ЛИЦАТА ИЛИ МАСКИТЕ

В нашето общество изпитваме остър дефицит от личности, които да са стожер на българската духовност. Проблемът придобива допълнителна острота поради развитите технологии за публичното налагане на имена и идеи. В тази сфера се влагат големи ресурси, но твърде често поглъщаната от информационните технологии енергия не стимулира по-нататъшно развитие. Натрапват се „величия“, които по-нататък изгубват своята значимост, превръщат се в сенки на наложения с тези похвати образ.

Най-напред се досещаме за срутилите се политически кумири. Понеже властта предлага най-бързия начин да се избие комплексът за малоценност, към такава кариера се устремяват провинциалисти, полуобразовани демагози, услужливи, но и твърде амбициозни марионетки. Вървящите след „победителите“ журналистически хиени вдигат медиен шум на възбог и чакат своя дял от мършата. Стигна се дотам, че президента Стоянов бе обявен от някаква анкета за българската личност на ХХ-век! Преди това пък се напомпваше екзалтацията, че авторът на „Фашизмът“ бил автентичният дисидент, въплъщение на Спасителя (прости Господи!) за многострадалния български народ.

В такива случаи се задейства наивното вярване в някаква чудотворна сила, която да ни извади от ямата. В това, че чудесен юнак ще помогне да настане рай на земята, а на нас ще ни остане само да се насладим на потеклите реки от мляко между брегове от шоколад.

Сякаш народната мъдрост не предупреждава: „Хубавите работи лесно не стават“. Обикновено казваме тази сентенция в желанието да успокоим някой, който се е измъчил, докато реши свой тежък проблем. Но трябва да схванем тази поговорка и като предупреждение: искаш ли нещо да стане хубаво, трябва да си готов да превъзмогнеш солидни трудности. С вълшебна пръчица се правят може би много ефектни, ала само … фокуси, от които се раждат бързо отминаващи илюзии, не възникват материални последствия с насъщни блага. Освен за фокусниците и за техните „мениджъри“, разбира се!

За такива мисли със сигурност ще разчитам на одобрение, а това веднага ме поставя нащрек. Не бива да се спира до лесното, нали? Ами тогава да погледнем в посока, откъдето могат да дойдат солидни възражения. Има ли маски в сферата на изкуството, литературата, историята? Намират ли се и там гаснещи кумири и как да ги разграничим?

Защото до крайните проявления на мимикрията при политическата пяна се е стигнало от по-дълбоки причини. Всичко се корени, в манталитета на българите, проявяват се уязвимите страни в нашия светоглед!

Според мен, при много от българските интелектуалци е крайно опасна нагласата да се върви по течението, да се дочакват облаги от близостта до властта. Бедата идва от относителната бедност на нашата нация. Липсват ресурсите, които да ни правят независими и самостоятелни. В същото време желанията и апетитите да не се изостава в потребяването и в комфорта, няма как да се свиват и ограничават.

Затова получава „приоритет“ обслужването, сервитьорството и надпреварата кой ще се окаже по-желан, по-удобен за властта, която пък ще се отблагодари единствено на своите „приближени“.

Такива са подбудите едни и същи историци да прехласват както от Васил Левски, така и от неговия антипод Стефан Стамболов. Нима не забелязват, че превърналия се в монарх като първи регент бивш хъш, е всъщност ренегат на идеята за чиста и свята република. Но конюнктурата изисква да се лансира русофобската линия, Стамболов е нейно олицетворение и така бива превърнат в парола за онази преданост, която ще осигури академичната кариера със съответните облаги.

Наскоро се изумих от отговора на силно възхваляван наш литературовед, запитан откъде е дошла любовта му към литературата:

„Кой ви каза, че обичам литературата, аз съм равнодушен към нея. Тя ми е любопитна, в някакъв случай практически полезна, но аз не изпитвам към нея чувства –нито любов, нито омраза“.

Ето колко прозорлив е Сервантес, когато в пролога към „Дон Кихот“ приятел на автора го „напътства“ с думите:

„С тия латински изречения и с други подобни, ще можете да минете за граматик, а да си граматик, не е малка чест и не е без полза“.

