието, с което гледат на нея, се простират отвъд нейния район до далечни места, до града, където интелигентността на селските пророци е извор на голямо забавление.

Един ден жената бива посетена от няколко младежи, които изглежда имат за цел да развенчаят ясновидските й способности и да я разобличат като шарлатанката, която са вярвали, че е. Планът им е прост: влизат в къщата й и й задават единствения въпрос, чийто отговор зависи единствено от нейната отлика спрямо тях – отлика, която те считат за голям недъг: слепотата й. Застават пред нея и един от тях казва: „Стара жено, държа птица в ръката си. Кажи ми дали е жива или мъртва.“

Тя не отговаря и въпросът бива повторен. „Птицата, която държа, жива ли е или мъртва?“

Тя отново не отговаря. Тя е сляпа и не може да види посетителите си, да не говорим какво държат в ръцете си. Тя не знае какъв е цветът на кожата им, от кой пол са или коя е родината им. Тя знае единствено какви са мотивите им.

Мълчанието на старицата е толкова продължително, че на младежите им е трудно да сдържат смеха си.

Най-накрая тя проговаря и гласът й е мек, но неотстъпчив. „Не зная“, казва тя. „Не зная дали птицата, която държите, е мъртва или жива, но зная със сигурност, че е във вашите ръце. Във вашите ръце е.“

Отговорът й може да бъде разтълкуван така: ако е мъртва, вие или сте я намерили в това състояние, или сте я убили. Ако е жива, все още можете да я убиете. Вие решавате дали тя трябва да остане жива. Какъвто и да е случаят, отговорността е ваша.

Заради парадирането с тяхната сила и нейната безпомощност младите посетители биват порицани и им е казано, че са отговорни не само за самото осмиващо действие, но също за малкия вързоп живот, жертван, за да постигнат целите си. Сляпата жена измества фокуса от отстояването на силата към инструмента, чрез който тази сила бива упражнявана.

Размишленията за това какво (друго, освен собственото й крехко тяло) би могла да означава онази птица в ръката винаги са ме привличали, и то най-вече сега, мислейки си така, както съм, за дейността, с която се занимавам и заради която се озовах в това обкръжение. Така че аз избирам да разглеждам птицата като език, а жената – като опитен писател. Тя се тревожи за това как езикът, на който сънува и който й е даден по рождение, бива използван, вкарван в употреба, дори й бива отнеман по определени нечестиви причини. Бидейки писател, тя мисли за езика отчасти като за система, отчасти като за жив организъм, върху който човек има контрол, но най-вече като за средство – като за действие, имащо последици. Така че въпросът, който й задават децата – „Жива ли е или мъртва?“ – не е нереалистичен, защото тя мисли за езика като за нещо, подлежащо на смърт, изличаване; със сигурност нещо застрашено и подлежащо на спасение само чрез усилие на волята. Тя вярва, че ако птицата в ръцете на посетителите й е мъртва, попечителите са отговорни за трупа. За нея мъртъв език не е само този, който вече не се говори или пише, а и този, който не е съзидателен и който се задоволява само с това да възхвалява собствената си скованост. Като език-статистик, цензуриран и цензуриращ. Безскрупулен в своите прокарващи дадена политика задължения, той не изпитва никакво желание и няма никаква цел, освен да поддържа свободния диапазон на своя собствен опияняващ нарцисизъм, своята собствена изключителност и надмощие. Дори и умиращ, той упражнява някакво въздействие, тъй като дейно пречи на разума, спъва съвестта, потиска човешкия потенциал. Неподатлив към задаване на въпроси, той не може да създаде или толерира нови идеи, да оформи други мисли, да разкаже различнa история, да запълни смущаващи мълчания. Официалният език, изкован за да наказва невежеството и да пази привилегии, представлява доспехи, излъскани до ослепителен блясък, обвивка, от която рицарят се е измъкнал много отдавна. Но ето го пак: ням, хищен, сантиментален. Предизвикващ уважение у ученици, осигуряващ подслон на деспоти, извикващ фалшиви спомени за стабилност, хармония сред обществото.

Тя е убедена, че когато езикът умира от немарливост, неупотреба, безразличие и липса на уважение или когато бива убиван с нечие съгласие, не само тя самата, но всички носители на езика и словотворци носят отговорността за неговата гибел. В нейната родина децата са си отхапали езиците и вместо тях използват куршуми, за да повтарят гласа на безмълвието, на осакатения и осакатяващ език, на езика, който възрастните изобщо са изоставили като средство за улавяне на значение, за даване на насоки и изразяване на любов. Но тя знае, че езиковото самоубийство не е само избор на децата. То често се среща сред инфантилните държавни глави и търговци на власт, чийто изпразнен език ги лишава от достъпа им до онова, което е останало от техните човешки инстинкти, защото те говорят само на онези, които се подчиняват, или само за да наложат подчинение.

