Рене Карабаш: Познавам фалшивото изкуство по това, че всички го харесват

Рене Карабаш е на 25 и малко. Завършва Приложна лингвистика във Великотърновския Университет. Преводачката осъществява няколко успешни „бягства” във Франция, след което се връща към дългогодишната си мечта – театъра. В момента е магистър по Театрална режисура. Режисьор е на „Театър в колата” и автор на арт инсталации „Аномия“, била е стажант на Г-н Пунтила и неговия слуга Мати (Постановка на Маргарита Младенова в Младежки театър „Николай Бинев”) и на оптимиста Кандид (Постановка на Теди Москов – „Карай да върви…”). Псевдонимът й повече се свързва с писането й. Тя е автор на поезия и проза, публикувана в редица литературни електронни списания. Скоро й предстои издаване на първата й поетична книга. В момента работи върху следващата си постановка, която отново се очаква да изненада зрителите с нестандартно пространство и провокация.

Скоро се завърна от Франция, какво остави там и какво донесе тук?

Оставих там онази Рене, която си мислеше, че слънцето грее различно навсякъде и че щом сме се родили с криле, непременно трябва да сме прелетни. Прибрах се в България осъзната, с любимото ми френско козе сирене.

Би ли емигрирала завинаги някъде, какво би те накарало да го направиш?

Не. Мисля, че мястото, на което сме родени не е никак случайно. Смятам, че човек е свързан културно и духовно с родното си място, и дори откривам една особена свобода в тази принадлежност. Истински съжалявам тази „булимия” на непременното емигрантство, което за мен е безцелно лутане по чуждите държави, без да се задава въпроса „С цената на какво съм тук?” Може би сме прекалено обезверени, че можем да направим велики неща в България, и че можем да бъдем смислени и тук. А можем. Изборът ми, да остана и да творя тук, за мен е истинско предизвикателство, тъй като всеки знае, колко е трудно в България, да се реализира изкуство на европейско ниво, особено за „свободните радикали” на независимия театър. Завършвам тази дълга емигрантска плеада с един любим цитат на Йордан Радичков от „Опит за летене”:

„Дано Бог ни запази от чужди държави! Какво биха казали чуждите държави: Нямате ли си вие държава да хвърчите из нея, ами сте се юрнали, ще кажат, да хвърчите по нашите държави!“

Вярваш ли в глобалния свят, и докъде може да ни доведе той?

Глобалният свят за мен е съвкупност от идентичности и принадлежности, които трябва да се смесват и да се обменят умерено. Прекалената глобализация би изместила всяка идентичност от остта й и би я размила. Знам, че звуча като Никола Саркози или Меркел, но предпочитам да съм Карла Бруни :)

Идва зима, къде зимува театъра?

Студена София сега ми носи приятното усещане за времето, в което бях асистент-режисьор на Теди Москов за пиесата „Карай да върви…” миналата година по това време. Репетициите бяха в Младежкия театър, започвахме много рано сутринта, навън беше много студено, а вътре много топло, от ресторанта миришеше на свинско със зеле, в залата, в която репетирахме беше хладно, но актьорите бързо затопляха сцената и се създаваше приятен уют, който ухаеше на чай, кафе, а понякога дори на вино. Така зимува театъра.

Поставяш пиесите си на необичайни места, след кола и автобус къде да търсим следващата?

В някое от индустриалните помещения на Фабрика за градско изкуство или на бъдещата сцена на Communication room. В момента силно ме вълнуват празните промишлени и изоставени пространства в София. Имам идея и за още едно място, но зрителите ще разберат за него непосредствено преди представлението.

Провокацията за теб е? 

…успешна, когато предизвикаш видима реакция в зрителя, била тя положителна или негативна. И не само. Провокацията е нож с две остриета. Всеки може рязко да влезе в личното пространство на другия, въпросът е, дали това интимно навлизане в „чуждото квадратче” е адекватно и всъщност каква е неговата задача. Цели ли то само да провокира или се случва, за да задвижи скрити механизми и смисли у човека?

