За Кольо

Искам Босия да живее. Всеки, който го познава, иска това. За тези, които не го познават – Николай Колев-Босия е един от малкото истински дисиденти в България. В края на осемдесетте е хвърлен в затвора по политически причини и без обвинения. Просто много е говорел против режима. По това време още няма полиция дори само формално. Тя все още съвсем официално е милиция и малцина смеят да протестират срещу произвола й. Един от тях е поетът Петър Манолов. Друг е Босия – между другото, той също е поет. Потърсете си стиховете му оттогава, те са интересен документ за епохата. Толкова по въпроса за “маргиналите” и липсата на съпротива сред българските творци срещу комунистическата диктатура. По това време Босия провежда първата си гладна стачка – и теглото му спада до четиридесет килограма. И тогава, както и сега е бил изправен пред сериозен риск. Тогава обаче, за разлика от сега, властите реагират навреме пред опасността да станат причина за гибелта на един невинен български гражданин и го освобождават. Гладната стачка спасява свободата му. Били са други времена – въпреки жестокостта на тогавашната управляваща партия, перестройката е отивала към края си, а Берлинската стена, Съветският съюз, комунизмът и целият Източен блок са рухвали неудържимо под напора на промените и западните медии, например радио “Свободна Европа” са се интересували от съдбата на хора като Босия. Властите са имали много основания да се боят. Времена на надежда. Изглежда, че нещо се е променило оттогава, нали? Не знам дали Босия ще живее сега.

Малко може да се направи за него в момента. Можем например да повярваме на лъжи и да го обявим за луд, за идиот, за непочтен тип. Можем да махнем с ръка и да си кажем, че с нищо не ни засягат протестите, публичните жестове и гладните стачки на някакъв си там герой от осемдесетте. Трябва да се гледа настоящето, нали? Да сме практични. Пък и Босия е толкова неприятен с този си див външен вид… Можем дори да решим, че  хората, които го подкрепят сега, всъщност безсъвестно го използват, защото старецът е склерозирал и вече не отговаря за постъпките си.

Можем. И нищо от това няма да бъде вярно. А можем да направим и друго – да научим истината.

Кольо Босия е решителен човек, който вече над трийсет години се изправя срещу престъпленията на тукашните власти. Защо го прави? Защо рискува здравето и живота си? Защо не остане просто съпруг и баща, защо не пише текстовете и не води борбата си по по-приемливи начини? Защо не е като другите хора? Мисля, че е защото днешна България толкова много напомня вчерашната. Цари същият климат на кражби и произвол. Същите лъжи, същото дебелоочие, същият конформизъм и тишина у журналистите и повечето граждани; даже почти същата мили… полиция. НРБ си е тук. Само Кольо Босия не е същият. Сега той е по-стар и по-силен. Не може да бъде разубеден. И вече се опитва да спасява не само себе си, а и другите. Босия твърди, че тялото няма значение. Гласът му е слаб, но ясен: рискът за един е възможност за мнозина други. Той не се надява, а вярва, че с високата цена на собственото си страдание може да стресне мълчащите си сънародници. Дали е прав? Това вече зависи от самите нас.

Искам Босия да живее. Питах го дали се е отписал и той отрече. Не се е отписал. И той иска да живее. Но няма да отстъпи, защото все някъде най-сетне трябва да се сложи чертата пред безнаказаността на властите. Помните ли Пламен Горанов? Босия гори по-бавно от него, но гори. И ще угасне само ако  всички ние пламнем в името на справедливостта. Не, не се изразих правилно. Босия в момента може и да гори вътрешно, но отвън тялото му изтлява. Тази искра от силна воля и стремеж към истина може да угасне, ако ние, останалите, не поемем огъня от него.

За да живее Кольо, трябва да се събудим ние.

Вече двадесет и седем дни Николай Колев-Босия провежда гладна стачка срещу корупцията в Министерството на транспорта и липсата на адекватна реакция от страна на Министерството при изнесени данни за покупко-продажба на шофьорски книжки. Част от исканията на Николай Колев-Босия включват незабавна оставка на компрометирания министър Московски заради ролята на Министерството в т. нар. “война по пътищата”, при която ежегодно загиват стотици български граждани. Животът на възрастния дисидент и граждански активист е пряко застрашен от безразличието на транспортния министър Ивайло Московски. Над триседмичната гладна стачка се отразява пагубно на организма на Николай Колев.

Николай Ганчев Колев, известен като Николай Колев – Босия, е български дисидент, поет и журналист; създател на първия независим синдикат в България, председател на Независимото дружество за защита правата на човека - от юни 1990 г. до юли 1992 г.  Завършва Руската езикова гимназия в Стара Загора, учи руска филология в Софийския държавен университет, след което работи почти всичко – от хамалин до поет. Лежал е няколко пъти в Старозагорския и Софийския затвори за политическа дейност преди 10 ноември 1989 година. Автор е на вицове и епиграми за Тодор Живков. Известен е с многобройните си гладни стачки, нестандартните си виждания и своенравния си характер. Той е автор на 4 книги и много публикации. Баща е на 5 дъщери. Днес има консултантска фирма. (УикипедиЯ)
.

Няма коментари

*