София – щата Ню Мексико

По следите на една мечта

Преди близо век, един здравеняк с огромен отомански мустак стъпва на брега на остров Елис в Ню Йоркския залив. Името му е Георги Белчев (1885-1980) и е родом от Попово (Търговищка област). Абсолютно сам, без да познава жива душа, това с което разполагал било третокласното му образование, нулеви познания в английския език и само четири долара. Но той имал мечта. Мъжът, не особено висок, но физически силен, бил решен да притежава парче от Америка. Белчев вярвал, че Америка била земята на големите пробиви, ако си налегнеш здраво парцалите.  След пристигането си в САЩ,  мъжа бил нает като да работи в железниците, каменовъглените мини, заводите за стомана, като спестявал пари настрани – колкото можел. През 1908 г., той станал гражданин  на САЩ. В началото на 20-ти век щата Ню Мексико имал прекалено малко жители и прекалено много земя, в желанието си да привлекат повече емигранти местните сенатори гласували закон, който гласял, че всеки заселник можел да получи земя, която да достигне максимален размер до 5000 акра. Георги Белчев дочул, че свободни парцели в североизточно Ню Мексико, при обветрения край на високите равнини, били предоставяни на заселници. Смелчагата тръгнал натам и когато пристигнал платил четиридесет долара за 160 акра земя (около 0,6 кв. км.), вдигнал каменна къща и засял шарен боб. Скоро обаче осъзнал, че на километри от него няма жива душа. За да привлече повече хора, той публикувал обяви в българоезични вестници в Чикаго и Сент Луис. Следващите две години започнали да пристигат други българи – Георги Коларов, Димитър и Иван Костадинови, Ганчо Белчев, Иван Стоянов, Ристо Наумов, Коста Димитров, Кольо Илиев, Цочеви, Дойчинови. Едно от семемйствата, Ристо и Спаса Наумов, заселници от Македония, дошли с тяхната млада дъщеря – Василка. Само четиринадесет годишна тя се омъжила за Георги Белчев, който бил тогава на двадесет и девет години. Скоро се родила дъщеря им Еванка, а след нея още пет деца. Мъжът построил друга къща, с пет стаи. Миризмата на зелеви сърми и баница, изпълнила новия дом в прерията. След това звуците от смях и накрая английския език. Мечтата се сбъдвала все повече.

Името

През 1912 година, съвсем по принципите на демокрацията, жителите на селището се събрали на общо събрание, което имало една цел – да избере име на новооснованото селище. Първото предложение било за Джорджтаун, по американския вариант на малките имена на първите двама заселници Георги Белчев и Георги Коларов. Самите те обаче не се съгласили градът да носи техните имена, тъй като смятали (според стародавната българска традиция) за лоша поличба, ако градът е кръстен на живи хора.

Последвало предложението Търново, по името на старата престолнина, защото някои от емигрантите били от този край. И то не било прието. Накрая след дълги дебати новооснованото градче било кръстено София, на името на столицата на България. Георги Белчев дори издълбал дървена крайпътна табела и я забил в земята близо до Магистрала  64, на 18 км. от къщите. Щатът Ню Мексико не харесал саморъчно направения знак, както и името, което било написано на него. Според официалните власти „София“ звучало като име на нечия приятелка. „Не, не! Не Со-ФИИ-Я. СОФ-ия .Много стар и велик град, Соф-ия!”, обяснявал на властите Белчев.