Какво трябва да знае един актьор, ако се явява на кастинг при теб? Как си представяш идеалния актьор?

Актьорът за мен трябва да бъде пунктуален, да виждам у него желанието за игра, а не суетни и прагматични подбуди. Разбира се, това е трудно да се пренебрегне в тази професия, но хъсът за игра и енергията, която го придружава са съществено важни за една сполучлива постановка. Идеалният актьор е разтегливо понятие, което може да съществува единствено при наличието на добър режисьор. Това е симбиоза. Едното не може без другото. Актьорът може да бъде много добър, но ако режисьорът не съумее да изкара неговите актьорски качества, ако не го направи органичен, и не му даде подходящите средства за игра, понятията идеален актьор и режисьор ще отпаднат.

Какъв ще бъде според теб театърът след 100 години?

След сто години вероятно всички модерни средства за правене на театър ще са се изчерпали и театралите ще се върнат към класическия, античен театър и изначалните техники за поставяне на пиеси. И сега модерният театър често черпи от люлката, но може би след 100 г. тази тенденция ще се наложи изцяло, като някакво Възобновление. Марина Абрамович сигурно ще е умряла при нещастен случай в последния й пърформанс, аз ще съм поставила „Театър в колата” в самолет, дирижабъл или балон….Чакайте, след 100 г. няма да съм жива. Нека да поговорим за театъра днес!

„Имам една мечта…” беше казал Мартин Лутър Кинг, каква е твоята мечта?

„Имам много мечти…” казвам аз.

Коя е стената, срещу която всеки ден заставаш?

Нещата, които не мога да променя. Това е стена през която не можеш да минеш. И трябва ли?

На какво отдаваш бумът на хора, които се занимават с изкуство в последните години? Страда ли качеството за сметка на количеството?

Определено качеството страда за сметка на количеството. Времето, в което живеем дава голямо поле за изява, и всеки може свободно да покаже своето изкуство, дори то да не се вписва в понятието изкуство. Трябва да се обръща сериозно внимание на оценката на авторитетните критици и на доказаните хора на изкуството. Публиката не е достатъчен  показател за успех и качество на продукта.

По какво познаваш фалшивото изкуство?

Всички го харесват.

Театър и поезия, как ги съчетаваш, какво си дават едно на друго тези изкуства?

Те са като два скачени съда. Често търся поезията в пиесите, а някои от стихотворенията ми ги пиша като сценарии за театър. Интересно е как тези две толкова различни изкуства могат да си отдават качества едно на друго.

Вярваш ли в това, че за да бъде добър един писател, първо трябва да бъде добър читател?

Абсолютно. Трябва да се учиш и да се вдъхновяваш от най-добрите. Да взаимстваш от тях техники, структури, теми. Трябва яко четене. Стилът на един писател не пада от небето, като таланта, той се изгражда, с много четене и писане и наблюдение.

Помниш ли първото стихотворение което написа?

Спомням си два реда от него:

кучето на Гого има бели зъби
и яде пастет от гъби“

С кой/я  писател/ка би искала да излезеш на вечеря?

- С Хулио Кортасар или Маргьорит Дюрас.

Ако си министър на културата и имаш само един ден власт, какво би направила?

Бих отделила голяма част от бюджета за независимия театър и литературата и бих направила повече фондове за финансиране на изкуство, на физически лица.

Какво ти е отношението към протестите срещу правителството? Трябва ли хората на изкуството да са социално активни?

Хората на изкуството трябва да са социално активни, чрез своето изкуство. Мисля, че революциите не се случват само на улицата. Не смятам, че хората на изкуството трябва да се обременяват политически, като под това да се разбира да бъдат партийно ангажирани или да си присвояват функциите на политолози. То е като да накараш политик да напише стихотворение. Ами не е красиво! Един писател, режисьор или художник трябва да направи своя бунт тихо, ангажиран със своето социално изкуство. Ще нарека това „тиха революция”. Как хубаво звучи…

Какво забравих да те питам?

Дали съм влюбена.

 

Няма коментари

*