Властта на безвластните

Управителят на един магазин за зеленчуци сложил на витрината между лука и морковите лозунг „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“

Защо го е направил? Какво е искал да съобщи на света с това? Наистина ли лично е толкова запален за идеята пролетариатът от всички страни да се обедини? Толкова ли е силен неговият личен плам за обединението на пролетариата, че усеща непреодолима нужда да запознае със своя идеал обществеността? Разсъждавал ли е наистина някога поне за миг за това, как да се осъществи подобно обединение и какво би означавало? Мисля, че за огромното мнозинство зарзаватчии можем правилно да предположим, че не разсъждават за текстовете на лозунгите в своите витрини, а какво остава да изразяват чрез тях нещо от своя мироглед.

Този лозунг е бил докаран на нашия зарзаватчия от предприятието заедно с лука и морковите и той го е сложил на витрината просто защото така се прави вече от години, защото го правят всички и така трябва да бъде. Ако не го направи, може да има неприятности, може да му държат сметка, че няма „украса“, някой би могъл дори да го нарочи, че не е лоялен. Направил го е, защото това е част от нещата, ако човек иска да се справя в живота, става дума за една от хилядите „дреболии“, които му осигуряват относително спокоен живот „в синхрон с обществото“.

Както виждаме, зарзаватчията е безразличен към семантичното съдържание на изложения лозунг и ако слага своя лозунг на витрината, не го слага там, защото лично копнее да запознае обществото именно с неговата идея.

Това естествено не означава, че постъпката му няма никакъв мотив и смисъл и че със своя лозунг той не съобщава нищо на никого. Лозунгът изпълнява функцията на знак и като такъв съдържа може би скрито, но изцяло определено послание. Вербално би могло да бъде изразено по следния начин: Аз, зарзаватчията XY, съм тук и знам какво трябва да правя; държа се така, както се очаква от мен; на мен може да се разчита и не може да бъда упрекван; послушен съм и затова имам право на спокоен живот. Това съобщение има, естествено, своя адресат: насочено е „нагоре“ към началниците на зарзаватчията и е същевременно щит, чрез който зарзаватчията се предпазва от евентуалните доносчици.

Със своето истинско значение лозунгът е следователно вкоренен пряко в човешкото битие на зарзаватчията: отразява неговия житейски интерес. Но какъв е този интерес?

Забележете: ако наредят на зарзаватчията да сложи на витрината лозунг „Страх ме е, затова съм безусловно послушен“, той няма да се държи спрямо неговото семантично съдържание толкова безразлично, въпреки че този път съдържанието изцяло ще се припокрива със скритото значение на лозунга. Зарзаватчията най-вероятно би се разколебал да сложи на витрината си толкова недвусмислено съобщение за своето унижение, би се чувствал неловко, би се срамувал. Естествено: все пак е човек, следователно има усещането за човешко достойнство.

За да бъде преодоляно това усложнение, трябва неговото символ-верую на лоялност да носи формата на знак, насочващ ни, поне с текстовата си повърхност, към някакви висши форми на безкористно убеждение. На зарзаватчията трябва да бъде дадена възможността, да си каже: Всъщност защо в края на краищата пролетариите от всички страни да не се обединят?

Следователно знакът помага да бъдат скрити от човека „низките“ основи на неговата послушност и по този начин и „низките“ основи на властта. Крие ги зад фасадата на нещо „високо“.

Това „високо“ е идеологията.

Идеологията като фалшиво отношение към света, предлагащо на човека илюзията за идентичност, достойнство и морал, и улесняващо го в това всъщност да не бъде личност с такива качества; като бутафория на нещо „надличностно“ и с висша цел, даващо му възможност да излъже съвестта си и да маскира пред света и себе си своята истинска  позиция и своя безславен „modus vivendi“. Става дума за прагматично – но също така и достойно – легитимиране в посока „нагоре“ и „встрани“, в посока към хората и Бога. Това е воал, с който човек може да покрие своето „пропадане във всекидневието“, своята повърхностност и своята адаптация към статуквото. Това е алиби, използваемо от всички: от зарзаватчията, който може да опакова своя страх с воала на мнимия си интерес за обединението на пролетариата от всички страни, чак до най-вископоставения функционер, който може да облече своя интерес да остане на власт в думи за служба на работническата класа.

