Вечният „Параграф 22“

20 години след смъртта на един от най-значимите писатели на 20-ти век – Джоузеф Хелър, неговата знакова творба „Параграф 22“ е по-актуална от всякога. Абсурдите с които сме заобиколени са на всяка крачка и някак неусетно започнахме да ги приемаме като даденост. До кога ще продължи това пагубно спускане към дъното? Има ли опасност реалността да стане дотолкова изкривена, че човешкият род да изгуби всичко човешко у себе си? Бъдещето и нашата воля за промяна ще отговорят на тези въпроси, а до тогава нека си вслушаме в думите на писателя.

Това интервю с Джоузеф  Хелър се осъществява в дните около издаването на „Нещо се случи” (1974 г.) – литературно събитие от голямо значение. Това е вторият роман в кариерата на автора. Първият, разбира се, е „Параграф 22”(1961 г.).  Фактът, че на Хелър са му били нужни повече от десет години, за да напише втората си книга, е свързан с неговия уникален модел за работа, който по никакъв начин не се определя от срокове и други ограничителни условия.  Хелър казва, че винаги е искал да бъде писател. Най-ранният му разказ е написан на пишеща машина, взета назаем от съседско момче, и е отхвърлен от редактора на Daily News. Кариерата му винаги се е движeла със свое собствено темпо. Първият му приет разказ се появява в The Atlantic през 1948. Хелър не храни никакви илюзии относно трудностите да изкарва прехраната си като писател. Всяка академична година писателят не спестява мнението си по този въпрос пред студентите си от класа за творческо писане. Той казва, че дори ако всяка дума, написана от един писател, се публикува, той почти със сигурност трябва да допълва доходите си, обикновено чрез преподаване или може би като се ожени по сметка. Особеностите на кариерата изглежда не са се отразили на самия Хелър. Той седи много спокойно, с впечатляваща фигура (неговата буйна, гъста коса обрамчва лицето му като лъвска грива) и с безпристрастността на неутрален разказвач, със силен глас и бруклински акцент, описва уникалния процес, чрез който са се появили романите му.

Как подхождате при написването на вашите творби? 

Романите ми се раждат по странен начин, без предварителна тема или герой. Започвам с първото изречение, което няма нищо общо с каквато и да било съзнателна подготовка. Най-често от това не излиза нищо: изречението, което ми идва на ум, не води до второ. Понякога измислям докъм трийсетина изречения, които стигат до задънена улица. После изведнъж ми хрумва нещо, усещам трепет в слънчевия си сплит и в мен избухва взрив от идеи.

През 1962, докато седях в къщата ми във Файър Айлънд, изведнъж ми хрумнаха изреченията: „В офиса, в който работя, има четирима души, от които се страхувам. Всеки от тези четиримата се страхува от петима.” След тези изречения вече знаех кои ще са героите, бях наясно с техните настроения, знаех какво ще бъде началото, по-голямата част от средата и края на първа част. Знаех за детето с мозъчни увреждания, за Боб Слоукъм, за това, което го плашеше, за желанието му да бъде харесан, за неговата съкровена надежда да му бъде позволено да изнесе триминутна реч на конференцията на компанията. Много от редовете в „Нещо се случи” дойдоха при мен по този начин, след като усетих тръпки в слънчевия си сплит в онзи ден във Файър Айлънд. В крайна сметка написах различна първа глава с различен първи ред („Краката ми се подкосяват, когато видя затворени врати.”), но запазих изречението, което ми хрумна в началото – с него започнах втора глава. 

По същия начин ли „получихте” първото изречение на „Параграф 22”?

Почти, да. Лежах в леглото си в четиристайния си апартамент в Уест Сайд, когато изведнъж ми хрумна изречението „Това беше любов от пръв поглед. Щом видя военния свещеник, той веднага се влюби лудо в него.” Все още не знаех името на героя. Отначало свещеникът не беше армейски свещеник – може би беше затворнически свещеник. Но веднага щом ми се избистри първото изречение, книгата започна да се оформя в ума ми, дори повечето от подробностите – тонът, формата, много от героите, включително и тези, които, в крайна сметка, изключих. Всичко това се случи в рамките на час и половина. Бях толкова развълнуван, че скочих от леглото и закрачих напред-назад. Онази сутрин отидох в рекламната агенция и написах първата глава на ръка. До края на седмицата набрах ръкописа на пишеща машина и го изпратих на Кандида Донадио, моя агент. Година по-късно, след много планове, започнах втора глава.

Този уникален начин на писане подчинява ли се на някакви правила?

Не разбирам процеса на въображението, макар че разчитам на неговата милост. Чувствам, че идеите се носят във въздуха и ме подтикват да избера. Идеите сами идват при мен, аз не ги създавам по желание. Те ме достигат в резултат на някаква контролирана мечта, насочена мечта. Може да има нещо общо с писането на рекламни копия (което правих в продължение на няколко години). Този вид работа изисква дисциплина на писане, както и ограничения, което дава значителен стимул на въображението. Томас Елиът има едно есе, в което възхвалява дисциплината на писане. Той твърди, че ако човек е принуден да пише в определена рамка, въображението плаща най-висок данък, но произвежда най-богати идеи. Пълната свобода може да осуети добрите идеи.

