Ивайло Добрев: Поезията за мен е създаване на реалност

Ивайло Добрев е роден през 1983 г. в Русе. Публикува стихове в Литературен вестник, Dictum, Кръстопът, Litclub – Литературен клуб, Public-Republic и др. Автор е на поетичните книги „Жозефин” (2008), „Тихотворения“ (2013) и „Птица в ключалката“ (2014). Носител на III’та награда от поетичния конкурс по случай 130 години от рождението на Сирак Скитник и 40 години от първата емисия на Радио Благоевград (2013).  Живее в София и е горд носител на титлата – баща на Ясен.

Кога поглеждаш през ключалката и какво се вижда през нея?

През ключалката се вижда малък отрязък от света, това стеснение ми дава възможност за изследване на моето парче от пъзела. Парчето, което изследвам, мисля съдържа до известна степен, носи информация и за останалите си братчета, това опитвам да разбера, мога ли от едно парче да си съставя пълна картина без да е нужно да обхождам всички останали.

Помниш ли първото стихотворение, което написа, а последното?

Първото написах, когато бях на 7-8 години. Някаква римувана щуротия естествено, но чистичко, наивно, детско. Прочетох го гордо на баща ми. Четири реда бяха. Той ме поздрави и каза, че е прекрасно. После започнах да се зачитам по неговите неща, които в един момент смятах за велики, вълшебни, когато интересът ми към поезията се засили, бързо го развенчах. Имам предвид стиховете на баща ми. Сега вече му казвам – да, имаш някои добри неща. Последното, което написах беше вчера и започваше така – Тази бучица гняв заседнала в гърлото ми… и т.н. …, не съм доволен от него, за нищо не става – имам и добри неща.

Поезията за теб бягство от реалността ли е или завръщане към нея?

Поезията за мен е създаване на реалност. Не съм сигурен обаче доколко и как това създаване служи на тази реалност. Понякога си мисля, че всеки опит за създаването на реалност е напълно излишен и необоснован, че всеки опит да бъде изразено нещо чрез език е обречен на провал, и оттам започва всичко, от провалът, написвайки нещо, ти в някаква степен вече си се провалил, изразходил си неговата животоспособност в предаването му, и сега трябва да намериш оправдание за това. Едно е сигурно, опитай оправданието ти да е наистина добро.

А прозата какво е?

Прозата ми дава друга перспектива, ако поезията е горене, то прозата е тлеене, голямо музикално произведение, обичам да чета и да пиша в проза. Според мен добрата проза е поезия в действие.

Как ти повлия бащинството и семейния живот на писането?

Всичко стана значително по-интензивно. Породиха се нови въпроси. Наблюдението на това ново същество, всички трудности свързани с отглеждането му, това са ежедневни предизвикателства, нещо, което те кара да се надскачаш непрестанно, да ставаш все по-гъвкав, страхове за чието съществуване не си подозирал излизат наяве, имаше моменти, в които исках да си тръгна, ей така, просто да избягам, но стигах най-много до входната врата, бащинството и семейния живот в някакъв степен те правят по-добър човек, а това смятам има пряка връзка с писането. Не можеш да си абсолютно говедо с хората около теб, и да пишеш добре, можеш, но писането ти ще е просто една лоша терапия и нищо повече. И какво ще им предадеш – нечистотиите си ли?

С какво можеш да сравниш излизането на нова книга? Каква искаш да бъде следващата ти?

Бих го сравнил с раждането на нов живот. Не случайно книгата ИЗЛИЗА. Но какво става след това? Кой си ти след това, и какво е книгата? След излизането на моята нова книга преминах през много етапи, за които не подозирах. И всички бяха верни според мен. Хора, които я прочетох ми споделиха, неща, които са прочели, видели, за които и представа си нямах, чрез тях успях в някаква степен да стана читател на книгата си, а те да влязат в ролята на автори. Прекрасен процес на обмяна. След което се почувствах тотално разорен. Все едно ми бяха взели долните гащи и ги мятаха в студия и пред микрофони, мятах ги и аз, и ги обяснявах. Какво падение! После дойде и пречистването, като съзнание, че книгата, която е излязла вече не е част от мен, има си свой живот, в момента на писането на нещата сме преживели някаква интимност, и това е всичко. Следващата ми искам да бъде по-концентрирана, смятам да е с предимно кратки форми, една идея по-тиха.

Доколко поезията има място в социалните мрежи, какво й дават те и какво й отнемат?

