Чарлз Буковски: Гениалното се състои в това, да кажеш нещо дълбоко, по прост начин

Чарлз Буковски е не само символ на бунта срещу всяка една система, но и автор, който с творчеството си освободи милиони свои читатели. Поет, бохем, пияница, женкар, побойник, комарджия, но преди всичко искрен и неспестяващ истините човек. За Буковски Жан-Пол Сартр заявява, че е най-големият поет на Америка, а Хемингуей просто: „Проклетата гениалност…“. Много неща са казани за него – и хубави, и лоши. Буковски или ще го обикнеш, или ще го намразиш. Най-добре произведенията му описва един коментар на в. „Обзървър“: „Във времена на конфронтизъм Буковски пише за онези хора, чието съществуване никой не желае: грозните, самотните, лудите.“

 

Кога започнахте да пишете? На колко години? На кои автори се възхищавахте?

Първото нещо, което си спомням, че съм написал някога, е за един немски пилот с изкуствена стоманена ръка, който застрелял стотици американци, докато е бил във въздуха, по време на Втората световна война. Това беше написано на ръка с химикалка и зае всички страници от един огромен бележник със спирала. Тогава бях на около 13 и бях в леглото, покрит с циреи – най-тежкият случай, който докторите някога са виждали. Тогава нямаше писатели, на които да се възхищавам. Оттогава това са: Джон Фанти, Кнут Хамсун, „Пътешествие до края на нощта” на Селин; Достоевски, разбира се; Джефърс – само дългите поеми; Конрад Ейкън, Катул… не много. Вдъхновявах се предимно от момчетата, които правят класическа музика. Беше хубаво да се прибера вкъщи от фабриката вечерта, да си сваля дрехите, да се покатеря на леглото в тъмното, да се напия с бира, и да ги слушам.

Как пишете? На ръка, на пишеща машина? Преработвате ли текстовете? Какво правите с черновите? Вашите стихотворения понякога създават впечатление, че не са мислени прекалено дълго. Така ли е наистина? Колко страдание и пот на човешкия дух са хвърлени в писането на едно такова стихотворение?

Аз пиша директно на пишещата машина. Наричам я моят „автомат“. Удрям клавишите силно, обикновено късно през нощта, докато пия вино, слушам класическа музика по радиото и пуша индийски цигари бийди. Правя промени, но не много. На следващия ден отново напечатвам поемата и автоматично променям едно или две неща, махам някой ред, или събирам два реда в един, или един разделям на два отделни, такива неща – за да стане поемата по-силна, по-балансирана. Да, писането идва на момента, рядко знам какво ще напиша, когато седна. Не хвърлям много страдание и пот в това. Писането е лесно, живеенето понякога е трудно.

Когато сте навън носите ли тетрадка със себе си? Записвате ли набързо вашите идеи, в момента, в който се появят, или ги съхранявате в главата си за по-късно?

Аз не нося тетрадки и не съхранявам съзнателно идеи. Опитвам се да не мисля за това, че съм писател, и съм доста добър в това. Аз не харесвам писателите, но същевременно не харесвам и застрахователните агенти.

Какво влияние е имал алкохола върху работата ви?

Хм, не мисля, че съм написал стихотворение, когато съм бил напълно трезвен. Но съм написал няколко добри или няколко лоши под чука на смъртоносен махмурлук, когато не бях сигурен дали още едно питие или острие е по-добрият избор.

Случвало ли ви се е да имате сухи периоди, където да не пишете изобщо? Ако е така, колко често? Какво правите по време на тези периоди? Има ли нещо конкретно, което Ви помага да се върнете обратно в ритъм?

Сух период за мен означава, може би, две или три нощи без да пиша. Може би имам такива периоди, но не ги осъзнавам и продължавам да пиша, само където написаното вероятно не е много добро. Но понякога ми е ясно, че не върви както трябва. Тогава отивам на хиподрума и залагам повече пари от обикновеното, и крещя и злоупотребявам с моята жена. И най-добре е, да загубя на хиподрума без да се опитвам. Почти винаги мога да напиша велико стихотворение, стига да съм загубил някъде между 150 и 200 долара.

