Антологията “Различна тишина” – летопис на съвременното българско хайку

Без съмнение мога да нарека излизането на българо-унгарската хайку антология “Различна тишина” едно от значимите литературни събития на 2012 г. Имам най-малко два аргумента за това.

Първият е, че този сборник представя българските образци на тази кратка литературна форма по достоен и изтънчен начин на унгарските читатели. Прочитайки сборника, те могат да се запознаят с едни от най-добрите хайку, писани от български автори и да проследят как се е променял и развивал жанрът през годините.

Така сравнително малки литератури, каквито са българската и унгарската, правят обмен и се опознават. Сигурен съм, че българското хайку ще има много повече почитатели и ценители в Унгария след излизането на този сборник. Несъмнено ще възникнат и нови хайку приятелства, а какво по-хубаво от това те да се случат, благодарение на двуезична книга.

Вторият мой аргумент за значимостта на „Различна тишина“ е свързан с българските читатели. Антологията е един много добре подреден архив и исторически преглед на българското хайку от средата на миналия век досега. Книгата съдържа 159 хайку творби от 55 автори, родени между 1932 г. и 1993 г. – отрязък от време, обхващащ няколко поколения творци.

Хронологичното представяне на авторите би било много полезно за по-задълбочените изследователи на кратките форми и хайку в българската литература. Чрез това представяне читателят може да придобие пълна представа за движението и видоизменянето на българското хайку с течение на времето. В този смисъл бих определил антологията като летопис на съвременното българско хайку. Освен за изследователите и познавачите на жанра “Различна тишина” ще бъде много интересна на всички, които тепърва ще се запознават с хайку.

Подборът на авторите в книгата не е рестриктивен, включени са и инцидентно пишещи хайку автори и такива, имащи популярност в световните хайку среди. Присъствието на имена като това на Иван Методиев, създател на един цял светоглед в българската литература, свързан с кратките поетични форми и дзен-философията, прави книгата още по-ценна.

Качеството на текстовете, избрани от съставителя на антологията Петър Чухов е на много високо ниво и най-хубавото в случая е, че текстовете са избирани със сърце, като са представени предимно текстове с ясно уловен хайку момент, нещо лично за мен много по-важно от това да е спазена една или друга форма при написването на хайку.

В „Различна тишина“ текстовете са многообразни – от класически хайку с форма 5-7-5 срички, през освободени от това изискване хайку, до тристишия не толкова близки до хайку, и въпреки това в почти всяко едно от тях има така ценното улавяне. В случай, че някой не може да се ориентира кога едно хайку се е случило или не, бих му препоръчал да отгърне тази антология, защото в нея е пълно със случили се хайку.

Въпреки многоликостта на текстовете, бих нарекъл антологията “Различна тишина” класически сборник с хайку, в който липсват експериментални хайку, заиграващи се с пространственото разположение на текста, едноредни текстове, а така също и самоцелни текстове, целящи единствено произвеждането на ефект у читателя.

Освен на съставителя Петър Чухов, който безспорно е свършил огромна работа, за да може сборника да изглежда в този си вид, бих отдал и значимото на преводача и издателя Дьорд Сонди. Унгарското издателство “Напкут” се е справило чудесно в полиграфическо отношение, а илюстрациите на Сирма Сиромахова и Юдит Винце допълват по един ненатраплив начин текстовете в книгата.

2012 г. беше силна за българското хайку – освен антолагията “Различна тишина” за първи път на български бяха преведени хайку уроците на Джейн Райкхълд “Основи на хайку” (повече за това в рубриката ПРОВОДНИК #5), бял свят видя и българо-френският сборник “Градът”. Десет българи влязоха в класацията на Европейския топ 100 за креативни хайку автори.

Българското хайку в последните години е в подем, все повече родни хайджини присъстват в международните хайку издания и биват отличавани в престижни конкурси. Признанието за нашето хайку съвсем не е инцидентен факт, а трайна тенденция. Малко по малко страната ни заема достойното си място в световната мозайка на този жанр, а антологии като “Различна тишина” несъмнено допринасят за случването на това.

