НЕ – ЛИЦА И СА – ЛИЦА

Лицата не са завинаги.

Във филм, който гледах наскоро, една жена бе обезобразена. И с амнезия. Пълна.

Най-добрият пластичен хирург в страната и няколко месеца възстановяване. Нова самоличност, ново лице. Името е различно. Челюстта, носът. Само погледът остава непроменен.

След време тя вече си спомня. Спомня си детството, първата целувка, всички грешки, всички щастия. Но себе си… поглежда се в огледалото и тя е и не е тя.

Рестартираш живота си, уж почваш отначало. И нещо променено е. И е това, което винаги си бил, което винаги другите са свързвали с теб. Лицето ти.

Мислела съм си как хората някога… Някога преди огледалата и всичко огледални повърхности.. Как са разпознавали себе си?… Минавам покрай спрян автомобил, витрина на магазин, полуотворен прозорец и се оглеждам… Излизам от вкъщи и няколко пъти се врътвам пред огледолото…

Са и не са завинаги.

Не помня лица.

Сещам се за онези детективски филми, в които хората описват лицето на убиеца, крадеца, изчезналата съпруга.

Дълъг прав нос, раздалечени очи, едното по-малко, малки ушни миди, зачервени бузи, тесни устни. Косата пада встрани, къдрава и несресана.

Гласът е трапчив с усещане за лятна вечер.

Лицето се появява на листа, разпространяват го по полицейските участъци.

Изгубен и намерен. Името е сменено. Лицето обаче остава.

Лицата са завинаги.

Хората около мен никога не променят лицата си. Не помня появяването на бръчките, следите на порастването и остаряването.

Не помня лица.

Така както фотографиите не помнят емоции.

Няма коментари

*