Виновниците за престъпленията против човечността в Украйна трябва да бъдат наказани

Към днешна дата, 26 януари 2014 г., може да се твърди, че в Украйна се наблюдават не просто системни нарушения  на фундаментални човешки права (правото на свободно волеизявление, правото на свобода и неприкосновеност на личността, правото на живот), а престъпления против човечността в тяхното класическо разбиране, закрепено от Римския статут – тоест особено тежки престъпления, които посягат към човешкото достойнство, насочени са към цинично унижение на личността и представляват гавра над хуманистичните принципи на съвместното човешко съществуване независимо от мястото, времето и политическия контекст. Както е известно, няма оправдание за такива престъпления, и няма такива действия, на които те биха могли да бъдат адекватен отговор.

Сред тези престъпления се нареждат измъчването, издевателствата над пленените, нарушаването на правилата и обичаите на войната. В случая тази милитаристична терминология не е неуместна, понеже сблъсъците между спецчастите на Министерството на вътрешните работи и организирания фронт на протестиращите по улиците на града, особено в условията на правова анархия, напълно може да се разглежда във военни категории.

Същевременно неясният правов статут на конфликта склонява страната, която се мисли за представител на закона, към нарушаване на елементарните етични норми на откритото противостояние като например уважение към парламентьора (пред очите ми представител на протестиращите, тръгнал с бяло знаме към милиционерите, за да им връчи нота, беше незабавно пребит и арестуван), или пък недосегаемостта на медиците.

Колкото и да е тъжно, агресията към медицинския персонал, предоставящ помощ на протестиращите,  през последните дни стана постоянен елемент от противостоянието по улиците на Киев. Пикът на тази агресия беше на 22 януари, когато един медицински пункт беше изцяло разгромен със светло-шумови гранати; 20-те медици бяха пребити, а съдбата на ранените, които по това време бяха в пункта, остава неизвестна. Медиците, които предоставят помощ на участниците в протестите, биват изнамирани и задържани (по-точно ги отвличат, защото нито един предвиден от закона елемент от процедурата по официално задържане не се изпълнява) из целия град, далече от местата на сблъсъците. На 23 януари от бойци от отряда със специално предназначение “Беркут” направо от железопътната гара е откарано в гората, пребито и хвърлено на произвола на съдбата 22-годишно момиче, доброволка в медицинската служба на Майдана – Олександра Хайлак. Конфискувани са всичките й лекарства, включително предназначените за самата нея и необходими за живота й, тъй като тя е астматичка.

Полицейските отвличания, понякога извършвани от цивилни наемници, обикновено се съчетават с побой и мъчения, понякога с публични мъчения. Поне в един от известните случаи (а тези случаи биха могли да бъдат повече, като се има предвид, че към днешна дата близо десет туши се смятат за безследно изчезнали) отвличането е завършило със смърт.

Така например на 21 януари “неизвестни цивилни” отвличат направо от болницата двама ранени активисти – Игор Луценко и Юрий Вербицки. Оцелелият и пуснат от нападателите Игор Луценко свидетелства: “Отначало заедно ни разпитваха с елементи на насилие, а после ни замъкнаха в различни краища на гората и ни обработваха отделно. Само чувах, че много силно пресират Юрий (…) Това продължи четиридесет минути, може би час. После отново ни натовариха в автобуса и ни откараха нанякъде с чували на главата”. На 22 януари тялото на Юрий Вербицки със следи от жестоко насилие е открито в околностите на село Гнидин недалече от Киев.

На 22 януари на киевска улица шестима студенти от театралния университет, връщащи се от Майдана, са хванати от бойци от спецподразделението “Беркут”. След известно време, както и в предишния случай, единият от тях е пуснат. 17-годишният студент Михайло Нискогуз, по негови свидетелства, е бил подложен на изтезания и унижения: събличали го гол, карали го да тича пред строени войници, били го, карали го на снега да пее химна, рязали седалището му с нож.

Участникът в така наричания Автомайдан (протестното движение на автомобилисти) Олександр Кравцов, който е бил хванат от спецчастите на 23 януари, също свидетелства за публично унижение и събличане на жертвите в силния студ: “Нападнаха ни, потрошиха колите, откараха ни в Мариинския парк, (…) съблякоха ни, принудиха ни половин час да стоим в снега на колене… Бяхме към 17 души”.

