Жанет Орфану: Стъпала не се прескачат

Жанет Орфану (по баща Kараджова) е дамата, която хвърля мост между предишната ни тема „Българи (от старо време) и настоящата „Срещу стената“. Чувайки темата на броя, първата й реакция беше: Защо „срещу”? Излишно е да рушим и да се борим със старото, по-добре да го заобиколим и да създадем своето, новото! Автор на книгата „Седмата посока”, претърпяла няколко преиздавания и съставител на сборник с поучителни истории и притчи, тя е родена на 25.08.1963 в Асеновград, завършила е МИО, икономист с различни специализации в сферата на бизнес ориентирането и психологията, по-късно се ориентира към курсове за развитие на различни умения – рефлексология, йога, танци. Всичко, с каквото се захване й се отдава – сама се учи да свири на двуянка (вид кавал), да върти дом (12-тия по ред), да се грижи за коне и градина, изхранвайки се със собствено производство, без да е имала предварителна подготовка и знания за това. По-голямата част от съзнателния си живот пребивава в Кипър, завръща се преди 2 години, за да заживее в България, „но не така”, както масово живеят хората сега. Тя е започнала една ненасилствена борба за промяна и като силен, волеви човек иска да поведе и другите по пътя на мечтата си… Заедно със своя партньор Христо Райков създават родово имение, което въплъщава представата им за един нов (или стар, но добре забравен) начин на живот.

Как би представила себе си и целите си?

Всички откакто сме се родили винаги имаме усещането, че не сме само това тяло и като деца го знаем, но с годините го забравяме и започваме все повече да се вживяваме в носителя на нашата душа, т.нар. човешко тяло. Това, което бих искала да подчертая  е, че истинският двигател в живота ни би следвало да бъдат нашите мечти! Какво всъщност искаме? В какъв свят искаме да живеем? Ако този свят тук ни харесва, това е най-лесното. Аз познавам много такива хора, които са си добре, намерили са си някаква работа, получават някаква заплата, имат си апартамент, купуват си нова кола и вече нищо повече не искат.

Мислиш, че тези хора нямат мечти ли?

Имат, но са материални. Продължават да имат желания – да ходят на фризьор, да си сложат ноктопластика и т.н., но за тази група хора няма да говорим, колкото и голяма да е – за тези, които са доволни от живота, напълно удовлетворени от материалните неща, този разговор не би бил интересен и е важно това да се каже, за да не си губят времето да четат по-нататък. Ще говорим за хората, които чувстват, че каквато и своя мечта или желание да реализират в своя живот, онова празно място вътре остава незапълнено – едно чувство за неудовлетворение, че има още нещо, че нещо ти се изплъзва, сякаш минава между пръстите или под езика, сякаш е на една мисъл разстояние и го преследваш с години, а все не стигаш до него.

Усещането, че не си намерил мястото си?

Точно така. Не си на точното място и в точното време – избързал или закъснял, едно такова усещане, че не си в синхрон… Много тежко се живее така. Това усещане за празнота идва от разминаването ни с истинската ни дълбока вътрешна мъдрост, с връзката ни с първоизточника, с този, който е сътворил този свят, защото той също има мечта и тя е да опознае себе си… и понеже най-трудното нещо в този свят е да опознаеш себе си, колкото и хиляди животи да изживеем, те няма да стигнат. Нашето „себе” е нещо необятно – ние сме частици от този Творец, който иска да опознае себе си, а той е безкраен. Той няма начало и няма край. Т.е. себеопознаването е един процес, който никога няма да свърши, но достатъчно е само да почувстваме изцяло, че ние не сме нещо отделно, не сме се случили случайно, че ние участваме в една прелестна картина и всички помежду си сме свързани. И най-важното е да можем да съхраним, да направим всичко възможно да запазим топлината в сърцето си, да се събуждаме сутрин с радост, с усмивка и да се питаме, постоянно да живеем във въпроса „какво бих могъл да направя тук, в този момент, с този човек, който е до мен и на това място, на което съм попаднал (тъй като никога не знаем колко дълго ще бъдем на едно място или с един човек) – какво бих могъл да направя, така че да му донеса радост, да му събудя усмивката, защото няма по-голяма радост от това да видиш, че си предизвикал радост в очите на другия човек. И тази пълнота, която получаваш, не може да ти я даде нито един подарък, колкото и голям да е, ако ще и да е самолет…

Според теб запълването на празнотата става чрез служенето и мечтата?