Нуждата от изолация? Работите ли най-добре, когато сте сам? Повечето от вашите стихотворения са свързани с преминаването от състояние на любов/секс към състояне на изолация. Това съвпада ли с начина, по който трябва да стоят нещата, за да пишете?

Обичам самотата, но аз не се нуждая от нея, до такава степен, че да изолирам някого, за когото ме е грижа, само и само да мога да нипиша няколко думи. Предполагам, че ако не мога да пиша, при всякакви обстоятелства, то тогава аз просто не съм достатъчно добър за това. Някои от моите стихотворения показват, че съм ги писал, когато съм бил сам, след раздяла с жена, а аз съм имал много раздели с жени. Имам нужда да съм сам по-скоро, когато не пиша, отколкото когато пиша. Писал съм, докато деца са бягали из стаята и са ме пръскали с водни пистолети. Това по-скоро помага, отколкото да пречи на писането: част от смеха влиза в написаното. Има едно нещо обаче, което наистина ме дразни: да чувам силния звук от нечий телевизор, от някаква комедия с изкуствен смях.

Изглежда, че има тенденция да ви възприемат като водачът на поетите-отшелници.

Не мога да се сетя за други поети-отшелници освен за един вече починал – Джефърс (Робинсън Джефърс). Останалите искат да се лигавят и да се прегръщат един друг. Струва ми се, че аз съм последният от поетите-отшелници.

Мислите ли, че се пише прекалено много поезия днес? Как бихте характеризирали, и каква според Вас, е лошата поезия? Какво представлява добрата поезия днес?

Има прекалено много лоша поезия, която се пише днес. Хората просто не знаят как да напишат едно право изречение. Това е трудно за тях; това е като да се опиташ да задържиш ерекцията си, докато се давиш, не всеки може да го направи. Лошата поезия идва от хора, които сядат и почват да мислят. Сега ще напиша стихотворение. И то се получава по начин, по който те си мислят, че едно стихотворение трябва да да стане. Вземете една котка. Тя не си мисли, добре, аз съм котка и сега ще убия тази птица. Тя просто го прави. Добра поезията днес? Ами, такава пишат два котарака, наричат се Джералд Локлин и Роналд Кордж.

Въпреки, че Вие пишете стихотворения с дълбоко значение, те рядко излизат извън периферията на вашите собствени психосексуални размишления. Интересува ли Ви политиката, международните отношения, съзнателно ли ограничавате нещата, за които ще пишете, и тези, за които няма да пишете?

Аз снимам и записвам това, което виждам, и което ми се случва. Аз не съм гуру или водач, по никакъв начин. Аз не съм човек, който търси отговор в Бог или в политиката. Ако някой друг иска да свърши мръсната работа и да създаде един по-добър свят за нас, и този човек може да го направи, бих го приел. В Европа, където моята работа се приема доста добре, различни групи ме обвиняват, революционери, анархисти, и така нататък, за това, че пиша за обикновения човек от улицата, но в интервюта, които съм давал там, аз трябваше да се отрека от съзнателна връзка с тях, защото няма такава. Аз съчувствам на всякакви хора по света, в същото време, те ме отвращават.

Какво мислите, че един млад поет, който тепърва започва, трябва най-вече да знае?

Той трябва да разбере, че ако напише нещо, което го отегчава, то също би отегчило и много други хора. Няма нищо лошо в поезията, която е забавна и лесна за разбиране. Гениалното се състои в това, да можеш да кажеш нещо дълбоко по прост начин. Той трябва да стои далеч от часовете по творческо писане и да разбере какво се случва около него. За младия поет лош късмет би бил да има богат баща, ранен брак, преждевременен успех, или способността да прави много неща добре.

През последните няколко десетилетия в Калифорния живеят много от нашите най-независими и свободомислещи поети като Джефърс, Рексрот, Пачън, дори и Хенри Милър. Защо е така? Какво е отношението ви към Изтока, към Ню Йорк?