Изходната – онази „алибистичната“ – функция на идеологията е следователно да дава на човека като жертва и като опора на посттоталитарната система илюзията, че е в синхрон с човешкия порядък и с порядъка  на универсума.

Колкото по-малко е полето за изява на някоя диктатура и колкото по-малко е стратифицирано цивилизационно обществото в него, толкова по-пряко може да бъде осъществявана волята на диктатора: по-точно, с помощта на малко или много „гола“ дисциплина, следователно без сложно „съотнасяне към света“ и „себедоказване“. Но колкото са по-сложни властовите механизми, толкова по-голяма и по-стратифицирана общност обемат и колкото по-дълго влияят исторически, толкова повече индивиди „отвън“ трябва да включат в себе си и по този начин нараства значението на идеологическото „алиби“. В полето им на действие то е като някакъв „мост“ между властта и човека, чрез който властта подхожда към човека, а човекът идва на власт.

Затова идеологията играе в посттоталирната система толкова значима роля: онази сложна машинария от елементи, степени, предавки и непреки инструменти за манипулиране, които не оставят нищо на случайността и многократно застраховат интегритета на властта, е просто немислима без идеологията като универсално „алиби“ и като „алиби“ на всяка част от системата.

„Властта на безвластните“ е едно от основните произведения на Вацлав Хавел. Есето, което е прекалено амбициозно, за да бъде само есе, е замислено първоначално като политически манифест. Срещу обществената система на лъжата Хавел противопоставя „живота в истина“, определяйки понятието като критерий за възможна политическа програма, но без амбицията за власт. Хавел е убеден, че обновяването на свободното общество не може да означава само завръщане в миналото, а „трябва да произлиза от човека, от човешката същност“, че основата на реконструкцията е „отношението към самия себе си, към другите хора и към универсума“.

Настоящото издание е реализирано по идея на Петър Стойнов от Софийския дискусионен форум, с подкрепата на  Юлия Берберян, Карел Новак, Иван Велков и със съдействието на издателство Black Flamingo Publishing..

Вацлав Хавел (05.10.1936 - 18.12.2011) Чешки политик, драматург, есеист, критик на комунистическия режим и политик. Последен президент на Чехословакия (1989-1992) и първи президент на Чешката република (1993-2003). През 60-те години на ХХ век работи в театъра На Забрадли, от където тръгва и популярността му с пиесите Градинско увеселениеАудиенция, Вернисаж и др. По време на Пражката пролет е активен участник в обществените дискусии. Застъпва се за връщане на демокрацията в обществото. След окупацията на Чехословакия от страните, членки на Варшавския договор, на Хавел му е забранено да публикува. През 70-те и 80-те години е дисидент и критик на режима. Основател е на една от първите инициативи за защита на правата на човека – Харта 77, което увеличава международния му престиж. За своите позиции Хавел лежи в затвора 5 години.  След началото  на Кадифената революция става един от основателите на Гражданския форум и като кандидат на движението е избран на 29.12.1989 г. за президент на Чехословакия. Като политик Хавел активно и успешно работи за влизане на  страните от източния блок в НАТО и Европейските структури. Хавел е известен със своите абсурдистки пиеси, в които преобладават темите за властта, бюрокрацията и езика, както и със своите есета. В есетата и писмата му от затвора той прави политически анализи и разсъждава върху свободата, властта и морала.

„Човешката способност да се „живее в истина“, да се припознаваме в своята „автентична идентичност“ е онова ядрено оръжие, което дава власт на безвластните. В момент, в който системата не е способна да принуди своите граждани към ритуално потвърждение, нейната идеологическа фасада се срутва като чиста лъжа“.

Михаел Жантовски

 

 

Един коментар

*