Каталуня – в търсене на (с)мисъл

„Желаете ли Каталуня да бъде независима държава с републиканска форма на управление?“
Това беше въпросът от референдума вчера, който породи толкова много вълнения – реални и виртуални.
С интерес и от години наблюдавам ситуацията в Каталуня, особено след предходния референдум през 2014 г. Макар и основно от дистанция се опитвам да намеря аргументи в подкрепа на искането за независимост на каталунците, от които имам чудесни впечатления.
Това, което поражда съпротиви у мен да подкрепя желанието им е свързано със следните обстоятелства:
- За първи път в историята толкова категорично и без притеснение се посочва като водещ, да не кажа единствен, мотив за независимост не идеите за свобода, демокрация, равенство, защита и изява на идентичност и т.н., а … пари. Разбира се подобна меркантилизация е логична на фона на днешното консуматорство, но това не означава, че е приемлива. Дори е скандална. Самите каталунци почти гласно признават, че няма какво повече да се желае по отношение на свободата да говорят на местния език, да имат самоуправление с най-високата възможна степен на самостоятелност и др., поради което остават … парите;
- Докато не започна кризата нещата бяха прилични, но след това, когато се появи по-голяма необходимост от солидарност между отделните области на Испания, Каталуня започна да проявява егоизъм. Във всяко семейство няма равнопоставени членове и винаги някой помага на друг;
- Каталунците живеят с илюзията, че ставайки независими, при тях ще остават повече пари, но всъщност не е точно така. Парите, които сега отиват към Мадрид за преразпределение ще трябва да бъдат използвани за направа на граница, посолства, за армия, членства в международни организации, за ново кандидатстване за ЕС и т.н. В този смисъл ефектът от подобен акт ще е близък до нулата, дори клонящ към отрицателни стойности, имайки предвид, че ще има сътресения по пласиране на продукцията в Испания – основен пазар на областта към момента, а и бизнесът бяга от райони на нестабилност. Ефектът единствено ще бъде по-скоро терапевтичен – независимостта като отреагиране на травмата, нанесена преди, особено по времето на ген. Франко;
- Каталунците като цяло са доста серт и дори може да се каже, от наша гледна точка, фанатични, подобно на македонците, критяните и т.н. Те правят всичко възможно, в т.ч. и често напълно нелогично и дори абсурдно, за да се разграничат от Испания. Примерите са много – искат социализъм, понеже консервативните десни ценности са водещи в Испания, забраниха коридата (а твърдят, че са демократични; друг е въпросът за самата корида) и дори повдигнаха на пилони една от двете арени в Барселона, превърната в … мол, само и само да покажат, че са изкоренили тази традиция; искат република – форма на управление, която само за век след началото на масовото си разпространение със своите дефекти доведе постмодерния свят до задънена улица – понеже Испания е кралство – монархия …
- За разлика от Венеция или Шотландия, Каталуня никога не е била държава, а само графство, поради което няма исторически основания да претендира за статут на държава. И т.н. и т.н.
Та опитвам се да събера аргументи за отговор „Да“ по отношение на независимостта, но някак не успявам. Или аз не разбирам, или каталунците не могат да обяснят на света разбираемо и логично стремленията си. Това, което „налива вода във воденицата“ на привържениците на независимостта е неотстъпчивостта на испанското правителство, което можеше да предприеме стъпки за потвърждаване на промените (или нови варианти) в статута на областта, приети и от каталунския, и от испанския парламенти преди 7 г., но отхвърлени от конституционния съд.
А от цялата ситуация никой не печели. Правителството на Пучдемон не успя да изиграе картите както трябва, в т.ч. с приемане на законовите положения за референдума в последния момент (за да провери дали са законови, на Конституционния съд са необходими не 20-тина дни, а поне 2 месеца в този сложен казус и набор от безброй нормативни документи), и се стигна до вчерашното насилие, Рахой също изцапа ръцете си. А самия референдум бе опорочен с общите усилия на двете страни, защото за един проблем винаги принос имат и двете страни. Такъв референдум не е стабилна основа нито за нова държава, нито за продължаването на Рахой във властта.

Владислав Господинов е роден на 11 февруари 1978 г. в София. Завършва хуманитарен профил в СОУ „Цар Иван-Асен II“, София, а след това, през 2001 г., специалност „Педагогика на девиантното поведение“ във СУ „Св. Климент Охридски“. Доктор по педагогика от 2006 г. Преподавател е във Факултета по педагогика на Алма Матер от 2008 г., където през 2013 г. заема академичната длъжност доцент. Научните му интереси са областта на Теория на възпитанието (с особено внимание към интелектуалното, гражданското, естетическото възпитание и др.), Педагогическа фотография, социална работа с възрастни хора. Основни публикации – монографии: „Юноши – Девиации – Емоционална интелигентност“ и „(Н)етикет и възпитание с фокус към юношите“, както и „Възпитателни и образователни аспекти на фотографията и образа до 1878 г. (световни и български ракурси)“ , „Социално-ценностни аспекти на студентската гражданска активност“ и др. Фотограф на Софийския университет след 2008 г. Автор на многобройни фотографски изложби, на фотографии в няколко фотоалбума – „Желява от короната на София“ (2011), „Алма Матер и педагогическото образование в България – 25 години Факултет по педагогика” (2011), „София“ (2009) и др.

Няма коментари

*