Ами, тук има малко повече пространство, дълга плажна ивица, много вода, усещане за Мексико, Китай и Канада, Холивуд, слънчев загар, звезди превърнали се в проститутки. Не знам, наистина, предполагам, че ако задникът ти замръзва за определен период от време, е по-трудно да бъдеш свободомислещ поет. Да бъдеш поет, който не го е страх да изрази това, което мисли, е голям риск, защото изкарваш себе си на показ, а това предизвиква много по-силна реакция, отколкото ако пишеш, че душата на майка ти е като поле от маргаритки.

Ню Йорк, не знам. Пристигнах там със 7 долара, без работа, без приятели, и без професия, освен като общ работник. Предполагам, че ако бях започнал от по-високо ниво, вместо от дъното, можеше да се смея повече. Останах три месеца, сградите и хората ме плашеха ужасно много, а аз съм скитосвал из цялата страна при същите условия, но Ню Йорк беше някакъв ад, тотално. Начинът, по който интелектуалците на Уди Алън страдат в Ню Йорк, е много по-различен от това, което се случва на хора като мен. Никога не съм правил секс в Ню Йорк, дори жените не ми говореха. Единственият път, когато съм правил секс там, беше когато се върнах след 30 години и бях взел жена със себе си, ужасна жена, останахме в Челси, разбира се.

Сега един изтъркан въпрос. Кой е най-великият жив поет?

Не е изтъркан. Труден е. Ами, имаме Езра… Паунд, имаме Т.С. Елиът, но и двамата спряха да пишат. От все още пишещите поети бих казал… А, Лари Айгнър.

Наистина ли?

Да. Знам, че никой друг не е казвал това. Това е, което мога да се сетя.

Какво мислите за поетите хомосексуалисти?

Хомосексуалистите са деликатни и лошата поезия е деликатна, а Гинсбърг промени нещата като направи хомосексуалната поезия силна поезия, почти мъжка поезия. Но в дългосрочен план хомото ще си остане „хомото“, а не „поетът“.

Писали сте къси разкази, романи. Те идват ли от същото място, от което и вашите стихове?

Да, няма голяма разлика – само формата и дължината на редовете. Късият разказ ми помогна да си платя наема, а романът беше начин да изразя колко много различни неща могат да се случат на един и същи човек по пътя към самоубийството, лудостта, старостта, естествената и неестествената смърт.

Припознавате ли се в лирическия герой от вашите стихотворения, и до каква степен смятате, че той отразява Буковски-човекът? С други думи, Вие ли сте човекът, който ни представяте във вашите стихове?

Нещата са се променили малко: това, което е било някога, не е това, което е сега. Аз започнах да пиша поезия на 35-годишна възраст, след като излязох от спешното отделение на окръжна болница в Лос Анджелис, и то не като посетител. За да накараш някого да прочете твоите стихове, трябва да бъдеш забележим, така че аз започнах да бъда непослушен. Пишех гадни (но интересни) неща, които караха хората да ме мразят, които ги караха да бъдат любопитни да знаят, кой е този Буковски. Пикаех върху полицейски коли, подигравах се на хипитата. След второто ми литературно четене във Венеция, Калифорния, грабнах парите, скочих в моята кола, пиян, и карах по тротоарите с 90 км/ч. Правил съм купони вкъщи, които бяха прекъсвани от полицаи. Един професор от Калифорнийския университет ме покани в дома си за вечеря. Съпругата му беше сготвила хубаво ястие, което изядох, а след това отидох и счупих порцелановия им сервиз. Постоянно бях пиян. Една жена ме обвини в изнасилване, кучката. Междувременно, аз написах за повечето от тези неща, беше моята личност, това бях аз, но не бях напълно аз. Както си минаваше времето, проблемите и действията идваха от само себе си и не се налагаше да ги предизвиквам, писах за това и то е по-близо до моята личност. Всъщност, аз не съм труден човек, а сексуално, в по-голямата част от времето, съм душица, но много често съм отвратителен пияница и ми се случват много странни неща, когато съм пиян. Не мога да го обясня много добре и отнемам прекалено много време вече. Това, което се опитвам да кажа, е, че колкото повече пиша, толкова по-близо съм до финалната права към ада. Аз съм на 93 % човекът, когото представям в моите стихотворения. Другите 7% идват оттам, където изкуството е по-добро от живота, наречете го музика за фон.

