Царството на безчовечността

Писателят Виктор Ерофеев разсъждава върху причините на възникване и начините за лекуване на болестта, с която е заразена огромна част от населението на Русия

Нашето време ще остане в историята като времето на безчовечността. Година след година смъкват дрехите от гърба на човека и ето го – гол пред държавата, която сладострастно го унижава. Не всички са разсъблечени, но голият си е гол.

Нима безчовечността е нещо ново по нашите земи?

В руския национален характер липсва онази необуздана безчовечност, с която се славят източните деспотични режими. Но христоматийното покорство на руския човек може да му се отрази по различен начин. Може да го докара и до класова ненавист, и към признаване на собственото си величие. Той е податлив. Пропагандата успешно го манипулира.

Царство на измамата или царство на безчовечността?

Самата измама не е база. Тя е инструмент. Разбира се, лъжата е резултат на безчовечността, която лежи в основата на имперското здание. Безчовечността в империята се появява тогава, когато целта оправдава средствата. По време на съветската власт целта под формата на комунизъм можеше да се предлага безумно и безкрайно.

А коя е целта сега?

Целта се спаружи до степен на съхранение или, в най-добрия случай, до възстановяване на границите. Вместо да си плюят на петите и да се втурнат да догонват Португалия по доход на глава от населението, като видяха, че няма да се получи, решиха да го избият на архаични чувства и – без капка срам! – да се признаят за най-добри от всички.

Едно време Западът изглеждаше на Кремъл нееднозначно. Освен капиталистите там живееха работници, а също така техните защитници – комунистите. Днес целият Запад се превърна в отвратителна попара, ведно с работниците и селяните.  И само крайно десните партии, които се стремят да разрушат самата концепция за Запада, са временни съюзници.  Временни, доколкото сред националистите от различни страни, естествено, няма общи цели за бъдещето.

В тази ситуация Западът изглежда буквално като вечен противник, чието уродство не може да бъде поправено от никоя световна революция. Той трябва да бъде потопен като военен кораб, и всяка грешка на Запада, всеки негов проблем, от рода на миграцията, у нас се приветства с възторг.

Идеята за безчовечността витаеше във въздуха на Русия в продължение на нейната история. Абсолютизмът ненавиждаше католицизма, демокрацията, парламента – всички подред. Но бацилът на безчовечността попадна в руската кръв заедно с практикуването на класовата омраза, разгърнала се в революция. Той започна да се развива активно при формирането на съветския човек, на Сталинския сокол, който беше призван да ненавижда капитализма.

Но половинчатата омраза към Запада, разделен на класов принцип, се оказа неефективна. В края на краищата именно американските работници шиеха любимите на всички нас американски дънките, а американските коли се правеха на конвейр не от капиталистите. Сега американските работници могат да хващат гората. Дънките са готови да бъдат развенчани.

Някога номенклатурчиците от ЦК на КПСС с нескрито удоволствие посещаваха вилите на своите италиански другари-комунисти. Тогава това беше нормално. Днес руските недвижими имоти на Запад миришат на предателство.

Войната отдавна е обявена, още в зората на ХХI век – но тя се разгоря след 2014 г. Безчовечността е залог за победа.

Но откъде се взе безчовечността?

Съветската власт свърши. Горбачов обяви, че общочовешките ценности са по-важни от класовите. Добре си спомням мига, когато казах това на великия философ Алексей Фьодорович Лосев, той засия – той не мислеше, че ще доживее такива времена.

Но озарението беше кратко. Още в средата на 2000 г. моите познати руски дипломати започнаха да ме убеждават, че общочовешките ценности са илюзия.

Отказът от общочовешки ценности – това е главната причина за безчовечността. Именно тук мина границата между добро и зло. Бацилите на безчовечността отново започнаха стремително да се размножават. Всичко е бивало, и съвсем зле е било, но никога досега телохранителите не бяха излизали извън контрола на стопанина.

Някога да сте срещали весел, жизнерадостен разузнавач с широка душа? Такива хора не стават за разузнавачи. А за управление на държавата?

Русия неминуемо стана недоверчива, нацупена, подозрителна, особено към чужденците. Думите изгубиха смисъла си, станаха помагачи на вербовката и разрухата. Разузнавачите са нужни като разузнавачи, но има някакъв таван на тяхната полезност за държавата.

Не е чудно, че страната, спиртосана от любов към магията на разузнаването, отново заобича бог Сталин и прокле Европа. Настана игра с първобитните инстинкти, ровене в мръсното бельо, търсене на компромати, неверие в благородството на душата. Всичко се купува и продава. Моралната цена на човека пада стремително, заедно с нея пада и физическата цена. Трупът на врага, естествено, мирише хубаво.

Ето защо няма смисъл да се чудим нито на показния театрален процес, нито на профилактичните действия против вероятните вълнения на недоволните елити, хипотетичните дворцови преврати. Няма смисъл да се удивляваме нито на Крим, ни на Донбас, ни на Сирия – тези събития изострят държавническата мисъл за невъзможността на универсалните ценности.

Бацилът на безчовечността се отрази и на телевизионния екран, в скандалните нападки против други страни и гледни точни, в партизанския порив към Сирия.

Трудно се лекува тази болест, тя е заразила по-голямата част от населението и затова то не само че не си задава въпроса как да я излекува, но дори не разбира от какво да се лекува.

Бацилът на безчовечността не може да подмине и „своите”, които или се оказват пета колона, или просто са недостатъчно активни воини на антизападната коалиция, които крият своите вили на Запад и под сурдинка, на пръсти притичват до тях, за да се наслаждават на живота.

Къде е границата между лицемерите и приятелите на искрената безчовечност? Във всеки случай тя минава индивидуално, но, колкото и да е странно, и двете партии са под прицел. Романтиците не бива да са по-горе от върховния романтик и затова са идейно уязвими. Лицемерите, напротив, са полезни: те са доказателство на идеята за продажността на човека, позволявайки да се играе с компромата като с любимата играчка на шпионина. У колегите-шпиони също могат да се появят амбициозни планове за бъдещето, които също трябва да бъдат кастрирани.

Само случайността може да извади Русия от това положение. Сега засега закономерността у нас остава на страната на безчовечността. Впрочем, исторически Русия ту се мята към Европа, ту се отмята от нея с твърда цикличност, независимо от логиката и волята на народа.

26.02.2018 г.

Виктор Владимирович Ерофеев е съвременен руски писател, литературовед, радио- и телевизионен водещ. Роден е на 19 септември 1947 г. в Москва. Син е на съветския дипломат Владимир Ерофеев. Част от детството си прекарва с родителите си в Париж. През 1970 г. завършва филологическия факултет на Московския държавен университет, а през 1973 г. – аспирантура в Института за световна литература. Прочува се след публикацията на своето есе върху творчеството на Маркиз дьо Сад в списание „Вопросы литературы“. През 1979 г. е изключен от Съюза на писателите заради организирането на самиздатския алманах „Метрополь“. По разказа му „Живот с идиот“ композиторът Алфред Шнитке пише опера. Виктор Ерофеев е член на Руския ПЕН център. Лауреат на наградата на името на Владимир Набоков (1992), кавалер на френските Орден на изкуствата и литературата (2006) и Орден на почетния легион (2013). Той е главен редактор на изданието The Penguin Book of New Russian Writing.От февруари 1998 до август 2011 г. е автор и водещ на телевизионното предаване „Апокриф“ (ТВ канал „Культура“).От 2003 г. води предаването „Eнциклопедия на руската душа“ по Радио „Свобода“.

Няма коментари

*