Слънцето на нашата улица

Говорили сме си с приятели художници, че изкуството вирее там, където има пари. В богатите градове, сред хората с възможности. Ако има политика, създаваща възможности за живота и работата на артистите, един град би могъл да привлича не само туристи, а и лица от световно значение. При икономически подем сме наблюдавали и артистичен възход, който – за разлика от всички индекси – никога не се оказва балон.

Но… Винаги има по едно остро „но“. В случая то идва във вид на текуща оскъдица, на някаква инерция от едва-едва подушено богатство. Защото българските творци са някъде навън.

Нашите индустриални градчета, на които в миналото е било отредено да бъдат индустриални центрове, раждат творци, които още в млада възраст ги напускат. Просто бягат надалеч – в столицата или в чужбина. Защото духът в малкия град е работнически, а еснафските нрави са в състояние да потиснат дори най-силния артистичен порив. За да заживееш отново в провинцията, трябва да се заредиш с търпелива любов към незначителното ежедневие и сивата завеса от дребнавост и предразсъдъци.

Това не е толкова лошо – човек се отървава от суетата.

Проблемите на българското изкуство въпреки всичко са много – от закостенели нрави до липса на пазар. Големите лица напускат този свят един след друг, а пред нас стоят еднодневките със стиховете-пичеловки, както българската критика нарича поетичните опити на някои млади автори. Не нападам никого, просто центърът, в който би трябвало да е концентрирана действието, се измества нанякъде, влизайки в пустия коловоз на самоцелната витиеватост.

И докато суетите на величията са много, социалното въздействие на изкуството се изкривява до подклаждане на корист. Факт е, че една картина, една поема или една песен могат да спасят живот. Могат да променят съдби и е вярно, че все още има хора, които вярват в това.

Магьосниците-спасители са галеристите от Предбалкана, керамиците от Троян, живеещи в София, софийските художници, избрали да творят в Перуджа, скулптурите, обитаващи бараките в покрайнините на града… Спасителният дух идва в ръкостискането от писателя, който в миналото е бил лекар; умиротворението пристига в странния диалог с архитекта, създаващ възможности за незрящите хора. Тези малки спасители с големи сърца и величествени мисии. Те, които живеят на ръба. Защото препитанието им е скъпо, както е скъпо за всички нас. А животът на артиста е дваж по-скъп.

Търсейки хипотетичен изход от тази ситуация, случайно попадам на информация за катарската принцеса – Нейно Височество Шейха Маяса Ал Тани. Ще си кажете – какво общо има катарската принцеса с предишните ми разсъждения в този текст? Разбира се, на пръв поглед е объркващо: личните ми герои до Нейно Височество. Изкуство до власт. Някои може би веднага ще асоциират тази взаимовръзка до една друга зависима двойка: Людмила Живкова и художниците от годините на българския социализъм. Това, което е достигнало до мен като човек, израснал във времето на прехода, е „не съвсем безвъзвратна подкрепа“.

Да, днес се говори предимно за яслата, от която продажниците са зобали и за техните конюнктурни произведения. Апропо, за тази ясла говорят основно онези, за които е известно, че са се облагодетелствали най-усърдно – неразбираем за мен парадокс на нашето време. Идеалистите – и от двете страни на най-ожесточения български конфликт – умират всеки ден на барикадата от материалистичен натиск.

Пример за подкрепа на изкуството от властта, при това в името на социално значими каузи, е именно Шейха Маяса Ал Тани. Родена е през 1983-та година в Доха и е възхитителен съзидателният замах, с който тя е прочута по света.

Преди всичко тя е истински космополитен човек – завършва образование в САЩ и Париж. Отлично владееща английски и френски, пазеща катарските нрави, но отворена към световните тенденции, тя е ярка смесица между Арабския свят и Америка. Без никога да парадира с положението си, Шейха Маяса Ал Тани постига внушителното си присъствие някак естествено. Председател на Асоциацията на музеите в Катар, за изкуството тя вярва, че идеята му не е да провокира в смисъла на действане против разбиранията на нейния народ, не в разрушителния, радикален смисъл, а в провокирането на мисъл. На голямата идея за широко човешко разбиране и усещане на случващото се по света.

