Тържеството на буквите

Йорданка Белева е родена през 1977 г. в град Тервел. Завършва българска филология и библиотечен мениджмънт. Носител е на първи награди за поезия и проза. Автор е на книгите „Пеньоари и ладии”, „Надморската височина на любовта” и „Й”. Работи като библиотекар.

Всяка дума е гвоздей в ковчега на поета. Това е стих от моя приятел Красимир Вардиев, когото много обичам. Аз лично предпочитам думата пирон. Пирон е и името на философа, който проповядвал пълно въздържание от емоции и чувства. Само така, според него, светът се възприема правилно. И понеже този разказ е за правилните думи от 80-те години, ще ги разкажа с помощта на един пирон, който много яко ме е заковал в детството. При това ме е заковал някак  тържествено – на Тържеството на буквите.

За тези, които не знаят, това е денят, когато приключва учебната година за първокласниците. В края на празничната програма се връчват свидетелства за успешно преминаващите във втори клас. Без подобно свидетелство автоматично оставаш на поправителна сесия. Мисля си, че по-лошо от това да повтаряш първи клас, е да трябва да повториш и празничната програма в края на годината. Не, че програмата е толкова ужасна, просто на мен ми е останал един тръпчив спомен как дори буквите се делят на удобни и неудобни, правилни и неправилни. Покрай буквите и ние, децата.

На този ден, за да изглеждат всички изненадани и трогнати от придобитата мъдрост на малките, учителите сядат при гостите в публиката, а редуването на стихчета и песни се обявява от двама водещи – ученици от по-горните класове. Първолачетата са не само героите на деня, те са царете на деня – по време на тържеството носят хартиени коронки на главите си. На тях централно място заема буква от азбуката. Гениална е била тогавашната образователна система – така е оразмерена числеността на учениците в един клас, че буквите да стигат за всички и да не се повтарят. Учителите ни,  освен всичко останало, са били и блестящи дипломати, защото политиката по разпределяне на  азбуката, мога да сравня единствено с приказката, в която Господ раздавал първоначалните територии на нациите. На  едни се паднали красивите места, на други още по-красивите, едни били доволни, други недоволни, а българинът като последен-получил от всички красоти наведнъж. Обаче едно е да си българин на опашка за география, друго е да си първокласник на опашка за буквичка. Още преди да си се наредил, някак си разбрал – хубавите букви вече са раздадени. Досетил си се по онези особени разговори между учителката и нечия майка: О, може да й направим по-специална коронка, не с една, а с три букви – БКП.

Така, в деня на тържеството степенуваш и майките – освен коронка с три букви, има и такава с четири- СССР. Разбира се, за сърдитите винаги има успокояващо обяснение : Как така не харесваш буквата У?Ти знаеш ли, че това е У като Уляновка, откъдето  е великият  Ленин?

И така, пренасям ви сега в разгара на едно Тържество на буквите. Всеки момент децата ще получат своите свидетелства. Аз стоя пред огромната тебеширена дъска, на която  е написано Ние вече сме грамотни. Но сякаш за да се потвърди валидността на този надпис, е нужно още нещо. Нещо мъничко, знак някакъв, че децата са ученолюбиви и талантливи – за всеки случай, ако у някого са останали съмнения – да бъдат разсеяни. И тук е моята роля – аз съм водещата на тържеството, аз съм каката-пионерка. След две години и тези деца ще носят на раменете си червени връзки, а пионерче не се става изведнъж, трябва усилена подготовка и моята задача е да проверя подготовката.

Завъртам  огромно табло, което през цялото време е било обърнато с гръб към гостите. На таблото са окачени няколко букви и първокласниците трябва да съставят дума. Не просто дума, а да съставят правилната дума – буквите са от думата пионер и  са наредени така:

Р И П Н О Е

Тишина, която продължава. Разбърканите букви ме превръщат в объркан пионер: дали не трябваше да ги подредя по друг начин – като сгрешена дума, и все пак да е очевидна правилната? Пионер- поинер, пиорен… Но да не подценявам децата, ето вече вдига ръка едно момченце. На главата си има коронка с буквата Р. (Р. като руский язык, Р. като кораба „Радецки”, Р. като Роза Люксембург.). Усмихвам се и питам коя е думата.

Ами думата е рипно е.

Сега аз съм Р., Р. като Рада Госпожина съм. Ще се справя ли без Бойчо? Повтарям отново условието на задачата. Рипно е не е дума, а изречение, ние търсим дума, една дума.

В защита на неразгаданата дума се включва и учителка, която обяснява, че още не ми е преподаван синтаксис и няма как да знам - рипно е не е нито дума, нито изречение.

Детето обаче здраво се е хванало в очевидното – думата е рипно е.

Бързо се досещам как да му подскажа (много просто: като таен знак при игра на карти – ако си докосвам пионерската връзка, той ще се досети). Но първолачето не разчита моите тайни знаци. Увличам се в кодирането, вече не просто докосвам пионерската си връзка, неусетно съм я свалила и я развявам като кърпа (как така не се досеща, ето я думата, държа я в ръцете си!!! ).

Сигурна съм, че ще каже пионер. И всеки момент ще съм горд пионер, пионер  с п. като победа.

Но детето вади железни аргументи: по музика са учили песента Рипни, Калинке, и следователно има такава дума. Рипно е, е когато е настанало време Калинка да рипне. Знам кой е виновен. С веенето на пионерската ми връзка какво друго да му внуша, освен рипналата Калинка. Рипно е отвсякъде, сега и на мен ми идва да рипна и да се скрия далече, например в родопския фолклор, (от това по-далечно няма за едно добруджанче).

Обаче не рипвам. Наредено ми е да седна. Една от учителките взема нещата в свои ръце и вече тя е водеща на тържеството, аз съм понижена до обикновен гост, нямам роля, сега съм просто публика.

Става още по-страшно. Второ момченце вдига ръка и не казва пионер.

Пирон!

Учителката дава жокер: ако е пирон, остава неизползвана една буквичка „е”, значи няма как да е пирон.

Оживление сред момчетата – вкупом вдигат ръце. Може би този мъчен пионер ей сега ще се разкрие от таблото и първокласниците ще станат второкласници. Но момчетата са решили друго. И думата според тях е Пироне. Добавили са онова излишно е, което остава след един по-горен пирон.

Гласът на учителката трепери. Тя посочва едно от момченцата, на короната му пише „Ш”, вероятно като са му я връчвали, са го залъгвали  я с Шибил, я с Зоя и Шура, те и без това  си вървяха в комплект двамата.

Но Ш. е смел като шогун: ами аз също мисля, че думата е Пироне. Пиронът е Миро от 6-ти „Б”, има пирон в коляното и когато го викаме, не му казваме Миро, а Пироне! Това му е прякорът.

Тържествто на буквите приключва така: внезапно на правилно дете беше подсказана правилната дума, то вдигна ръчичка и каза правилния отговор. Всички правилно ръкопляскаха и правилно забравиха неправилните асоциации.

Само на мен ми остана този пирон в паметта. Съмнението, което винаги подозира и тържествата, и буквите. И особено – тържеството на буквите, всеки път когато ги подреждам или вече съм ги наредила.

Няма коментари

*