Кюрдският въпрос и турската „стратегическа дълбочина”

Атентатът в Истанбул от 19 март 2016 г. се случи в кулминацията на един от поредните епизоди от привидното надмощие на Турция в регионалните международни отношения. Успешните преговори с ЕС, които отреждат водеща роля на Анкара при решаването на бежанската криза срещу съответните финансови компенсации, неотдавнашните политически консултации на високо равнище с Техеран относно бъдещето на Близкия изток и доставките на енергийни ресурси към Европа, както и икономическият подем на страната на фона на неотслабващата глобална финансова криза са на път да подкрепят прогнозата на Джордж Фридман, директор на един от водещите американски институти за геополитически анализи, че през първите 20 години на XXI век Турция ще се превърне в „растяща и относително стабилна в икономическо и военно отношение сила сред море от хаос”.

Терористичните действия в центъра на Истанбул и предходните атентати в Анкара демонстрират слабости на вътрешната политика, и не само, що се отнася до сигурността, а в още по-голяма степен засягат проблеми на турската държава с хроничен характер. От една страна, нееднократно през последните години сме свидетели на това, как подемът на външнополитическата линия, следвана от Ердоган и Давутоглу, е съпроводен с репресии срещу кръгове от политическата и обществената опозиция. Затварянето на опозиционния вестник „Заман” и неговата транссформация за едно денонощие в проправителствен медиен говорител е само пореден индикатор за това, че либерализмът по западноевропейски образец не е сред приоритетите на управляващите в Анкара, но е в пълно съответствие с една политика на овладяване на лостовете на легитимността като обществен ресурс. При това тези действия се извършват  с „железен юмрук в кадифена ръкавица” и съответстват на гъвкав подход, който изключва абсолютния тоталитаризъм, но умело съчетава авторитета на политическата власт с принадената стойност на нейния „човешки образ” в съзнанието на привържениците й. От друга страна, атентатите отразяват директното въздействие на външната политика на Турция в Близкия изток и Европа върху динамиката на вътрешнополитическите процеси. И ако действията на Ислямска държава на територията на Турция, причина за съботния атентат,  са сравнително ново явление, свързано с проникването на терористични елементи през границите с Ирак и Сирия, то кюрдският въпрос е едно от основателните притеснения за носителите на доктрината на „неосманизма” и източник на неконтролируемо реакционно поведение към официалните действия на турската държава. Днешният 21 март, кюрдската Нова година (Невруз) поражда опасения за ескалация на напрежението с радикалните кюрдски групировки и нови бомбени атентати.

Въпросът за националното самоопределение и самостоятелното държавно устройство на кюрдския етнос има исторически корени и далеч надхвърля статуса на елемент от вътрешната политика на Турция, както много често се подчертава в медийните коментари. Началото е поставено в контекста на обществен и политически кипеж, свързан с развитието на либералните доктрини сред народите в Османската империя, в края на XIX и началото на XX век. През 1908 г. в Кайро е създадена първата политическа организация на кюрдите, която издава вестника „Кюрдистан”. Активност на кюрдите през следващите години в навечерието на Първата световна война и интересите на великите сили, основно на Англия и Франция, свързани с поделянето на сфери на влияние в разпадащата се Османска империя, са ознаменувани с успех чрез Севърския мирен договор през  1920 г., който създава международноправните възможности за създаване на национална държава. Съпротивата на Ататюрк срещу решенията от Севър водят неминуемо до крах на въжделенията на политически неукрепналата кюрдска общност през 1923 г., но залагат основите на вътрешнополитически проблем, който придобива хроничен характер през следващите десетилетия. Разпокъсването на кюрдския етнос, от друга страна, основно на териториите на Турция, Сирия, Ирак и Иран, придават на въпроса международен характер, като в същото време предопределят различия в развитието на отделните кюрдски общности и сблъсъци между привържениците на тенденциите в спектъра от ляво до дясно, както и в пряка зависимост от предпочитанията към един или друг международен фактор или регионална сила.

Във фундаменталния си труд за насоките на съвременната турска външна политика настоящият министър-председател на Турция, Ахмет Давутоглу, признава значението на кюрдския въпрос като кръстопът на геоикономически, геополитически и геокултурни противоречия. Районите, населени с кюрдско население, са „най-критичният участък” от сухопътния маршрут по оста изток-запад, по който се осъществява връзката с Кавказ, и едновременно с това е в центъра на окръжността Черно море-Каспийско море-Персийски залив-Източно средиземноморие. Освен това тук е едно от основните направления, свързващо петролните полета в Кавказ и Каспийско море и богатите на водни ресурси територии в Ирак. Това предопределя геополитическото съперничество на САЩ, Русия и европейските държави за сфери на влияние. Кюрдският въпрос има и не по-малко значимо геокултурно измерение, тъй като развитието му протича в активната среда на взаимодействие между турския, арабския и персийския етноси. Отсъствието на единна политическа структура, наличието на множество обществени, религиозни и политически авторитети и директното и индиректната намеса на външните фактори предопределят проблемите в идентичността на новите поколения кюрди. А оттук крачката към радикалните ислямистки идеологии и терористичните действия е неминуема.

От гледна точка на турската държава кюрдският въпрос е повод за притеснения както поради стремежите за национално обособяване на турска територия, на фона на сравнително успешния модел в Северен Ирак, така и заради използването на „кюрдската карта” в международен план. До скоро Европа възприемаше кюрдския въпрос като един от елементите от преговорния процес за присъединяване на Турция към ЕС. С атентата от 19 март т.г., този въпрос напомни отново за себе си, на фона на шумно прогласения успех на преговорите между Анкара и Брюксел за решаване на бежанската криза.

Може ли обаче да очакваме през следващите години да бъде създадена кюрдска държава върху част от териториите на днешна Турция? Със сигурност не с цената на сепаратизъм, терористични действия и остри политически разногласия относно бъдещия път за развитие на общността. И със сигурност не без намесата на външни  фактори, които са заинтересовани от дестабилизацията на Анкара като регионална сила.

В същото време, опитите на турските правителства да намерят разумно решение за приобщаване на кюрдите през последните няколко десетилетия не са се увенчали с успех. Едва ли може да очакваме нещо по-различно през следващите години, на фона на темповете на икономическа изостаналост на Югоизточна Турция и ангажираността на Ердоган и Давутоглу с нарастването на външното влияние на Турция в съседните размирни региони.

В дългосрочен план следва да си зададем няколко по-дръзки въпроси. Ще се превърне ли кюрдският въпрос през XXI век в явление, съизмеримо с израелско-палестинския конфликт през миналия век? И ще доведе ли това до непреодолим разлом и „кухина” в амбициите на турската външна политика за „стратегическа дълбочина”? Предвид близостта до Балканите и относителния дял на кюрдите сред мигрантите, кюрдският въпрос едва ли ще продължи да бъде само „вътрешен” и „регионален” проблем, но може много лесно да се превърне в грижа на повечето европейски държави, в това число и България.

Няма коментари

*