Светла Енчева: Сегашния парламент го имаме, защото сме допуснали да станем такива

Светла Енчева е магистър по философия от СУ „Св. Климент Охридски“, била е и асистент по социология в ЮЗУ „Неофит Рилски”. В момента е анализатор в Центъра за изследване на демокрацията, води свой блог, занимава се със защита на човешките права, има силна гражданска позиция против дискриминацията и активно участва в борбата с корупцията в образованието. 

фото: Владислав Христов

 

Какво, според теб, изкара хората на улицата?

Прехвърлянето на границите на моралната поносимост. А те бяха прехвърлени, когато властта показа, че не забелязва, няма предвид общественото мнение и затова дори не изпитва потребност да се скрие, подменяйки политическото с олигархически и мафиотски интереси. Тази подмяна не е нещо ново за България. Но прикриването й, макар и неособено успешно, създаваше среда на относителна търпимост.

Мнението ти за опитите да се квалифицират протестите?

Нормално е хората да се опитват да си обяснят случващото се в социалния свят. Нормално е също така да го правят, изхождайки от личните си ценности и интереси. Нормално е да се опитват да построяват интерпретации, в които собствената им гледна точка е представена във възможно по-добра светлина. Това важи както за онези, които одобряват протестите, така и за онези, които не ги одобряват. Още повече, че протестът е разнообразен и позволява множество интерпретации. Също така е нормално и човешко различните интерпретации да се опитват да манипулират протеста.

Въпросът е доколко протестът ще си позволи да бъде манипулиран, доколко ще допусне да му се измести центърът. Въпреки разнообразието, целта е една – оставка на правителството и нови избори. Независимо дали отделният протестиращ се възприема като „представител на активната средна класа“ или като анархист, като десен или като ляв, като „красив“ или като „грозен, беден и умен“, както се беше самоописал един приятел – участник в протеста, и т.н. Опитите да се подмени тази цел с друга – мажоритарни избори, нова Конституция на България, безусловен базов доход и т.н., засега не са особено успешни. Надявам се, че систематичните опити целта на протеста да се размие ще продължат да бъдат неуспешни.

Медиите в Турция и в България, както и полицията в последните дни, се опитват да скрият истинската ситуация, толкова ли е недопустимо за някои правото ни да живеем достойно?

Когато властта се е докарала дотам в ерата на информацията да прикрива очевадни истини, тази власт има сериозен проблем. Тук вече не става въпрос за интерпретации, а за факти, които могат да бъдат проверени, като например броя на протестиращите. Ако властта не съществува заради гражданите си, тя съществува единствено заради себе си. И си затваря очите, за да не види онова, което би трябвало да е оправдание на съществуването й.

В момента текат аналогични на България процеси и в две големи държави – Бразилия и Турция, там протестите ескалираха. По-интелигентни, по-търпеливи или по-страхливи сме?

За да можем да се сравняваме, трябва да сме поставени в еднакви условия. За разлика от турската полиция, българската досега в рамките на настоящите протести не е получила заповед да упражнява насилие върху протестиращите. Целта е да се изморим да протестираме и безславно да идем на село, на море или кой от къде е, а не да ставаме жертви за правдата и герои. При много от нас физическото изтощение вече си казва думата. В тази ситуация е нужно да продължим да бъдем търпеливи. Но и интелигентни – трябва непрекъснато да се измислят нови и нови форми на протест, които да притесняват властта все повече.

Може ли чрез мирен протест тук да  извоюваме позагубеното си достойнство?

Смятам, че е добре да се учим на мирен протест. Придобиваме умения, които ще ни помогнат да бъдем коректив на властта и във времена, които не са протестни. Отделен въпрос, че лично аз съм по душа пацифист, не съм фен на физическото насилие, особено, ако трябва да го упражнявам аз. Предпочитам мен да набият, но най-добре никой никого да не бие. Даже не мога да скандирам лозунги, които са обидни към някого, дори да протестирам срещу него.

Що се отнася до „позагубеното достойнство“, и двете думи в тази формулировка ми причиняват известен дискомфорт. Първо, думата „достойнство“ може да се тълкува по различни начини. Често пъти се говори за „национално достойнство“ с един националистически маниер, който ми е дълбоко противен. Много от призоваващите към „национално достойнство“ си представят едни ми ти бойни и силни българи, които си „разчистват сметките“ с етническите турци, с ромите, с различните, с чужденците… Предпочитам, когато става дума за достойнство, да имаме предвид „достойнство на личността“. На всеки човек – защото е човешко същество. Единствено в този смисъл – да, протестът е в защита на човешкото достойнство, правото на каквото очевидно не ни се признава от в момента управляващите.