Щом поезията вирее в социалните мрежи по един или друг начин, значи трябва да бъде и там, значи определен брой хора имат нужда от нея, и тя все пак е и някаква чисто социална необходимост, наред с котенцата и ай лав ю, това колкото я обезличава, толкова и отваря нови погледи към нея, даже виждам и някакво естествено назидание в това, справедливо, малко извратено, но провокиращо – хайде, ето ти светът на тепсия – пиши поезия, ама котките събраха сто харесвания, а аз 2, сигурно си велик, и малко хора те разбират, или пък снимката с миличките, пухкави котенца е по-ценна от поезията ти, и да знаеш – тя не е повече от тези котенца и любовници с чаша шампанско в ръка, на една нога са. Надскачай, ако можеш. Че ти не си нищо повече от тях. Или се смяташ за повече? Изобщо, самоопредели се, кое е вярното, или защото имаш 500 харесвания на един свой стих, та това значи ли, че си написал нещо ценно, по какво разбираш кое е ценно, по броят на хората, които го харесват, или по това кои са тези хора, и какво значение по дяволите има всичко това. В крайна сметка играем една електронна игра, и който може – нека се изкефи. И какво ще си я кътаме поезийката, ние великите, в шкафа и ще я издадем след 50 години в 10 копия от по 2000 лева? Дано построят още Молове. Глупости. Пози. Не вярвам в разпространението на поезията само от ръка на ръка, някак тайно, като светите братя, понеже има и недостойни люде, които ще я опошлят, а ти – човек вникнал в дълбините на нещата, разбира се, си силно загрижен за хармонията, тук идва и егото, все пак важно е отношението, което имаме към езика, и то си мисля трява да бъде нито твърде уважително, нито пренебрежително, но уважително, и толкова. А и всеки може да избира какво да чете в социалната мрежа, никой не те бие през пръстите да четеш Сашо Цонковскипеев, а после да ревеш – ей, колко пошли неща има.

Защо според теб в българската литература има враждуващи лагери, на какво се дължи това разделение?

Защото има много интелигентни хора, и шепа духовни такива. Интелигентните има знания, а духовните – познания. Интелигентните боравят с отрицателната страна на Егото. Духовните – с положителната. А и някак ако няма конфликт, какво ще правим, представяте ли си момента, в който всички се прегърнем братски, и нямаме вече кавги и свади, ами тогава е дошло време да мрем, да ходим в рая на литературата. Отделно от това някои хора се вземат твърде насериозно и издигат поезията, писането до нещо по-велико от живота, и забравят да живеят, или живеят през крив макарон, твърде вторачени в себе си, в постиженията си, в кой къде публикувал, и къде са му публикували нещата, не бива поезията, писането, да ти е всичко на света, да няма, да нямаш друго, тогава ставаш просто един обидчив и самодоволен маниак, поет ли, писател ли, слагаш елека, и тръгваш да просвещаваш по села и паланки.

Би ли нарекъл сам себе си поет, какво мислиш за категориите и етикетите?

Бих нарекъл себе си – Тапет. Но поет не бих. Категориите са все още нужни на много хора, за да се категоризират, да се приобщят, да блеят в един глас. А – този е поет – значи е еди-що си, онзи е инженер – значи – такъв е. Дразня се от определенията и етикетите, те убиват. Правят нещата статични, обездвижват ги, обезсмислят ги. А като чуя за себе си – Ивайло Добрев – Поет, получавам нервни гърчове, затова си измислих и нещо като прякор – Ивко – контрапункт на свръхважното обявление – Поет, че и с две имена отпред.

Коя е твоята лична стена срещу която се изправяш?

Моята лична стена се нарича Аз – понякога я удрям с рога, знам, че няма да я съборя, но поне ще е опитала ударите ми, и ще знае, че има нещо насреща, пък било то и една куха глава. В редки моменти на кратки прозрения си припомням, че тя все пак е създадена от мен.

 

2 коментари

  • Винаги ще има етикет, като заглавие на книга, като всичко, преди да, го отвориш, а щом наричаш себе си тапет това е твоя етикет, но не поет.

  • радосвета кафова

    Прочетох внимателно интервюто, защото отговорите са съдържателни, дори философски. Искрено желая добро в семейния живот, за да служи като вдъхновение и опора в поезията Ви. Но…, ако искате да сте поет…, останете и работете като такъв с всичките „за“ и „против“ – в противен случай ще е стихоплетство.
    Успех, здраве и късмет!!!

*