Нещата са свързани. Ако мечтата ни е откъсната от цялото, ако ние мечтаем за нещо мъничко, само за себе си -  това е мечтата на егото, даже то не е мечта, а една лъжа, в която сме попаднали и пак няма да бъдем щастливи. Не, че има нещо лошо в това да искаме да живеем в една хубава къща с китно дворче и кола отпред -  в това няма нищо лошо, стига да осъзнаваме, че всичките тези неща ни се дават, за да можем да изживеем живота си в радост, да не си изгубим усмивката, възхищението си, възторга от всичко, което се случва! И как във всеки един момент нещата се подреждат така съвършено в зависимост от това на каква вълна сме, накъде са ни насочени мислите – такива хора ще привлечем от пространството, с такива интереси и насоченост, затова мъдрите хора са казали: концентрирай вниманието си върху това, което искаш да се случи, а не в това, което не харесваш.

Какво правиш тук, в Горско Косово, каква своя мечта осъществяваш?

Всеки човек има право на нов шанс, право на алтернатива, право на избор, а пък системата избор не дава – само илюзия за избор. Свободата, която ти дава е измислена – избираш на кого да бъдеш роб, на този или на онзи. Истинският избор е да кажеш „аз няма да я играя тази игра, аз ще отида някъде, където ще имам възможността да се свържа с природата по възможно най-близкия начин, да й се доверя, че тя ще има грижата за мен, ще ме храни и приюти. Не искам да кажа, че идеалният вариант е къща с газова печка и т.н., но вярвам, животът ми е доказал, че е много трудно, почти невъзможно да се прескачат стъпала, не може от 8-мия етаж в панелен блок изведнъж да скочиш в колибата в гората. Има преход. Ние сме загубили връзката си с природата, ние не си произвеждаме храната, ние ядем не само ГМО, ни е ядем химическа, пластмасова храна. Ние сме човешки същества, а ни хранят, подчертавам хранят ни – защото ние, градските хора, нищо не произвеждаме – с храна за биороботи и ние малко по малко се превръщаме в това, което ядем, и това не е моя мисъл.

Разкажи ни по-конкретно за твоя личен път и за това, което правиш?

Моята мечта е хората, които ще се съберем и се събираме, ставаме все повече, за да живеем продължително време заедно, като една общност… Ако може да се създадат такива места навсякъде, но да речем, че сега прохождаме, тук в родово имение Радост. Та, за хората, които ще се съберем заедно, основният ни стремеж да е съвършено да познаваме вселенските закони – да ги зачитаме, да ги спазваме, за да не се налага да плащаме глоби. В живота е точно като в уличното движение. Необходимо е да познаваме вечните закони, да виждаме причинно-следствените връзки, които засягат морала, добротата, взаимопомощта. Да правиш на някого добро – това е като да внасяш пари в банката, само че във вселенската банка, която не може да фалира  – да инвестираме по този начин и в себе си, да се грижим за тялото си, да отделяме време за практики, прочистване, правилно хранене. Моята мечта е да се съберем на едно място хора, които осъзнаваме, че без това знание няма път напред.

Необходимостта да се отделите от другите, които не спазват законите като вид защита, ограждане на пространство?