Книгата на следния адрес

Петър Чухов е роден през 1961 г. в София. Бакалавър по библиотечни науки и магистър по социология на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Автор на 9 книги: „Градината на слабата реалност“ (1995; награда за дебют на конкурса „Южна пролет“), „Руни“ (1998), „Мулето на Педро“ (1999; книга на годината на сп. „Егоист“), „Провинции“ (2000), „Малки дни“ (2002; Национална награда за поезия „Иван Николов“), „Снежни човеци“ (2003; Специална награда на конкурса за нов български роман „Развитие“), „По-скоро никога“ (2004, по която няколко години се играе спектакъл, осъществен от Театър-лаборатория @лма @лтер), „Три“ (2010), както и на двуезичната (на български и английски) книга с хайку и сенрю „Безопасни игли“ (2008; 2010). Включен в много антологии в България и в чужбина. Превеждан на английски, френски, немски, испански, японски, руски, чешки, литовски, унгарски, румънски, турски, сръбски, хърватски, словенски, македонски. Пише хайку и свързаните с него форми на английски, публикувани в много издания в САЩ, Канада, Англия и Япония. Превежда от английски и води страницата „Муха в аптечката“ във в. „Литературен вестник“ за хайку и свързаните с него кратки форми. Носител на много награди, сред които Голямата награда за SMS поезия (2004), Славейкова награда (2005), Първа награда „Златен ланец“ (2007), Наградата на музея „Башо“ в Япония (2007). Автор и водещ на проекта „Трубадурски двубои“, съавтор – с Марица Колчева – на комиксовата поредица „Гъвко и Мръвко“, излизаща на страниците на в. „Труд“, пише музика и текстове, свирил е в много рок-групи („Субдибула“, „Тутакси“, „Стенли“), съосновател на етнорок-група „Гологан“. Член на Сдружение на български писатели, Хайку клуб „София“, Haiku Society of America, World Haiku Association и Musicautor.

По повод работата ми върху „Различна тишина” трябва да кажа, че съставянето и редактирането на антология на една поетическа форма, която е в процес на търсене на своя облик у нас, не беше лесна задача. Тя се усложни за мен още повече и от това, че в крайна сметка с издателя Дьорд Сонди решихме сборникът да излезе, макар и в Унгария, двуезично – на унгарски и български, а също да се разпространява и в България. Което означаваше, че освен за унгарския читател, книгата ще изгради (или коригира) някакъв образ на българското хайку и тук. Тази отговорност ме накара да бъда много по-внимателен, защото сред литературните среди, а и сред читателите, има известен скептицизъм към тази форма и българските автори, които я създават. Така че се опитах, доколкото е възможно, едновременно да запазя „чистотата на жанра”, както аз я разбирам, но и да покажа различните стойностни почерци и посоки на търсене, дори с риск някъде да наруша собствените си критерии. По този начин в антологията има някои изключения от правилата, които, надявам се, ги потвърждават. За разнообразието на съдържанието помага и присъствието на голям брой дебютанти сред утвърдените автори. Техния стил на писане обаче вече е оформен и нещата, които съм включил, не отстъпват по качество на останалите.

Моето разбиране за хайку се гради основно върху използването на естествения език и въздържането от „украшенията” на поезията – метафори, сравнения, олицетворения, хиперболи и т. н. Смятам, че поетическата енергия в хайку трябва да идва от съпоставката на образите, а не от поетическото им манипулиране. Ако перифразирам популярната фраза „Красотата е в очите на гледащия”, бих казал, че интересното в света около нас е в очите на възприемащия го. От безбройните възможни връзки между отделните неща, образи и събития, които непрекъснато преминават пред очите ни, понякога виждаме само баналното, добре познатото, но друг път забелязваме и уникалното, интригуващото, създаващото поетическия празник. От този „хайку момент” се ражда и стихотворението. Разбира се резултатът понякога може да бъде не хайку, а по-дълго стихотворение, дори разказ или просто лаф, с който да забавляваме компанията. Важното за „хайку нагласата” е да устоим на изкушението да се правим на поети, да си останем естествени и просто спокойно да чакаме „чудото” на поезията да ни се случи. И да не се ядосваме, ако това не стане. Защото поезията, дори и да не се проявява чрез нас, съществува винаги и навсякъде. А това е достатъчен повод за радост.

Имах шанса да посетя Япония като участник в поетическия фестивал в Токио преди няколко години. Ще разкажа нещо, което ме впечатли. В една от вечерите, някъде към полунощ, част от гостите на фестивала заедно с някои от нашите домакини, на връщане от заведението, в което бяхме ходили, решихме да поостанем още в някаква градинка близо до хотела. Всъщност тя приличаше повече на площадка между жилищните кооперации. Купихме си бира и вино от близък денонощен магазин и седнахме в кръг на земята да си говорим. Близо до нас, на пейките, имаше някаква компания тийнейджъри. След малко един от тях се приближи и каза нещо на едно от японските момичета – организаторки. Оказа се, че тийнейджърите питат, дали могат да се присъединят към нашата група. Съгласихме се и те седнаха сред нас. Ние бяхме хора на различни възрасти – от 40 – 50 годишни до 70 – 80 и ще си призная, че в първия момент усетих притеснение, че можем да станем обект на вербална или дори физическа агресия. Но нищо подобно не се случи – разговорът, макар и затруднен от необходимостта на моменти от превод, тъй като повечето от младежите не говореха добре английски, беше сърдечен, приятелски и придружен от искрен интерес. Може и да греша, но трудно мога да си представя подобно естествено, неформално общуване между непознати хора от различни поколения, държави и раси в България и то инициирано от група тийнейджъри, събрани в квартална градинка. Ето тази естественост, любопитство, липса на предубеденост и способност спонтанно да реагираш на повика на момента, мисля, лежи и в основата на хайку светоусещането.

 

 

Няма коментари

*