От подем до провал

През 1914 година в Ню Мексико била построена и железопътна линия, която минавала край градчето София и го свързвала с окръжния център Гринвил. тъй като новата София е разположена на важен кръстопът, щатските власти в Ню Мексико откриват там веднага и пощенска станция. Възможността да се говори по телефона, да се получава кореспонденция и писма привличат още хора. Така градчето София се разраства. Отворено било и училище, а след настояването на Георги Белчев, щата отпуснал пари за училищни автобуси. В училището освен на английски се учело и на български. През 1916 година осемте български семейства получават „афидавит“ – официалния документ от държавата за правото да владеят усвоените от тях площи. Това вече им позволява с колективни усилия да си построят и къщи за всяко семейство. Осемте български семейства намират общ език за колективен живот и работата им потръгва. Наета е допълнително количество обработваема земя, така че към края на Първата световна война всяко семейство в колонията вече обработва от 120 до 150 акра земя. Натрупаният опит позволява на кооператорите да специализират производството си. Произвеждат се следните продукти, се казва в едно рекламно съобщение на колонията – жито, царевица, боб, просо, картофи, но най-много се сее боб, от който всеки обработва по 60 до 70 акра и който има много добра цена. Търсенето на селскостопанската продукция през годините на Първата световна война е голямо. Изкупуването на произведеното осигурява редовни доходи на колонистите. Така са спечелени средства, с които те успяват да си закупят необходимите им 124 селскостопански машини. С тях българите започват да обработват по-добре и по-лесно стопанисваната земя от кооперацията. До 1918 година, когато колонията прави първото публично обобщение за своята дейност и успехи, се раждат и седем деца. Първата земеделска колония, основана от българи в САЩ, се развива възходящо като кооперативен тип селскостопанска фирма до 1920 година. Тогава, възползвайки се от правото си да закупят земята, стопаните стават нейни частни собственици.

Няколко души от тях обаче решават впоследствие да продадат частните си ферми на добра цена и през 20-те години се завръщат в България. Останалите продължават между двете световни войни като еднолични фермери. Въпреки това успехът на българската земеделска колония София в Ню Мексико, се дава за пример от емиграцията за значително по-големите възможности българите да се наложат и във фермерското производство посредством кооперативния принцип за подпомагане между хората при обработването на земята и реализацията на реколтата. Затова опитите на българите да пробият и в аграрния сектор на американската икономика по кооперативен (колективен) начин, продължават. По време на Голямата депресия (1929-1933г.) землището на София е нападнато от скакалци, което опустошава почти цялата реколта. Много от заселниците напускат София и се връщат в Средния Запад (Охайо и Мичиган). През 30-те години на миналия век първият ни епископ в Северна Америка – Андрей Велички, отслужил в София тържествен молебен. След Втората световна война селището запада. През 1963 г. е затворено училището. Постепенно останалите българските заселници и техните деца напускат София и се преселват в близкия град Клейтън и други градове на Ню Мексико и Тексас. Някои от техните наследници още поддържат имоти (ранчо) в района на София. Една от последните му известни атракции е престарялата баба Неделя, една от основателките, която през 80-те години на миналия век правела кисело мляко и с удоволствие давала да похапнат на американците, които от любопитство посещавали градчето.

Спомените остават

През един слънчев следобед, двамата сина на Георги Белчев – Джордж и Стив, заедно с техните съпруги, си бъбрят около кухненската маса в къщата, където братята са били отгледани в София, Ню Мексико. Братя Белчеви говорят с благоговение за техния баща, въпреки че него го няма вече 25 г. „Той смяташе, че улиците на Америка са павирани със злато – ако си честен и работиш здраво“, разказва Стив, 85-годишен. „Татко не беше по природа фермер, но искаше земята. За него земята означаваше, че той е някой“, твърди Джордж, 79-годишен. Синовете на Георги Белчев са напуснали София преди доста години. Всъщност само няколко човека днес живеят в усамотените равнини. Шепа сгради зад групата бели акации представляват центъра на града. В далечината стоят свлечени няколко очукани, изоставени ферми, напомнящи