Нека го кажа по друг начин, защото думите отделям, разделям, ограждам не ме привличат, не ми харесват. За съжаление на този етап е така, защото нашето пространство е ново, различно, светло, стремящо се към различни ценности за разлика от пространството навън и се налага да го защитавам, но аз бих искала да поведем хората в тази посока! Да си кажат „да, уморих се да ме е страх: 30-40-50 години живях в страх и какво получих? – една мизерна пенсия, един апартамент и 10 рецепти с лекарства да ходя в аптеката… значи не е добър тоя вариант, отказвам се от страха, избирам покоя вместо тревогата своя, започвам да търся алтернативен начин на живот”… най-лесният път е да изучим живота на хората, които вече са го постигнали. Най-светлият пример за мен е Махатма Ганди, защото всичките му действия са толкова скромни, човечни. Няма героични постъпки, но понеже всичките му избори са красиви, добри, с желание да помогне на хората около себе си, той се превръща в легенда.  Прекланям се пред  хора, които имат семейства и деца и въпреки всичко могат да вървят по духовния път. Много е лесно да вървиш по тоя път, когато никой не зависи от теб, никой не те дърпа, не ти вика „мамо, мамо” или пък нямаш все още човек до себе си, който има нужда да бъде изслушан, да бъде подкрепен, побутнат там, където е зациклил – т.е. когато голям процент от вниманието ти е върху близкото обкръжение и в същото време да намираш капацитет в себе си да мислиш за мащабното, за общочовешкото.

В сайта на общността www.gorskokosovo.com са описани определени правила за пребиваване в имението, можеш ли да кажеш нещо повече за тях?

Правилата са синтезирани от 10-те божи заповеди, само тях да спазваме! Разбира се, че можем да се задълбочим в това, могат да се дават много примери за кармата или закона за привличането… Нека си представим, че животът ни е като една пирамида, разделена на 3 етажа. На първия етаж са 90% от хората – там те учат по пътя на болката и страданието, на втория са 9%, които учат като наблюдават какво правят другите и просто не го правят, вникват в живота чрез поука и само 1 % хора намират сили в себе си да тръгнат по най-благородният път – пътят на служенето. За да стигнеш до този път, ти трябва да имаш абсолютна силна и здрава връзка със своята вътрешна мъдрост, иначе на кого служиш?

Как се засилва тази връзка, връзката с Бога?

Хората някакси не много добре разбират думата Бог, затова аз използвам думи като вселенска или вътрешна мъдрост, космически разум… истината е, че ние  сме безкрайно обичани, като деца на Бога… Винаги, когато Го повикаме, Той идва, но не го ли повикаме, той не се бърка в нашите дела. Ето само това ако можем да запомним! Не можем да запълним празното място в себе си, не можем да вървим напред,  ако ние не се сещаме да Го повикаме. Как става повикването? То също не е сложно… сложните неща не са от Бога, те са измислени, за да ни отвличат от тази връзка, за която говорим, те са предизвикателство към нашата концентрация… Всичко в този свят, което е божествено е просто и общодостъпно.  Ако един човек ти говори и ти иска пари за това, каквото и да ти казва, не го слушай – това му е бизнесът, мотивите му са други! Друг е въпросът, че ако ти каже нещо толкова хубаво, ти ще получиш някакъв вътрешен подтик да му платиш с каквото можеш -  с пари, с продукти, с каквото и да е… И другото, когато един човек ти говори и то е толкова сложно, че ти не го разбираш, това също не е от Бога, защото божествените неща са толкова прости,  че и едно 5-годишно дете може да ги разбере.  И така: първото задължително условие, за да се свържем е да го искаме! Да кажем: Боже, толкова дълго живях без тебе, видях какво е, благодаря за този начин, хайде сега да опитаме по другия, от сега нататък искам да сме заедно, да си подадем ръка и да бъдем партньори… И Той ти казва „хайде” -  ти ще започнеш или да го чувстваш вътрешно, или постоянно ще получаваш подсказки, защото понякога толкова сме се откъснали от вътрешната си мъдрост, че в началото ни трябва външна помощ…  някъде ще ти попадне материал за вегетарианството например и ти веднага разбираш: какъв морал, какви  5 лв. като ти участваш във веригата на убийството и нарушаваш една от заповедите, 8 кг. зърно е нужно за производството на 1 кг. месо! Затова да се изпращат помощи на гладуващите деца в Африка е висша форма на лицемерие – в момента, в който месоядните в целия свят престанат да ядат месо, няма да има глад на тази планета.  Истината е много простичка -  застанете пред огледалото и ако челюстта ви може да се движи хоризонтално, значи сте преживни, като тревопасните животни.