Спомняте ли си и други начални изречения?

Хората винаги ме питат какво се случи с Дънбар, герой от „Параграф 22”, който изчезва. Мислех да напиша роман за него. Изречението, което измислих, очевидно се родило от рекламен лозунг за килими „Бигелоу”(Bigelow), широко разпространени по онова време: „Името на вратата заслужава „Бигелоу” на пода”. Моята версия на това беше: „ Дънбар се събуди с името си на вратата и един „Бигелоу” на пода и се зачуди как беше попаднал там…” Това беше роман за амнезията. Дънбар се озовава в луксозен офис, без да знае името на секретарката или колко души работят за него, или каква е неговата позиция – и постепенно открива. Идеята не проработи и спрях да размишлявам върху нея.

Каква част от „Параграф 22” се основава на вашите собствени преживявания по време на войната и каква част е измислена?

Книгата е плод на литературното ми въображение. Нямаше  да има книга, ако бях възприел реалистичен подход. По две причини: първо, аз не мисля, че имам необходимия речник, търпение, око и памет, за да разкажа нещата така, както се случват, и второ, моите военни преживявания не са особено интересни. В „Параграф 22” няма особени събития. Историята, която ще откриете тук, е за бомбардировач и полковник, който иска хората му да летят повече мисии от всеки друг. Интересът ми беше повече към Студената и Корейската война. Ефектът, който тези две войни имаха върху вътрешнополитическия климат, беше плашещ. Те провокираха дух на протест, който влезе и в моята книга. Бях критикуван за края на книгата заради моите непацифистки настроения, както и заради неосъдителното отношение на Йосарян към войната.

Читателите искаха нещо далеч по-различно от това, което бях готов да кажа или чувствах  за Втората световна война, а именно, че всяка алтернатива е по-добра пред войната. Но моето отношение не беше такова, затова не съм го изразил никъде в книгата.

Мислите ли понякога за влиянието, което оказвате върху читателите си?

Съмнявам се, че романите оказват в голяма степен  влияние върху поведението на читателите. „Параграф 22” вероятно е имала някакво влияние, тъй като съвпадна с войната във Виетнам. Началото ѝ не беше успешно. Хората намираха, че това е трудна книга за четене, при това от непознат автор. Ето защо съм благодарен на хипи поколението; то изобщо нямаше никакви проблеми с романа.

Срещал съм офицери, които споделяха, че хората във Виетнам носели копия на „Параграф 22” и казвали: „Ако искате да знаете за какво е цялата тази война, прочете това”. Това бяха хора, отвратени заради военния ред, който обичаха, но който виждаха, че се скверни. Не от мен, не от участниците в антивоенното движение, а от идиоти като онзи генерал, написал за себе си хвалебствие за акция, в която не е участвал.

Аз съм човек с вродена скромност, която не ми позволява да имам твърде големи претенции за „Параграф 22”, но други са писали за неговото влияние върху литературата и издателската дейност. Казвали са ми, например, че „V“ на Томас Пинчън е получил много по-силен старт заради успеха на „Параграф 22”.

Какво очаквате от бъдещето?

Винаги съм вярвал в бъдещето на тази страна. Вярата ми се крие във факта, че ни управляват некомпетентни. Не мисля, че ще имаме нов Хитлер – не сме достатъчно ефективни, за да имаме Хитлер. Няма да имаме военна диктатура или военно управление, защото военните не са толкова ефективни. Когато казвам, че капитализмът е на смъртно легло, имам предвид следното: ако един опитен бизнесмен не може да управлява бизнеса си, значи и правителството не може. Затова социализмът също няма бъдеще. Искам да кажа, че правителството ни е корумпирано и това не е отсега. Стана традиция да ни управляват корумпирани, некомпетентни и посредствени хора. Ако правителството стане социалистическо, Бог знае какво ще се случи. Когато чета за загубите на Дженерал Мотърс и Форд, сърцето ми се стопля така, както когато гледам комедия с Лаурел и Харди. Ние приемаме за естествено, че в тези компании всичко върви прекрасно, че са безупречни и управлението им е в опитни ръце. Но очевидно не е така, там също има некомпетентност и пасивно примирение с нещата.

Във Вашингтон казват: „Национализирайте петролните компании или контролирайте печалбите им”. Това може да изглежда смешно, но като се има предвид колко важна е икономиката, става страшно. В момента нямаме никаква възможност за икономически растеж. От една страна ни притиска Япония, а от друга – Франция и Германия.

Ако можехте да се върнете във времето, когато започнахте да публикувате разкази, бихте ли променили нещата, начина си на писане?

Ако тогава се беше появил Мефистофел и ме попиташе: „Какво искаш да правиш?”, вероятно бих избрал да стана сценарист. Сега не бих го направил, но тогава бих.

