Сергей Довлатов: Писателят-емигрант има двойна аудитория

Сергей Довлатов (1941-1990) е роден в семейството на театрален режисьор и актриса. Следва филология, после служи три години в охраната на трудово-поправителните лагери в Коми АССР. Наборът на първата му книга е унищожен по разпореждане на КГБ. От 1978 г. живее в Ню Йорк. Редактира либералния емигрантски вестник „Новый американец“, сътрудничи на „New Yorker“ и води програма по радио „Свобода“. Издава единайсет книги, сред които „Компромисът“, „Зоната“, „Куфарът“.

- Как мислите, има ли разлика в стимулирането на писателския труд в СССР и на Запад?

- Стимулите за писателското дело са много лично нещо, почти неформулируемо, но ако все пак се опитам да отговоря на тоя въпрос, литературната дейност е по-скоро опит да преодолееш собствените си комплекси, да преживееш или да отслабиш трагизма на съществуванието. Разбира се, не говоря за тези, които пишат от най-прости и здрави подбуди – да спечелят пари, да се прославят или да удивят близките си. Говоря само за писателите, които не са избирали тази професия, а са били избрани от нея.

- Тогава, изглежда, няма разлика в писателските стимули тук, на Запад и в една тоталитарна страна?

- В стимулите няма, има в противопоказанията. У нас все още сравнително доскоро можеха да ви накажат за творчеството ви, дори и днес там далече не всеки би се решил да пише всичко, което мисли. Но и там си има своите преимущества.

- Какви например?

- В Русия имаше аудитария, която проявяваше интерес към своите писатели. В Русия писателят е обществена фигура, той е цяло учреждение, на което хората гледат с благоговение и надежда. Русия е традиционно литературна, ако можем така да кажем – литературоцентрична страна, където литературата, подобно на философията, поема задачи на интелектуалната трактовка на обкръжаващия свят и, подобно на религията, се натоварва с бремето на нравственото възпитание на народа.

- За Русия ли говорите или за съветския Съюз?

- Все едно. Говоря за националната традиция, с която болшевиките не можаха да се справят.

- Но сега между писателите, носители на тази традиция, и народа, се изправя съветската цензура, така че общуването стана почти невъзможно.

- Не, възможно е. В Съюза на концертите на Окуджава идват десет-петнадесет хиляди души, а в Америка на концерт на Алън Гинзберг – тридесет, като половината от залата е руската поетеса Марина Тьомкина с приятелите си. Интересът към писателите в СССР е хилядократно по-голям, отколкото в Америка, може да бъде сравнен с тукашното отношение към кинозвездите или спортистите. Популярността на Окуджава е съизмерима с популярността на Мохамед Али. В Русия от време оно не техниката или търговията са в центъра на народното съзнание и дори не религията, а литературата.

Такива са преимуществата. Противопоказанията са милион. Само цензурата стига. Затова пък в СССР, ако вече те печатат, можеш без усилия да си вадиш хляба. Тук е по-сложно.

- Впрочем за материалната страна. Тук дори популярните писатели бедстват.

- Не е точно така. Писатели като Ъпдайк, Норман Мейлър, Стайрън са много състоятелни хора. Така че „популярните“ писатели живеят нелошо, лошото е само, че „популярните“ писатели в Америка не са твърде много.

Разбира се, доставчиците на всевъзможни боклуци като Лъдлъм, Кинг, Джудит Кранц изкарват големи пари, но това не е литература. От друга страна, най-известният американски поет Алън Гинзбърг, както съм чувал, изкарва четири хиляди за година.

- Как все пак е възможно да си писател при тези условия?

- Ами ето така. Тази професия, както вече стана дума, не се избира. Тя сама избира човека. Това или става, или не. От друга страна, Америка е богата страна. Хората успяват да пишат и от време на време да изкарват пари по друг начин – с шофьорска работа, с преподаване и пр. Някои стават лумпени, живеят в съборетини с други такива несретници и обладани от бесове приятели.

Съществува също така развита система от така наричаните „грантове“, творчески субсидии. Някои писатели успяват да ги получат. По различно време тук се повдига въпросът държавата частично или изцяло да субсидира културата, както се прави това например в Холандия (не говоря за СССР). Но се оказа, че американските писатели категорично не желаят това, смятат, че то би ги поставило в положение на зависимост от държавата, а те това не го обичат.

Смята се, и с това можем да се съгласим, че възнаграждението на писателския труд е заложена в самия него, във възможността да следваш призванието си. И при това виждаме, че нито един литератор не се е отказал доброволно от твроческите си занимания. Сред техническата интелигенция дезертьори има колкото щеш, но сред писателите почти няма. Тоест имало е такива случаи, Рембо навремето, после нашият Ходасевич престана да пише стихове едва ли не в резултат на съзнателно решение. Но в света такива случаи да се съберат десетина.

- Какви са механизмите на писателския успех на Запад?

- Не мога да кажа, че окончателно съм се ориентирал в този въпрос. Просто най-явните ми заблуждения се разсеяха. Вече не очаквам от редакторите, издателите, литературните агенти и преводачите интимна дружба, ежедневни срещи, задушевни разговори до среднощ. Хората си вършат работата (говоря за американците) хладно и сдържано, затова пък добросъвестно и пунктуално, без руските нежности, но и без руските лъжи.

Разбрах, че няма да стана нито богат, нито знаменит в Америка и дори едва ли ще изкарвам прехраната си с чиста литература – всичките осем години в САЩ ми се налага да се занимавам и с журналистика. Разбрах, че никога няма да пиша за Америка, никога няма да премина на английски.