Джордж Белчев

колко е трудно да се живее в това прашно селце, разположено на 40 мили (64 км) югозападно от град Клейтън. Твърде студено е през зимата, твърде ветровито през останалата част от годината. И двамата синове, както и техния баща преди тях, притежават широките лица и типичните носове на източноевропейци. „Татко беше стриктен човек. Той работеше като дявол и очакваше и ние да правим същото. Повече от всичко той искаше нещата да се правят както трябва“ спомня си Джордж, а Стив добавя „Не можехме да орем нивите, защото прахта политаше нагоре и ти засипваше лицето. През 30-те години, когато скакалци нападнаха София, небето стана черно. Татко приспособи като разпръсквател за отрова една стара ос, която сложи зад камион, Модел Т и напръска земята, така оцеляхме”, разказва Джордж. Много българи отпътуват назад към Средния Запад, към сигурните работни места във фабриките на Охайо и Мичиган. „Не мисля, че татко е обвинявал който и да е, че е заминал. Това просто го направи още по-решителен в намерението му да успее тук.“ твърди Джордж. През 1936 г. Георги Белчев заедно със съпругата си и пет от шестте си деца се качил на новия си Понтиак и се насочил към Средния Запад.  Там те посетили онези българи, които били напуснали София, Ню Мексико. Според Стив, неговият баща не направил това посещение с цел да натрие носовете на другите със собствения си успех. „Той ни закара до там, защото искаше да се види със своите стари приятели. Вярно е, допълнва Джордж, баща ни не беше самохвалко. „Но нека ви кажа още нещо, той със сигурност беше много горд с това, което бе успял да постигне“. Всички били изключително радостни когато желизницата най-накрая достигнала и София през тридесетте години. „После толкова бързо, колкото бе възможно, железопътните релси бяха изтръгнати, за да подпомогнат нуждите, свързани с войната”, споделя Джордж. Втората Световна Война направила Георги Белчев дори още по-горд. Първият път, в който той видял своите двама синове в техните униформи на Армията на САЩ. През 1969 г. Белчев и съпругата му Василка, наричана от всички „Луси“, отпътували за първи път обратно към България. Това трябвало да бъде тяхното сватбено пътешествие. Блечев се трудил толкова безмилостно в продължение на четиредесет и пет години, че никога до тогава не бил  отделял време за сватбено пътешествие. България вече била част от Съветския блок и Белчев срещнал проблем да пътува свободно из страната, както и в столицата София. „Тайната полиция ги следвала навсякъде. Следвали ги, защото тактко постоянно говорел колко велико било в Америка”, споделя Джордж. Двамата спрели в родния град на Георги Белчев – Попово, където по-голямата част от хората, включително и децата, работели на държавните полета „В САЩ ти можеш да притежаваш своя собствена земя“, разказвал на хората Белчев. „Както изглежда хората там убедили татко, че е най-добре да си затвори устата. След като си тръгна от България, той никога повече не се обърна назад“, спомня си Стив. Завръщайки се вкъщи, Белчев проектирал и построил мост над близката рекичка, за да има пряк път за автомобилите от София до гр. Фарли. По това време вече бил над осемдесет годишен. Тези, които му помагали в изграждането се оплакали от непрекъснатото му изискване към тях да свършат работата си по възможно най-добрия начин. Когато училището в София затворило врати през 1963 г., Белчев самоук в доста сфери човек, но същевременно питаещ дълбок респект към официалното образование – закупил  сградата. Според Стив баща му купил училището защото не е искал да види как сградата с годините се събаря. През 1979 г. Белчев и жена му Люси напуснали София и се преместили да живеят в гр. Клейтън. Създателят на София починал в Клейтън през 1980 г., на 95 г. тогава той притежавал над 3600 акра земя (14,6 кв. км.). Много по-младата от него Люси живяла до 1996 г., когато починала на 98 г.

„Мисля, че баща ни искаше да види своя трети век, но казваше, че всъщност много повече иска да види своята съпруга“, твърди Джордж. Двамата са погребани един до друг, в малък, спретнат гробищен парк, западно от града. „Основатели на София“, гласи прилежащия надгробен камък. Властите в щата поставят две зелени улични табели в София. Надписът на едната табела гласи – Шосе София (Sofia road), а на другата – Шосе Белчеф (Belcheff  road). Табелите са повече от маркировка, те са исторически паметник. Паметник за мъжа, който знаел, че когато човек усърдно работи за eдна мечта – тя се сбъдва.

Един коментар

  • Прекрасен материал. Все едно четях книга. Браво!

*