Второ, какво означава „позагубено“? Зададен по такъв начин, въпросът предпоставя, че някога сме имали нещо, което се е (по)загубило. Тоест, настоящето се сравнява с някакво неопределено идеализирано минало. В българската историческа памет роля на такова „достойно“ минало играе периодът на Възраждането. Именно безкритичните претенции да се възстановят идеалите на това „достойно минало“ обаче правят възможни и недоразумения като „Атака“. Тъй че аз предпочитам нищо „загубено“ да не се опитваме да си връщаме, а да вървим напред, да създаваме себе си и обществото си по начин, адекватен на настоящето.

Протестите ясно очертават разграничителната линия. Какво стои от двете й страни днес?

Лесно и удобно е да мислим в термините на „ясни разграничителни линии“ и да поставяме от едната страна това, което ни харесва, от другата – онова, което не ни харесва. Има хора, които уважавам и които не одобряват протестите и не участват в тях. Както и съм срещала такива, които участват в протестите с меко казано странни искания.

И все пак, според мен мнозинството от протестиращите искат легитимна политическа власт. Легитимна не в смисъл на формално законна (легална), а в смисъл на призната, ползваща се с обществено одобрение. А би била легитимна онази власт, която покаже, че съществува на първо място заради хората, а не заради други интереси (корпоративни, олигархически и т.н.). От другата страна е властта, която е нелегитимна, защото функционира не заради това, заради което е конституирана. И онези, на които това не им пречи – било защото се възползват, било защото се страхуват, било защото не се идентифицират с исканията на протеста, било по други причини.

Искаме промяна, но тя тръгва от всеки един от нас, готови ли сме за нея?

Не може да станем веднъж завинаги готови, както стават готови кафето или варените яйца :-) . Готовността за промяна е нещо, което трябва да се отстоява непрекъснато. Още повече, че и ситуациите се променят. Граждански адекватното поведение днес може би няма да бъде адекватно в някакъв бъдещ период.

Ставаме ли свидетели най-после на зараждане на гражданското общество в България?

За първи път от доста време насам ми прилича на такова. Но и отговорът на този въпрос е като отговора на предишния. Не трябва да „лежим на лаврите си“, за да не стане като след 1997 г. Тогава гражданското общество беше толкова убедено, че е родено, че заспа много дълъг сън.

Паднаха ли маските?

Някои маски паднаха. Далеч съм от мисълта, че може изобщо без маски, особено пък в света на политиката. Хората играем различни социални роли, политиците – още повече. Също така, илюзия е да мислим, че може да има политически живот без задкулисия. Всичко това обаче не означава да не изискваме прозрачност, напротив.

Всъщност скандалното в настоящия случай не е, че „маските паднаха“, а че според настоящите управляващи вече няма и нужда от маски, дори от приличие. Ето това прехвърли иначе разтегливия праг на поносимост и изкара хората на улицата.

Достатъчно ли е едно – „извинете”?

- Ако е съпроводено с оставка и насрочване на нови избори през есента – да. В противен случай – не.

В публичното пространство се появиха предложения за промени в Конституцията, както и в Обществения договор? Нужни ли са и в каква посока?

Не и в този момент. Като цяло Конституцията на България е доста приличен документ и проблемът е, че тя не се спазва достатъчно, а не, че трябва да се прави нова. Смятам, че има нужда от някои промени, но те съвсем не са от такова естество, че да изискват Велико народно събрание. Но ако не искаме да спазваме едни правила, ако си направим съвсем нови, каква ще е гаранцията, че ще искаме да спазваме тях? Призивите за нова конституция, нов обществен договор и т.н. в настоящия момент са излишен и вреден „шум“. Вреден, защото отвличат вниманието от основната цел на протеста. Което, впрочем, им е и задачата.

На герба на България е изписано „Съединението прави силата”, но знаем ли как да се съединим?

По-важното е, според мен, да осъзнаем, че в България има различни групи, които трябва да се научат да живеят заедно, отколкото да се съединяваме в някакво митично единство.

Посоката според теб и стъпките, които следват?

Оставка на правителството и парламента. Нови избори с повишена избирателна активност. Постоянен граждански контрол по отношение на която и да е следваща власт. Ако институциите са наясно, че ги следим под лупа, много ще внимават какво вършат. Да не забравяме, че институциите ни са такива, каквито сме ние. Сегашния парламент го имаме, защото сме допуснали да станем такива. Дано да ни е за урок.

 

Публично-личен блог на Светла Енчева http://svetlaen.blogspot.com/

 

Няма коментари

*