Алкохолът?

Ако алкохолът ни беше полезен, Творецът щеше да се погрижи тук-там да има изворчета, където да блика вода с малко алкохол… в естествени условия това го няма… Първото и основно нещо, което прави алкохолът, дори само една глътка вино, е да започне едно отпускане – започват да падат бариерите, приспиваме именно вътрешната си мъдрост, пазителите на доброто и почтеността в себе си, притъпяваме чувствителността си – привидно ставаме весели и безгрижни, но в действителност – безотговорни, отдалечаваме се  от дълбоката си вътрешна същност.  Заменяме едни страхове и притеснения с илюзии. Да не се употребява алкохол в нашето имение е въпрос на осъзнат избор. Ние всички, които сме тръгнали по този път, не винаги сме били осъзнати, но постепенно започваме да разбираме отговорността си да бъдем тук и сега. Когато пиеш алкохол, ти все едно бягаш, отказваш да живееш тук и сега, плъзгаш се по реалността, все едно никъде не живееш и си губиш времето.

Как би мотивирала един човек, един свой гост, който пие, но не се напива и умее да се контролира, да спре да го прави?

Нещата ги виждам много свързани – има неща, които са добри, правилни за нас, и такива, които не са… и всички се съгласяват като кажа например: добре де, ако мъжът ти дойде и ти каже „аз не спя с други жени, само по празници, от време на време, на Великден и Коледа ходя при съседката, ама аз нямам чувства, ей така, само за половин час… това прави ли го верен човек? И защо всеки съвсем спокойно, с усмивка приема: „ей, ама той пие само по една ракия, не е кой знае колко и пуши от време на време”, а пък никой не е съгласен половинката му от време на време да ходи при друг… или си избрал да бъдеш чист и откровен на 100%, да бъдеш верен и честен към себе си, или… Аз искам да бъда отговорна за постъпките си.

Много хора биха възкликнали „прекаленият светец и Богу не е драг”?

Изгубена е чувствителността! Ако вземем един човешки ден, само ден, и разгледаме извършените постъпки или пропуски, всяко не-направено добро, всяка извършена грубост, разсеяност, занемареност, както когато си вършиш работата през пръсти, без сърце… взети поотделно, те нищо не означават, на всеки може да му се случи да не поздрави, да не отстъпи място, да не помогне и никой няма да каже, че само заради тази постъпка ти си лош човек, но когато целият ти ден е преминал под знака на тези малки некрасиви простъпки, само по себе си е малко камъче, но малките камъчета обръщат каруцата. Ние първо малките камъчета трябва да оправим! От нас не се иска да станем сега и да направим една общонационална стачка, за да направим промени в тази страна, да свалим това правителство и да изберем друго. Другото ще е същото и най-вероятно по-зле, ако не оправим ние в себе си, един по един, малките камъчета. Проблем са дребните избори, пред които си затваряме очите. Защо не можем да правим добро? Защото сме отровени, не можем да мислим ясно, необременено. Влез в един супермаркет и след като застанеш и разучиш съдържанието, произхода, качеството на всеки един продукт, кажи ми честно има ли нещо, което спокойно можеш да купиш? Ако ти си честен човек, не можеш да си купиш с чиста съвест нищо. Как един отровен човек да мисли адекватно!? Има един дълъг период на самозалъгване, че в града можем да останем чисти, здрави, да се чувстваме добре. Не случайно в думата град има „ад” – това е мястото, където се правят експерименти доколко може да се превземе една душа, доколко може да й се отнеме правото на свободна воля и да бъде използвана като марионетка за чужди цели. Практически градските хора участват в този експеримент, сред тях има такива, които се опитват да излязат от този експеримент, но още не са намерили пътя. Именно за тях, за всички нас, сме създали тази общност, за да има къде наистина да работим със себе си, с Духа, и да подкрепяме децата си. След като не си готов да напуснеш града, поне не се отравяй допълнително сам!