Системното ограбване на езика може да бъде разпознато по тенденцията, наблюдавана при неговите носители, да се въздържат от неговите нюансирани, сложни, пораждащи качества за сметка на заплаха и подчиняване. Потисническият език прави повече от това да представлява насилието; той е насилие; прави повече от това да представлява границите на познанието; той ограничава познанието. Независимо от това дали е мъгляв държавнически език или фалшивият език на глупави медии; независимо дали е гордият, но закостенял академичен език или езикът на науката, определян от стоките; независимо дали е зловредният език на лишения от етика закон или език, измислен с цел да отчуждава малцинствата, прикриващ расистката си плячка в литературната си буза – той трябва да бъде отхвърлен, променен и изложен на показ. Това е езикът, който смуче кръв, лочи уязвими места, подмушва фашистките си ботуши под кринолина на почтеността и родолюбието, неумолимо придвижвайки се към равносметката и ударилия дъното ум. Сексистки език, расистки език, религиозен език – всички те са типични за упражняващите контрол езици на надмощието и не биха могли и не позволяват възникването на ново знание, не насърчават взаимната размяна на идеи.

Старицата ясно осъзнава, че нито един интелектуален наемник, нито един ненаситен диктатор, нито един платен политик или демагог; нито един фалшив журналист би бил убеден от мислите й. Съществува и ще го има занапред един подбуждащ език, който да поддържа гражданите въоръжени и въоръжаващи се; заколен и колещ в моловете, съдилищата, пощите, игрищата, спалните и булевардите; вълнуващ, увековечаващ език, който да завоалира окаяността и разхищението на ненужна смърт. Ще има още дипломатичен език в подкрепа на изнасилванията, мъченията, убийствата. Има и ще има още съблазнителен, мутирал език, създаден, за да удушава жени, да бъде натъпкан в гърлата им, както се прави с гъски, отглеждани за пастет, с техните собствени неизречими, преминаващи границата думи; ще има още от езика на наблюдението, маскирано като проучване; на политиката и историята, нагласени така, че страданието на милиони да остане безмълвно; език, представен в романтична светлина, за да подтикне недоволните и лишените да нападнат съседите си; арогантен псевдоемпиричен език, измислен, за да заключи творчески настроените хора в клетки от малоценност и безнадеждност.

Под сладкодумието, блясъка, научните асоциации, колкото и вълнуващи и съблазнителни да са, сърцето на подобен език линее или може би дори не бие изобщо – ако птицата е вече мъртва.

Тя е размишлявала за това каква можеше да бъде интелектуалната история на която и да било дисциплина, ако спрямо нея не е било настоявано или ако не е била насилена да се отдаде на загубата на време и живот, чиито рационализации и представяне са били изисквани от превъзходството – смъртоносни дискурси на изключването, блокиращи достъпа до познанието както за изключващите, така и за изключените.

Конвенционалната мъдрост на историята за Вавилонската кула ни внушава, че срутването е било равнозначно на беда; че именно объркването или бремето на многото езици е повалило несполучливата постройка на кулата; че един монолитен език би ускорил строежа и Раят би бил достигнат. Чий Рай? – се чуди тя. И какъв вид? Може би постигането на Рая е било незряло, малко прибързано, ако никой не е могъл да отдели време, за да разбере другите езици, другите виждания, другите истории. Ако бяха направили така, Раят, който са си представяли, можеше да се окаже в краката им. Сложен, изискващ, да, но виждане за Рая като живот; не Рай като задгробен живот.

Тя не би желала да остави младите си посетители с впечатлението, че езикът трябва да бъде принуден да остане жив, просто да съществува. Жизнеността на езика е заложена в неговата способност да обрисува настоящите, въображаемите и възможните животи на онези, които го говорят, четат, пишат. Въпреки че понякога той намира своето равновесие в заемане мястото на опита, той не е негов заместител. Той е мостът до мястото, където може би се намира значението. Когато един президент на Съединените щати размишлява за гробището, в което се е превърнала неговата страна, и казва: „Светът едва ще забележи и няма да помни дълго какво сме казали тук. Но той никога няма да забрави какво са направили те тук“, простите му думи са ободряващи в своята жизнеутвърждаваща сила, защото са отказали да обемат реалното съществуване на 600 000 мъртви мъже в една разтърсваща расова война. Отказвайки да монументализира, презирайки „последната дума“, точното „сумиране“, признавайки своята „слабост в прибавянето или изваждането“, неговите думи са знак на уважение към неуловимостта на живота, за който скърби. Именно уважението я вълнува, онова признание, че езикът никога не би могъл да достигне висотата на живота веднъж завинаги. А и не трябва да го прави. Езикът никога не би могъл да изрази робството, геноцида, войната. Но и не би трябвало да се стреми към арогантността на това да е способен да го направи. Неговата мощ, неговото блаженство е в стремежа му към неизразимото.

