Аз не съм моята инвалидна количка

Мислиш, че мечтите са трудно нещо? Опитай да ги сбъдваш без да си усещал земя под краката си…

Когато заспивам все ми се присънва трибагреник…вдигам го толкова високо, че чак Господ го вижда. Тогава няма никакво значение дали съм срещала някога родителите си и дали те искат да ме познават… Така се събуждам с новия ден… и знам че това е било само сън. В този ден аз трябва да решавам – да спра или да продължа. Всъщност е само крачка…физически обаче – аз не мога да я направя. Избирам друго: физиката няма значение, имам волята на победител.

Аз съм Зоя Чавдарова – републикански и параолимпийски шампион на България по тенис.

Израснала съм в дом за деца с физически увреждания в Луковит. Там съм откакто се помня. Така и не срещнах родителите си… или те не посрещнаха мен, не знам как е правилно да се каже…

Сега също живея в институция, но това не ме е спирало да се развивам. Когато си нямаш никого разбираш, че най-важното е сам да вярваш в себе си – нямаш друг избор. И това всеки го осъзнава някога, при мен просто се случи по-рано.

Бях на 16, когато дойдох във Варна и започнах да се занимавам с тенис.

Първият медал… помня го, разбира се  – 2-ро място на националното състезание в София. И така като ми тръгна, все втори места взимах до 2014 година. Играла съм в Турция, в Румъния, в Хърватска. Това, че съм в инвалидна количка не ме спира да пътувам и не мисля, че ме прави по-различна от другите.

Не е важно какви сме. Единственото, което има значение е, че ние сами решаваме кои да бъдем. И това е избор.

На мен много пъти са ми казвали: за какво го правиш, откажи се, но аз не се отказах. Сядам си в количката и всеки ден отивам с нея на фитнес или на тренировки.

Никой не ти обещава да е лесно. И аз искам да живея в собствен дом и да разполагам с нормални средства… но и това ще стане – с времето.

Големият успех за мен дойде през 2015. Станах републикански шампион на България – сингъл и смесени двойки.  И през 2016 си запазих титлата.  Там ми е най-голямата емоция – на състезанията.

Затова мечтата ми е да вдига българското знаме на олимпиадата в Токио през 2020г. Но мечтая и друго: да направя школа и да обучавам деца – за да ме наследи някой – нали за това ги имам тези двете ръце. Ако не давам с тях… за какво са ми?

Защото инвалидната количка не е мой избор. Аз избрах да бъда шампион.

Топката е в твоите ръце!

Текстът е извадка от късометражния документален филм „I am not my wheelchair”. Сценарист и режисьор: Магдалена Петрова; Оператор: Живко Петров; Монтаж и музикално оформление: Антон Антонов; Асистент: Илиана Димитрова

Няма коментари

*