И си мисля – ето този белег на цивилизованост, недостижим дори за общности като нашата, която се свива все повече и повече заради угрозата на делника, ето тази космополитност е нужна днес на българина. Да усеща, да се докосва, да разбира. Да съпреживява. Това не е впримчено в генетичния ни код, нито е допълнително придобито. То е отсъстващият, но крайно необходим чарк на балканския организъм.

Да бъде част от света за човека означава да не налага, да не мрази, да не съди. „Ние не искаме да сме еднакви, а да се разбираме един-друг“, казва принцесата в TED-лекцията си. И ето откъде изглежда, че тръгва демократичната идея.

Колко жалко, че вместо това българинът отива на шествие на агресивни себеподобни – като футболните запалянковци неонацисти. Колко мръсна история – да пребиеш жена до себе си, вместо да я чуеш. Балканите сякаш се превръщат в разсадник на лошотията, вместо да добиват присъщите за цивилизацията меки черти.

А междувременно Нейно Височество Шейха Маяса Ал Тани преобразува парите от петрол на Катар в изкуство, учредявайки музеи, в които свободно да виреят новите ценности, без да оскверняват традициите на катарския народ. Музеи с годишен бюджет от един милиард долара. През 2015 г. принцесата плаща 300 милиона долара за прочутата картина на Гоген „Кога ще се омъжиш?“, а малко по-рано дава 250 милиона за серията „Картоиграчите“ на Сезан. Редица съвременни художници участват в експозициите на катарските музеи със своите оценени в милиони долари платна, закупени от нея.

Може би това са имали предвид моите приятели художници, когато казваха, че изкуството вирее в богати страни. Богатство, което стои над консуматорството – колкото и налудничаво да звучи това, ето че в Катар е реалност.

Филмовата академия, която катарската принцеса основава, ражда новите катарски филмови дейци, между които се намират и немалко жени. Жени, които не свалят бурката си, но виждат в бъдещето. „Да, прави сте, направихме много изложби на жени-артисти“, казва тя за дейността на музеите. „Но ако трябва да бъда честна, когато разглеждаме тези изложби, ние мислим за тяхното съдържание и история. Много по-малко внимание отделяме на пола – подкрепянето на мъже артисти е точно толкова важно за нас, колкото и подкрепянето на артисти от женски пол“.

Навлизайки в тази история, аз оставам с впечатлението, че има страна, където слънцето е за всички и усмивката е естествено право на човека. И тази страна не е ограничената, радикална ислямска територия, където жените са безправни. Това е – дори да прозвучи смело – новата точка от културната карта на света: място, в което изкуството вирее свободно, а хората са чисти.

„Казват – хайде да строим мостове! Честно казано, искам да направя нещо повече. Бих искала да разруша стените на отрицанието между Изтока и Запада“, заявява Нейно Височество. Тръбен звук за начало на културната революция в Катар.

А у нас? Кой ще постави разграничителната линия между бургера и платното, и кой ще разруши преградата между властимащия богаташ и накриво усмихващия се просяк? Кой ще купи картините на моите приятели, кой ще прочете моите книги?

Кой ще върне слънцето в провинцията?

Кой ще накара жената до него да се усмихне ведро?

Културата е най-важният повод да обърнем поглед към немислимите неща, казва Шейха Маяса Ал Тани. Аз бих добавила само това, че ние сме длъжни да върнем слънцето, ведно с всички наши покровители.

Или въпреки тях.

….

Диана Маркова е автор на стихосбирката „Кръв по клавишите“ (2012 г.) и сборника с разкази „Момичешка стая“ (2015 г.) – издания на ИК „Жанет 45“. За себе си казва, че колкото повече се отдалечава от писането на стихове, толкова по-добре приема чуждата поезия и е щастлива, че може да открива смисли в нея. Отдадена на прозата, публикува портрети и есета в OFFNews, и лайфстайл текстове в сп. “Жената днес“, след няколко години писане в коментарна рубрика за в-к „Новинар“.

Няма коментари

*