Особено цинични изглеждат публичните мъчения, на които е подложен активистът Михайло Гаврилюк, хванат от милицията на 23 януари. В издевателството взимат участие няколко десетки силови бойци, те са заснели всичко на видео, поради което инцидентът придоби значителна публичност в медиите. “На земята ме биха – разказва Михайло Гаврилюк. – Събраха се всички, които не ги мързеше, скачаха по главата ми, снимаха се. Съблякоха ме гол и започнаха да правят с главата ми това, което футболистите правят с топката. Показваха какви са герои, снимаха се един друг с фотоапарата, поставили крак върху мене, както съм гол и се въргалям по земята”.

Използването на непозволени средства от милицията против участниците представлява не просто нарушаване на всички възможни служебни инструкции, а престъпление против човечността. Доказано е, че по време на противостоянието бойците от спецчастите са използвали месингови куршуми с диаметър 18,5 мм, предназначени само за отстраняване на механични препятствия (например разбиване на врати) или спиране на транспортни средства. Това е много показателно, защото демонстрира абсолютно механичното отношение от страна на украинските силови структури към съпротивата: в техните очи участниците в протеста са просто обекти, което е необходимо да бъдат отстранени или унищожени, дори за минимална етика на противостоянието не може да става дума. На 22 януари точно с такъв куршум е убит гражданинът на Беларус Михайло Жизневски – куршумът е пронизал сърцето му. Зафиксирано е също така, че бойците от специалните подразделения обвиват светло-шумовите гранати с дребни камъчета, за да предизвикват механични увреждания, което дава ефект на осколочна мини-бомба. Антихуманно и несъвместимо с правата на човека е също и позволението на украинския Министерски Съвет за използване на водомети при минусови температури, което може да причинява тежки измръзвания и дори смърт от преохлаждане.

Травмите, получени от мнозина протестиращи, свидетелстват за прицелна стрелба в главата (преди всичко в очите) и в областта на слабините. Много от прицелните рани за причинени от снайпер. Показателно е, че голяма част от пострадалите с травми от такъв характер са журналисти и представители на масмедиите. Целенасоченото насилие спрямо журналисти е характерна черта на противостоянията в Украйна. Паническият страх на украинското правителство от публичността го кара да стреля по журналистите, в резултат на което надписът “ПРЕСА” върху жилетката или каската (също както и червеният кръст) се превръща не в защита, а в допълнителна опасност. Само в течение на пет дена противостояние (19 – 23 януари) в Киев са пострадали, по най-скромни оценки, от 40 до 50 журналисти. Сред най-тежко пострадалите е операторът от руския телевизионен канал REN-TV Станислав Григориев (сериозно ранен от светло-шумова граната), журналистът от украинския телевизионен канал “Hromadske.tv” Влад Бовтрук (ранен от гумени куршуми в крака и корема), журналистът от телевизионния канал ICTV Володимир Зинченко (гумен куршум го уцелва в окото).

В заключение трябва да се каже едно. Както и да завърши днешното противостояние в Украйна, каквато и да бъде новата политическа реалност, виновните за извършените престъпления против човечността трябва да бъдат наказани. Това е задължение и отговорност на цялата световна общественост и на всеки от нас.

Остап Сливински е украински поет, есеист и преводач, българист по образование, доцент по полска литература в Лвовския национален университет “Иват Франко”. Роден през 1978 година в гр. Лвов. През 2000 година завършва Лвовския национален университет „Иван Франко“. През 2007 година защитава докторска дисертация на тема „Феноменът на мълчанието в художествения текст (върху материал от българската проза на 60-те – 90-те години на ХХ век)“. Негови стихове са преведени на полски, немски, български, руски и белоруски. Автор е на три стихосбирки „Жервтоприношения на великата риба (1998), „Полуденна линия“ (2004), „Топка в мрака“ (2008). Инициатор и участник в няколко синтетични творчески проекта („Бавно огледало“, „Четирите страни на светлината“). Превел е произведения на А. Курков, Т. Ружевич, Я. Подсядло, М. Светлицки, Ив. Радоев, Г. Господинов, Е. Морган и др

 

Няма коментари

*