Какви са твоите камъчета тук, в имението, какви трудности срещаш?

Ако започна да изброявам още колко неща си имаме останали в раницата… неизброими са! Първо на първо засега ние не можем сами да си произведем повече от половината продукти – не можем да си отгледаме ориз, кафява захар и толкова много неща. Понякога си казвам: все едно нищо не съм направила, аз съм още на старта – къде сме ние? -  в къща с всички удобства, с пералня и постоянна топла вода, с река наблизо… просто живеем на чист въздух, пием жива изворна вода и ядем пресни, чисти (непръскани) плодове и зеленчуци, яздим си коне, правим си истинска йога всяка сутрин, грижим се за градината, стараем се взаимоотношенията ни да бъдат приятелски и хармонични. Това, което ни липсва и трябва да продължим да работим в тази посока е повече випасана, повече мълчание, повече концентрация. Много си говорим, малко мълчим, но имаме разбирането, че тук можем още много да направим.  Отказването от алкохол, месо и цигари е като да преминеш от първия към втория етаж като спазваш простото правило „първо: не вреди!” Колко много други неща има, не по-малко сериозни от тези на физическо ниво. А какво да кажем за осъждането, за гнева, завистта, прикритостта и т.н. – те също никъде не би трябвало да бъдат добре дошли, но докато на всичкото отгоре, на физическо ниво, си пълен с токсини от месото, цигарите, алкохола… аз не си представям как може един такъв замърсен, отровен човек да има чисти мисли, емоции и мечти – те пак се завъртат около егото, което е взело управлението и е оставило душата в ъгъла.

Функционирате и като място за селски приключенски туризъм, и за доброволчески труд, и като детски лагер, направили сте специална база за игра на децата с въжен мост, спускане на скоростен тролей, тарзанско въже и най-различни приспособления.  Това е едно развлечение и за децата от селото, но тук няма училище, използва ли се активно?

Това е най-голямата ми болка. Не обичам думата разочарование, защото то е налице само тогава, когато има очаквания, но аз имах очаквания за много родители, които си обичат  децата по правилния начин. Детето се обича по правилния начин , когато му създадеш подкрепяща среда – чист въздух, чиста вода, чиста храна, много природа наоколо, много забавления и игри навън… както се казва „някога имаше само една мрежа и тя се наричаше „навън”, това е начинът да обичаш детето си! Разбира се и с разговори вкъщи, но да му дадеш компютър и телефон, за да ти се махне от главата – това не е обичане. Има моменти, когато болката ми е непреодолима от това, че такива чисти и качествени деца идват… ето, излязох да поиграем на една игра и едно дете-гостенче със светнали очи казва: „каква добра майка си, как излизаш навън и си играеш със своите деца, а пък аз моята майка я виждам само вечер, като се стъмни, и то не винаги…” Най-вероятно тази майка и много други, които се прибират вечер по тъмно и почва да чисти и готви, си мислят, че си обичат децата, кой ще си признае обратното?  Но „по делата им ще ги познаете”!

Звучи така сякаш този път е безкомпромисен, поне що се отнася за важните неща, но изглежда, че малко хора са си подредили приоритетите така, ако изобщо са ги подредили?