Вие често споменавате Хемингуей, изглежда, че имате някакво отношение към него, към творчеството му. Някакъв коментар?

Предполагам, че за мен Хемингуей е това, което е и за много други: пасва добре, когато сме млади. Гъртруд Стайн го научи на много неща в писането, но мисля, че той се подобри много след това. Хемингуей и Сароян знаеха как да пишат, да омагьосват. Проблемът беше, че Хемингуей не знаеше как да се смее, а Сароян беше сладникав. Джон Фанте също пишеше добре и беше първият, който знаеше как да вкара страст, емоция, без да й позволи да разруши идеята. Аз говоря за съвременници, които пишат просто. Наясно съм, че Блейк някога беше важен. Така че, когато пиша за Хемингуей, то понякога е на шега, но аз може би му дължа повече, отколкото бих искал да си призная. Ранното му творчество беше много плоско, не можеше да се извлече нищо от него. Но сега получавам много повече като чета за живота и провалите му, а това е почти толкова добро, колкото да четеш за Дейвид Хърбърт Лорънс.

Да преминем към по сериозни въпроси, според Вас какво влияние има Мики Маус върху Американското въображение?

Трудно. Трудно, наистина. Бих казал, че Мики Маус е имал по-голямо влияние върху американското общество отколкото Шекспир, Милтън, Рабле, Шостакович, Ленин и/или Ван Гог. Те не говорят нищо на американското общество. Дисниленд остава основната атракция в Южна Калифорния, но гробището остава нашата реалност.

Защо не харесвате хората?

Че кой ги харесва? Покажете ми този човек и аз ще ви покажа защо не харесвам хората. Точка. Междувременно, трябва да си взема още една бира.

Колко пъти са ви арестували?

Откъде да знам? Не много, 14-15 може би. Аз си мислех че съм жилав, но всеки път като ме прибират, ме стяга стомаха, не знам защо.

Буковски, как виждате бъдещето сега, когато всички искат да публикуват Буковски?

Преди се напивах и лежах по улиците, и сигурно пак ще го направя. Буковски, кой е той? Четох за Буковски и няма нищо общо с мен. Разбирате ли?

Мислите ли че ние всички ще бъдем взривени скоро?

Да, мисля че ще бъдем. Проста математическа задача. Вземете потенциала, а после вземете човешкия ум. Рано или късно, някъде там ще се появи някой глупак или луд, който просто ще ни взриви директно към ада. Това е всичко, задачата излиза.

А според Вас каква е ролята на поета в този световен хаос?

Не ми харесва начина, по който е зададен въпроса. Ролята на поета е почти никаква… съвсем никаква. А когато излезе от ролята си и се опита да бъде твърд, както нашия скъп Езра (Паунд) направи, неговия малък розов задник ще бъде напляскан. Поетът, по правило, е полу-човек, женчо, не е истински човек, той не е способен да води истински мъже, когато става дума за кръв или смелост. Знам че тези неща звучат анти, но аз трябва да кажа какво мисля. Ако задаваш въпроси, трябва да получиш отговори.

Трябва ли да получаваме отговори?

Не, разбира се, че не. В по-универсален смисъл, ние получаваме само едно. Сещате се… надгробен камък, ако имаме късмет. Ако не, зелена трева.

В такъв случай да напускаме ли кораба, да се откажем и напълно да загубим надежда?

Няма да напускаме кораба. Бих казал, колкото и сълзливо да звучи, че чрез силата, духа, огъня, смелостта, и риска на няколко мъже, можем да спасим трупа на човечеството от удавяне. Пламъкът не изгасва, докато не изгасне. Нека да се бием като мъже, не като плъхове. Точка. Нямам какво да добавя.

Филм за Чарлз Буковски:

Video No Found

 

Няма коментари

*