Не съм сигурен, че тогавашните ми мотиви да стана писател бяха достойни. Исках да бъда писател, защото чувствах, че имам дарба и се надявах по този начин да спечеля пари и да се превърна в човек с положение. Никога не съм мислел, че ще се реализирам в областта на художествената литература, защото пиша много бавно. По-скоро си мислех, че ще работя като драматург или в радиото, защото умеех да пиша диалози бързо. По това време имаше много радиодрами и комедийни предавания. Сега не бих се променил, защото това, което искам да пиша, е художествена литература. Все още имам проблеми с намирането на думи, когато не пиша диалог, но ако беше прекалено лесно, нямаше да бъде интересно. Факт е, че ми е много трудно да пиша.

Ако знаех, че писането на  „Параграф 22” ще ми отнеме седем години, не бих се захващал. Ако знаех, че ще пиша „ Нещо се случи” дванайсет години, също не бих го започвал. Мислех си, че ще го напиша за две години или за по-малко от две години и ако ме попитате кога ще приключа следващата си книга, ще кажа, че след две години.

Казвате, че сте извлекли героите си в „Параграф 22” не толкова от Втората световна война, колкото от периода на Маккарти.

Не само героите, но дори идеологията и морала. Антивоенното чувство в „Параграф 22” не е чувство, което съм изпитал по време на Втората световна война. В „Параграф 22” има редица епизоди, които умишлено съм направил анахронични. Главата „Клетва за вярност” (The Loyalty Oath) се отнася към периода на Маккарти и Комитета за неамерикански дейности. Изречението: „Каквото е добро за  Майлоу Майндърбайндър, е добро и за страната” е взето точно от Чарлз Уилсън (президент на „Дженеръл мотърс“ през 50-те), на когото принадлежат думите: “Каквото е добро за „Дженеръл мотърс“ , е добро и за страната”, а това: „Кой повиши Майор Майор?” е взето от Маккарти („Кой повиши Прес?”) по време на специално организираните от него изслушвания във връзка с повишението на Ървинг Прес. Той го прави заради подозрения, че  Прес членува в комунистическата партия. В „Параграф 22” Майор Майор е повишен от компютър, което също е анахронизъм, но аз не знаех, че е нямало никакви компютри до Втората световна война.

Но хората смятат, че „Параграф 22” е антивоенен роман.

Това е антивоенен роман, но не е за Втората световна война. Някои критици напоследък се обръщат против книгата, защото Йосарян оправдава участието си във Втората световна война. Само когато войната свършва и той разбира, че тя не е нужна, решава да дезертира, защото не иска да се бие повече. Критикуват ме, че не съм пацифист или по-скоро защото хората интерпретират творбата като антивоенна, но при повторен прочит, усещат, че съм ги заблудил. В края на романа Йосарян казва: „Страната е вече вън от опасност, но аз не съм.”  Упрекван съм заради тези думи.

Смятате ли, че е справедливо да критикуват книгата ви по идеологически причини?

Това са хора, които пишат за идеологически ориентирани издания. Печеля от публикации, които възхваляват книгата, защото е антивоенна. Това е вид критика, с която не мога да не се съглася, защото е вярна. Мисля обаче, че книгата не е особено радикална или не е толкова радикална, колкото си мислех, че е, когато възникна идеята за написването ѝ.

Бихте ли променили нещо, ако можехте да напишете романа отново?

Само езика. Бих прокарал още една гледна точка. Много хора, може би повлияни от филма, казват, че дезертьорството на Йосарян, желанието му да избяга в Швеция, е най-лесният изход за него. Бих се опитал да наблегна на факта, че най-лесният начин за него е да приеме повишението, да се присъедини към двамата полковници, да държи устата си затворена и да им позволи да го изпратят у дома.

Йосарян стига ли до Швеция?

Не съм сигурен. Но той не очаква това.

Какво мислите за едноименния филм?

Нямам никакво мнение за филма. Не мисля и не искам да мисля за филмовата интерпретация на книгата. Имам някакъв опит в киното и знам, че е много трудно да се направи добър филм. Хората, които биха могли да направят филм по „ Параграф 22” , ще трябва да работят усилено две, три или четири години, но моето мнение е мнение на аутсайдер и не е никак важно. Не съдействах при правенето на филма. Аз пиша романи и това, което се случва с тях в друга форма, не е моя работа. Продадох авторските си права за екранизация на „Параграф 22” през 1962 г., като си мислех, че ще направят от него военна комедия с малко секс, но се получи много по-мрачна и тежка работа от самата книга. Казвах си „не ми пука”, но, разбира се, се надявах, че това ще бъде най-добрият филм, който някога е бил правен. Твърдя обаче, че не съм упражнявал абсолютно никакъв контрол.

Превод: Виолета Рускова

Източници: http://www.dailycal.org, www.rollingstone.com, www.theparisreview.org

Няма коментари

*