Не знам защо се случва така, но отида ли в града, аз не мога да ставам вече по-рано от 6:30-7 часа всеки ден. А тук мога да ставам и в 5. Има една такава инертност, в която попадаш в града, засмуква те нещо сиво, обвива ти мозъка в мъгла и ти не знаеш на кой свят си, ходиш като сомнамбул, едно много странно усещане, тежко, обаче пък с него много лесно се свиква… поне аз свиквам лесно, защото дълго време съм живяла в град и то ми е познато… и аз много се пазя от тази среда, защото не съм развила резистентност… вляза ли в контакт с някой човек, дори да ходи на йога, по планини, ти виждаш как е засмукан от материята, целия му ден на какво е подчинен, искат от него да върши неща, с които той не трепти, не ги иска, но пък си е дал силата, знанията, уменията за някаква сума и той се занимава се цял ден с нещо, което не му е присъщо и няма силите да излезе от матрицата… Пътят не е да вземеш една раница, да напуснеш града и да кажеш „край”, пътят е да започнеш да се чистиш от отровата. Никой градски човек няма извинение за това, че не си е разработил 300 кв. м. някъде в някое село, където да ходи да се свързва със земята, защото това, което ще си произведеш сам, никой друг не може да ти даде. Всички са тръгнали да търсят чиста храна, но как така чиста храна на нивото на това съзнание? Това е бизнес в момента. Ако се съберат всички пророци от всички векове на една маса, те няма да намерят нито един повод за разногласие, но ако на същата тази маса седне по един от техните ученици или последователи – те няма да намерят нито един повод за съгласие. Ето това се случва: царят дава, пъдарят не дава! Пак ще кажа: стъпала не се прескачат! Можем да напускаме града през почивните дни, да общуваме повече с природата, да си потърсим работа, която е по-близо до нашата същност.

Каква е възможността ни да запълним празнотата, да освободим душата чрез любима дейност, чрез изява на някакъв вид талант, творчество?

Ако хората намерят тази възможност, тогава е съвсем различно. Има и такива щастливци, за тях всичко казано дотук не се отнася, когато човек намери онова местенце в себе си и открие таланта си – започва да се храни от тази творческа енергия, тогава няма значение за тялото какво е яло, няма значение какъв е въздуха, това е друга фаза, както Моцарт например.

Защо толкова рядко се случва?

Защото малко са хората, които идват тук с един или два таланта, идват с много таланти. Има разлика между това дали ще запалиш свещ в стаята или ще насочиш прожектор към една точка. Къде ще видиш по-добре точката на стената? Цялото объркване тръгва от училището. И от родителите, разбира се, но те не знаят, те са невежи, няма училище за родители. Стигаме до следващата инстанция, там би следвало да се помогне на детето, да се види и да се развие неговият талант, така че то да започне да изпитва радост от него и пътят на това дете вече ще бъде отворен, открит. Нас ни гледат под общ знаменател всички, ние всички сме уникални и към всеки би трябвало да има индивидуален подход. Бих искала родители, които си обичат по правилния начин децата, търсейки подкрепяща среда, където те могат да изявят талантите си неограничавано, да дойдат тук, при нас. Това е пътят, макар и трънлив на моменти – създаване на малки сплотени общности, в които да се предлагат любящи условия за децата, за да намерят себе си, пряк път за връзка с висшия аз. В града няма такава среда, компромисни варианти са спортовете.

А концерти, изложби, изкуства?

Ами много по-редки са ми нуждите от концерти и изложби отколкото нуждата да дишам чист въздух. Всички имаме коли и можем да се разходим за някой концерт до града. Да, нямаме условия за пиано, но има други инструменти, можем да си запълним една музикална вечер. Този, първият, който се е научил да свири на даден инструмент, него кой го е научил? Ние мечтаем да срещнем хора, които да подкрепим, които искат да дойдат тук с децата си и да вложат всичките си таланти и умения на това място, тогава ще се разраснем и взаимно ще си помагаме и с уроците, и с всичко, тогава какво повече ти е нужно?

А как да открием талантите си, ако си още в началото и не си толкова сръчен и умел, липсва ти вяра, и практика?

Тук идваме до една друга много важна тема – тази за смирението. Ако дойдеш скромно и смирено и кажеш: аз съм объркан, аз съм изгубен, не знам нищо за нищо, не мога почти нищо, но не искам повече да живея така, искам да се науча на всичко, което ми е нужно в живота, бихте ли ми помогнали? Познай какво ще му отговорим! Аз бих му казала: човече, заради тебе сме го построили това място!