Дали ще е величествен или крехък, задълбочаващ се, унищожителен или отказващ да оправдае; дали се смее силно или е вик, лишен от азбука, грижливо подбраната дума, избраната тишина, необезпокояваният език се надига в посока към знанието, не към разрушаването му. Но кой не знае за литература, забранена, защото задава въпроси; очернена, защото е критична; изличавана, защото предлага различна гледна точка? И колко хора се оскърбяват от мисълта за саморазрушения език?

Словотворчеството е възвишено, си мисли тя, защото произвежда; създава значение, което осигурява нашата различност, нашата човешка различност – начина, по който се различаваме от всяко друго живо същество.

Ние сме смъртни. Това може и да е смисълът на живота. Но ние създаваме език. Това може да е мярата на нашите животи.

„Имало едно време,…“ едни посетители задали на една старица въпрос. Кои са те, тези деца? Какво са извлекли от тази среща? Какво са чули в онези последни думи: „Птицата е във вашите ръце“? Изречение, което дава знак в посока някаква възможност или такова, което пуска резето? Може би онова, което са чули децата, е било: „Не е моя грижа. Аз съм стара, жена, чернокожа, сляпа. Мъдростта, която имам сега, е в това да знам, че не мога да ви помогна. Бъдещето на езика е ваше.“

Те стоят там. Ами ако не е имало нищо в ръцете им? Ами ако посещението е било само уловка, номер, за да накарат някого да говори с тях, да ги вземе насериозно, както досега не им се е случвало? Възможност да се намесят, да осквернят света на възрастните, неговия смрадлив разговор относно тях, за тях, но никога заедно с тях? Спешните въпроси търсят своя отговор, включително този, който те бяха задали: „Птицата, която държим, жива ли е или мъртва?“ Може би въпросът означаваше: „Може ли някой да ни каже какво е животът? Какво е смъртта?“ Без никакви номера; без глупости. Прям въпрос, заслужаващ вниманието на един мъдрец. Един стар мъдрец. И ако старите и мъдрите, които са живели живота и са изправени пред смъртта, не са в състояние да опишат което и да е от двете, кой би могъл?

Но тя не го прави; тя пази тайната си; доброто си мнение за самата себе си; афористичните си изказвания; изкуството си без обвързване. Тя се държи на разстояние, изисква го и от другите и се оттегля в чудатостта на уединението, в изтънчено поверително пространство.

Нищо, нито дума не последва заявеното й пренасяне. Онова мълчание е дълбоко, по-дълбоко от значението, съдържащо се в думите, които е изрекла. То потръпва, това мълчание, и децата, раздразнени, го запълват с език, измислен на момента.

„Няма ли реч,“ питат я те, „някакви думи, които да можеш да ни предадеш и които да ни помогнат да проникнем през твоето досие от провали? През обучението, което току-що ни даде и което не е никакво обучение, защото ние обръщаме голямо внимание на това какво правиш, както и на това какво казваш? На бариерата, която си издигнала между щедростта и мъдростта?

„Нямаме птица в ръцете си – нито жива, нито мъртва. Имаме само теб и нашия важен въпрос. Дали нищото в нашите ръце е нещо, което не би могла да понесеш да съзерцаваш и дори да налучкаш? Не помниш ли своята младост, когато езикът е бил магия без значение? Когато онова, което си могла да кажеш, не е могло да означава нещо? Когато невидимото е било онова, което въображението се е стремяло да съзре? Когато въпросите и търсенето на отговори е горяло толкова ярко, че ти си треперела от яд, че не си знаела?

„Дали трябва да поставим начало на съзнанието с героини и герои в битка, както ти вече си се борила и си загубила, оставяйки ни с едно нищо в ръцете ни, освен онова, което си си представяла, че е там? Твоят отговор е изобретателен, но неговата изобретателност ни кара да се чувстваме неловко и би трябвало смущава и теб. Твоят отговор е неприличен в своето самопоздравяване. Един измислен за телевизията сценарий, който няма никакъв смисъл, в случай че няма нищо в ръцете ни.

