И стените (ни) говорят

На стената можеш да си окачиш картина, етажерка с книги, цитати, надписи… Стената всъщност е витрина! Услужлива като огледало – тя е нашето сметало… Броим украшенията и си мислим, че я виждаме изцяло. Стените са съставна част на дома такъв, какъвто го създаваме, но не и на усещането за дома. Те ни позиционират, ограждат и складират. Заобикалят и затварят. Как се минава през стена? Дали когато си мислим, че сме срещу нея, не сме се врязали фронтално в нея? Можем ли също така да застанем над или под нея, да я погледнем отстрани? Всяка врата си има своята стена и във всяка стена се търси врата или кухина, някъде в основата. Стената е нашата ахилесова пета – и победоносен белег, и смъртна слабост.  Тя е нашият обществен договор в едно общество, което заменя единството и свободата за шепа „животоспасяваща” сигурност.

Всяка стена е граница – и препятствие, и брод към другия. Да се изправиш срещу нея е като да застанеш срещу човека, който я създава. Показва ни колко безгранични, колко открити можем да бъдем и повдига (или спуска) въпроси. А нужно ли е всичко да става наяве като се превръща в общо достояние? Чистотата на мисълта определя и свободата на себеизразяването. Символният език и скритите послания всъщност са входа, служещ като тайник, в сърцето на другия, невидимия дом.

Стената е израз на чувство и състояние, решимост на духа да остане или да премине… От колебанията се срутва. Затова се нуждае от пролуки, ниши, подстъпи, мостове. Защото стените реално и „самостоятелно” не съществуват – извън негласното ни споразумение, биха се разпаднали на съставните си кварки – те са поправими, кухи и чупливи. Ерозират от влагата на спомена. Panta rei, не можеш да се изправиш два пъти срещу една и съща стена. Общите стени са нашите уроци, също като пръчките, извадени от снопа на хан Кубрат.

От птичи поглед: къде има стени?

В природата не съществуват стени или ако ги има, тяхната функция е опростена, еднозначна и съвършена. Маркиране на територия – с това се занимава сякаш всичко живо. Само при Човека изглежда се получава и принадена стойност. Стесняваме, за да се разширяваме, че иначе безграничността ни идва в повече. А така само тъпчем на едно място и постепенно се сковаваме. Как да се поправи после тази липса на гъвкавост ако не с революционно настроение!?

Стената е предизвикателство – повод за инвазия! Оплювана, преиначавана, и радушно, и тягостно приемана… ние просто залепваме за нея. („Първо те игнорират, после ти се присмиват, после се борят срещу теб и после ти побеждаваш” – Ганди) Самата мисъл е пространствена и поражда множество „виртуални” разминавания – няма как да се срещнеш с някого, ако не можеш да проумееш неговите мисли, ако нямате допирни точки. „Всеки живее в собствен свят“

До голяма степен ние общуваме посредством своите „стени”. Стени, които хвърлят сенки. Тези сенчести страни, към които така сме се привързали,  често са израз на една обсебеност, която задържа човека в тъмнината, в ъгъла, възможно най-далеч от центъра.

Дотолкова сме се идентифицирали с тях, че сме започнали да вярваме (или не) изкривено, да отдаваме силата си в пустота, напразно, да „подхранваме” слабостта. Ето така се стига до ограниченото съзнание – онова, срещу което всеки жив и знаещ би се разбунтувал, а пък то шества безпрепятствено и по улицата, и в дома, и в „изкуството”… Обвивката маскира съдържанието (или липсата на такова) вместо да го разкрива.  Кому е нужно да се развиваме чрез заблуди и развиваме ли се изобщо така? Не може ли да се развиваме с истина, директно от Първоизвора?

След преминаване на инерционния ефект удобството да не се мисли се превръща в неудобство и зависимост. Освобождаването от вменени модели започва тогава, когато спрем да си затваряме очите и да бъдем „адвокати на дявола”. Когато спрем да се задоволяваме с половинчати решения и взаимоотношения! Интензивност на чувствата или решимост на духа са потребни за превземането на една стена – не е нужно вече да събаряме и да рушим, а само да творим!

Докато личната неприкосновена територия се измерва в квадратни метри, по елинпелиновски, индивидуализмът ще надделява над алтруизма, самоунищожавайки се… Но същият този индивидуализъм може да бъде впрегнат в противоположна посока, като се постави на мястото му – пред каруцата, а не зад юздите. Защото в мисълта или порива за отделеност е ограничеността, несвободата, програмираността.  Вместо да се блъскаме в стената от чужди модели, нека открехнем прозорец в съзнанието си към другостта. Всички растем на една обща стена и всяка клонка има  потенциала да бъде плодоносна – това не е състезание кой първи ще стигне до „прозореца”, а щафета, която си подаваме…

„Защото донейде знаем…, но кога дойде съвършеното знание, тогава това „донейде” ще изчезне… Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава – лице с лице; сега зная донейде, а тогава ще позная, както и бидох познат.” (Св. Апостол Павел)

Няма коментари

*