Не ми останаха илюзии, каквито имах първоначално, но много от руските писатели и досега са във властта на илюзиите. Струва им се, че ако не днес, то утре към тях ще се втурнат издателите и агентите с бланките договори и ще се бият за ръкописите им. Нищо подобно не се е случвало, няма и да се случи.

От руските писатели несъмнен успех постигна единствено Йосиф Бродски. Останалите, като правило, лъжат.

- Каква е причината за неуспеха на ръкописите?

- Ами, първо, те не всички са толкова гениални, макар че в емиграция са написани много талантливи неща. „Брайтън Бийч“ на Марк Гиршин, прозата на Милославски, странните по жанр неща на Бахчанян и така нататък. Второ, американците, както знаем, за разлика от руските читетали, предпочитат собствената си (а не вносна) литература и проблематика. Страната им е толкова динамична, толкова неща се случват тук, че просто нямат сили да се занимават и с презморски проблеми. Тук дори съществува почтителния, но в по-голяма степен ироничен израз „европейски стил“. Така говорят за дълбоките, изящни, но явно некомерсиални книги, един вид да, прекрасно, но не е за нас. Когато се оплаквам, че три мои книги в превод на английски се продават средно по две хиляди екземпляра, тоест в сто пъти по-малък тираж от средната книга в СССР, ми отговарят: „Я виж в какви тиражи се продава тук Хенрих Бел“. Въобще, ако книката не е комерсиална, а не е и за Америка, съдбата й е предрешена.

- Но Вие вече написахте книга за Америка – „Чужденка“.

- Не само това, завърших още един роман – „Филиал“ се нарича. Но това не са книги за Америка. Събитията в тях се развиват на американския континент, но това не са книги за Америка: централни персонажи в тях остават руските емигранти.

Руските писатели в чужбина като цяло много радко са преминавали на чуждестранна тематика. Бунин е написал шедьовъра „Господинът от Сан Франциско“, но чужденецът му е условен, всички проблеми се решават на метафизично ниво, няма живо лице, още повече, че героят е мъртвец. Така че дори Бунин не се е решил да изобрази (а може и да не е успял да изобрази) живия туземен характер. Дори у Набоков, забележете, руските персонажи са живи, а чужденците са условно-декоративни. Единствената му жива чужденка е Лолита, но и тя по характер е типично руска госпожица.

- Струва ли си един писател да емигрира?

- Струва си най-малкото защото за мене и за мнозина други оставането в Съюза беше опасно. Освен това, мене и моите приятели не ни печатаха, във всеки случай не печатаха това, които беше написано искрено и сериозно. Аз заминах, за да стана писател и станах, като направих не особено трудния избор между затвора и Ню Йорк. Единствената цел на моята емиграция беше творческата свобода. Никакви други идеи не съм имал, нямах дори особени претенции към властите: бях обут, облечен, и докато в съветските магазини се продават макаронени изделия, можех да не мисля за прехраната си. Ако ме издаваха в Русия, нямаше да замина.

- На Запад получихте възможността свободно и искрено да общувате с читателската аудитария, дори едновременно с две – рускоезичната и англоезичната. Докато в Русия не можете да издадете нито една искрена, правдива книга.

- Мога да изброя сто (е, не сто, но петдесет във всеки случай, или четиридесет) правдиви книги, издадени за последните години в Русия. Естествено, там има идеологическа конюнктура, система от извънтворчески обстоятелства, които влияят върху творческия процес, но все пак на много добри писатели им се удаде да се промушат през нея – Шукшин, Искандер, Окуджава.

Тук, в Америка, също има конюнктура – пазарната. Тя е много по-малко зло от идеологията, най-малкото защото едно талантливо произведение може да се окаже пазарно, но идеологически издържано – никога. Талантът и пазарът понякога съвпадат, а идеологията и талантът не съвпадат никога и при никакви обстоятелства.

Но все пак и пазарната конюнктура е зло. Трябва да я имаш предвид, да променяш нещо в работата си. През 1982г. написах „Резерват“, и мнозина смятат, че това е най-сносната от всичките ми книги, та ето, сега не бих писал „Резерват“ – това е типично руска история, шансовете й да бъде успешна на английски са малко.

- Има писатели, които, живеейки тук, се обръщат само към руска аудитория.

- Жалко. Писателят-емигрант има огромно предимство – двойна аудитория. Винаги има резервна аудитория. И винаги има резервен издател. Ако си се скарал с руския си издател, което не е трудно, защото повечето от тях са бедни, амбициозни, склонни към мошеничества и непрофесионални, се утешаваш с мисълта, че книгата скоро ще излезе на английски. И обратното, ако американският издател те е оскърбил, си казваш „Ами добре, ще го издам на руски, с руския издател поне ще се скарам на познат език…“

От всички писатели-емигранти само Милан Кундера, чех, каза, че пише за западната аудитария. Не бих се решил да го повторя. Аз не знам за кого пиша. Питайте петела за кого кукурига, или някоя трепетлика за кого размахва клонки?… Има много определения какво е литературата, включително и парадоксални. Това е и разчистване на лични сметки, и преодоляване на горестите, и желание да се скрие истината за себе си, и нещо, свързано с пола, ако вярваме на горкия Фройд… Това е също начин за убиване на времето, почетно хоби, средство към властта и така нататък. Определенията за много, и нито едно смислено.

Какво е литературата и за кого пишем?

Аз лично пиша за децата си, да прочетат всичко това, като умра, и да разберат какъв златен баща са имали, и тогава най-накрая закъснелите сълзи на разкаяние да рукнат от безсрамните им американски очи!

Интервю, дадено за списание „Слово“, 1990г.

 

Няма коментари

*