„Защо не се протегна да ни докоснеш с меките си пръсти, да отложиш есенцията на разговора, поуката, докато не разбереш кои сме? Толкова ли презираше нашия номер, нашия начин на действие, че не можа да разбереш, че ние бяхме объркани и не знаехме как да ти привлечем вниманието? Ние сме млади. Незрели. През целия си кратък живот чуваме, че трябва да сме отговорни. Какво би могло да означава това насред катастрофата, в която се е превърнал този свят; където, по думите на един поет, „нищо няма нужда да бъде излагано, тъй като то вече е явно.“ Нашето наследство е обида. Ти искаш ние да гледаме през твоите стари, празни очи и да виждаме само жестокост и посредственост. Мислиш ли, че сме достатъчно глупави, че да ставаме виновни, лъжесвидетелствайки пак и пак с измислицата на познанието? Как смееш да ни говориш за дълг, докато ние стоим затънали до кръста в отровното ти минало?“

„Ти омаловажаваш и нас, и птицата, която не е в ръцете ни. Няма ли контекст за нашия живот? Няма ли песен, литература, стихотворение, пълно с витамини, история, свързана с опита, която да ни предадеш, за да ни помогнеш да започнем, изпълнени със сили? Ти си възрастен човек. Ти си старата, мъдрата. Спри да мислиш за запазването на уважението на другите към теб. Мисли за нашите животи и ни опиши подробно своя свят. Измисли история. Повествованието е радикално, създавайки ни в самия миг, в който самото то бива създавано. Ние няма те виним, ако се простираш отвъд пределите на схващанията си; ако любовта така разпалва думите ти, че те изгорят в пламъци и не остане нищо, освен опарването им. Или ако, със сдържаността на ръцете на хирург, твоите думи зашиват само местата, където би могло да шурне кръв. Знаем, че никога не би могла да го направиш както трябва – веднъж завинаги. Страстта никога не е достатъчна; нито пък умението. Но ти се опитай. Заради нас и себе си, забрави за репутацията си на улицата; кажи ни какво е представлявал за теб светът в тъмните места и в светлите. Не ни казвай в какво да вярваме, от какво да ни е страх. Покажи ни широките поли на вярата и шева, който разнищва шапчицата на страха. Ти, стара жено, благословена със слепота, можеш да говориш езика, който ни казва онова, което само езика може да каже: как да виждаме без изображения. Само езикът ни предпазва от страховитостта на неназованите неща. Само езикът е съзерцание.

„Кажи ни какво е да си жена, за да можем да узнаем какво е да си мъж. Какво се движи по ръба. Какво е да нямаш дом на това място. Да си разделен от онези, които си познавал. Какво е да живееш на границата на градове, които не могат да понасят присъствието ти.“

„Разкажи ни за кораби, отдалечаващи се от брегове по Великден, плацента в полето. Разкажи ни за една каруца, натоварена с роби, как са пеели толкова тихо, че дъхът им не се е различавал от падащия сняг. Как са познали по изгърбването на най-близкото рамо, че следващата спирка ще е последна за тях. Как, с ръце, сгушени в слабините, са си мислели за топлината, после за слънцето. Вдигайки лицата си, сякаш е било там за взимането. Въртящо се, сякаш е там за взимането. Те спират в една странноприемница. Кочияшът и другарят му влизат вътре с лампата, оставяйки ги да тананикат в тъмното. Изпражненията на коня вдигат пàра в снега под копитата му и тяхното съскане и топене се превръщат в обект на завист от страна на замръзващите роби.“

„Вратата на странноприемницата се отваря: момиче и момче се отдалечават от светлината й. Покатерват се в каруцата. Момчето ще има оръжие след три години, но сега носи лампа и кана с топъл сайдер. Подават си я от уста на уста. Момичето предлага хляб, парчета месо и още нещо: поглед в очите на онзи, когото обслужва. Една порция за всеки мъж, две – за всяка жена. И един поглед. Те поглеждат назад. Следващата спирка ще е последна за тях. Но не и тази. Тази е затоплена.“

Отново е тихо, когато децата спират да говорят, докато жената не нарушава тишината.

„И най-накрая“, казва тя, „Сега ви имам доверие. Имам ви доверие относно птицата, която не е в ръцете ви, защото вие наистина я хванахте. Вижте. Колко прекрасно е това, което направихме – заедно.“

Нобеловата реч произнесена от Тони Морисън при връчване на Нобеловата й награда за литература на 7 декември 1993 г.

Няма коментари

*