Искам такива места да има около всеки град, десетки такива малки общности от по 10-15 семейства… и 5 семейства може, тогава можем да си ходим на гости, да правим общи мероприятия, да ходим заедно по планини, да сме си взаимозаменяеми, да си помагаме…

Аз искам да се обърна към четящите хора, защото те са най-застрашени. Докато четем една книга, която чувстваме като хубава и полезна, ние се пренасяме в друг свят и постепенно се пристрастяваме към пребиваването в тази имагинерна реалност. Аз съм живяла така. Бих го нарекла книгохолизъм. Това е не по-малка зависимост от алкохола. Тук постоянно идват такива хора – знаят всичко теоретично, но имаше една такава крилата фраза: знание е само това, което е приложено, останалото е информация, затова вие сте едно информирано, но незнаещо общество. Много хора са сега на този етап –четат и искат да знаят още малко за това, още малко да прочетат за онова, но докато четат се отварят още 6 нови теми, по които също искат да научат нещо и докато се ровят из тях се откриват още 10 други… В един момент усеща, че има петнайсетина книги по различни въпроси, всичките интересни, а той само стои и чете и нищо не прави… В тази ситуация са зациклили много хора днес. Затворете книгите и идете навън, с раница, сред природата – като първа стъпка. Като втора стъпка – д а отидат да помогнат на съседката, която има градина, да оплевят или да я питат това как се прави – искам да го правя, покажи ми! Нищо, че не е неговата градина и най-много да му дадат едно кило ябълки. Това, което той ще е свършил, докато е ровил в земята, тази връзка между Духа и подсъзнанието, която се извършва посредством досега до земята, не може никоя книга да ти даде.

Едно е да ядеш храна втора употреба и всички знаем как се нарича, друго е да я черпиш от извора, дори това, което говоря сега е никому ненужно, аз го казвам по една причина – приятели, не слушайте никого, нито мен, нито когото и да било, вслушайте се в себе си, но за да чуете себе си, за да чуете онзи любящ, мек, нежен глас, който винаги е там, винаги е готов да подаде ръка и да ви помогне, трябва да се изчистите… малко от малко поне!  Да разберем, че няма врагове, а само такива точно толкова объркани хора като нас или самодоволни, които не са в по-добра ситуация.

Сред какви стени живееш?

Личните ми вътрешни стени ги осъзнавам, докосвам, когато срещам затруднения във взаимоотношенията с даден човек… към много хора не намирам пътя, не успявам да се свържа с тях, дори емпатично… не разбирам как да говоря с тях, така че да не се озлобят и само си мълча или говоря повърхностно… негативният начин на мислене толкова дълбоко е навлязъл в дадени хора, че… определено аз не съм им доктор.

Стената като защита или пречка се явява?

Знаеш ли понякога се люшкам между две различни чувства. Едното е „не прави непоискано добро, не се бъркай, това не е твоя работа”, а от другата страна е „нали искаме да живеем в един нов свят, в който всички да се обичаме и да си помагаме един на друг и на нас не ни е безразлична болката на другия човек. И пак първият глас казва: добре, ама човек, когато го боли отива на доктор – докторът не тича по улиците, който е готов, отива да го търси. Стигнах до извода, че пак всичко е в мярката, да търсим баланса. След като човек толкова ожесточено брани своята позиция, наистина нямам право да правя нищо там, освен да го оставя да си извърви пътя колкото време е нужно, докато си каже „да, това опитах, видях резултатите, не ми харесват, ще опитам сега друго”. Теоретично звучи лесно, но когато този човек ти е в къщата и виждаш дебелата иззидана стена, дебел каменен зид, и виждаш как би могъл да го преодолее, какво е нужно да направи – простички стъпки, за да се срути, а той стои и го пази този зид… ти трябва да приемеш това, да замълчиш и да го оставиш толкова дълго, колкото му е нужно, докато той сам не се откаже от него -  ей това вече е висш пилотаж!  И ето тук аз не бих се наела да давам акъл, защото всеки ден се провалям за дребни неща. Някои хора просто не са се навоювали, трябва да се измориш да се блъскаш в стената, да ти станат твърде много белезите и тежки оръжията…

Все още търсим прекият път през стената…

 

 

Няма коментари

*