…Ще се спра по-подробно на един много по-млад наш съвременник, когото са се заели да величаят твърде много мои колеги. Става дума за Явор Гърдев, чиято постановка „Хамлет“ в Народния театър е обект на неимоверно превъзнасяне. Обявено бе, че е номинирана за наградите „Икар“ на Съюза на артистите в шест категории. Но се боя, че маската на този наш „гений“ е толкова прилепнала към лицето му, че накрая съвсем ще го обезличи. Автоепигонството ще го вкара в порочния кръг да очаква все нови и нови успехи при използването на веднъж отработените и гръмко похвалени режисьорски хватки.

В писанията на неговите алилуйчици се стига до скандални утвърждения с дискредитиране на Шекспир, та на този фон да бъде възвеличен днешният фалшификатор. Особено се престара репортерът на централен столичен всекидневник:

„Явор Гърдев поиска да увенчае досегашната си кариера с диаманта „Хамлет“ и го направи. Огромната безсмислена грамада от думи, годни само за ученическа употреба, се превръща в мрачно военизирано зрелище с отлична дикция на основните актьори и находчиво намерена пластика, за да не са скучни дългите тиради с неразбираеми сравнения и отпратки.

„Хамлет“ е ненужен днес, ако режисьорът не измисли оправдание, което концептуално да навърже случките и многословните тиради. „Хамлет“ ще отегчи и отблъсне зрителите, ако оправданието, колкото и мъдро да е то, не се поднася с игра, с театър, който държи вниманието на публиката“.

Описанието е точно и облекчава моята задача. Но не ще се съглася нито с изречените похвали, нито с отрицанията. Да обявиш шедьовър, в който няма и една излишна фраза, за скучен, безсмислен, несвързан, ненужен, отблъскващ, излишно мъдър не е нищо повече от кощунство. И е истински скандално, че това принизяване цели отново и отново да се изрекат комплименти за шумно рекламирания Гърдев. Нима никой не забелязва с какви обилни речи ни залива режисьорът по вестници, телевизионни предавания, презентации? Не се ли долавя как със своята многословност той заприличва на Полоний?  Или на човек от „люпилото“ на Озрик, по когото се прехласва нашият също съмнителен век.”

Горните три абзаца взимам от рецензията си за сп. „Театър“, която излезе в бр. 1-3 за 2013 година. Само дето там са съкратени коментара ми за цитираните твърдения на Д. Стайков от „24 часа“ (броя от 1-ви ноември).

Махнат е още и един мой аргумент против фройдистките намеци в постановката на Гърдев. Липсва много съществена дума плюс съпоставки със световното драматургично наследство:

„неволно. Та в античната трагедия пророчеството: „ще легнеш с майка си” се потвърждава в буквалния му вид случайно, само по съвпадение. Понеже не приема, че в Коринт е бил осиновено дете, той изпълнява изреченото в най-общ вид прорицание тъкмо с Йокаста. Инак, тя му е „майка“ заради по-голямата си възраст, а за скитника е важно да заеме трона в Тива. Колкото до сексуалното привличане? Ще го оставим за сметка на овдовялата царица… При „Хамлет“ няма и сянка от представените в „Жените в народното събрание“ на Аристофан или от „Сватбата на Фигаро“ на Бомарше „страсти“. В тези комедии старите „майки“ искат за любовници и съпрузи своите „деца“. При Марселина съответствието също се оказва биологическо – кавичките  падат, докато се гледа съдебният ѝ иск: годеникът на младичката Сюзан се оказва нейният отдавна изгубен син.

Позволих си тeзи съпоставки, като рискувам упрек, че измествам темата, а оставям без анализ актьорските изпълнения, например.“

По напред възстановявам контекста за „неволно“: има се предвид как се е стигнало до бащинство на Едип от брак със собствената му майка. Ала както тезата, тъй и сетнешното й мотивиране са щели да сложат под съмнение режисьорските приумици и съответно биват отстранени.

За електронното издание на „Прово“ ще посоча линкове за моята рецензия в пълния й вид:

http://orlinstefanov.blog.bg/izkustvo/2013/02/23/quot-hamlet-quot-na-gyrdev-skypostruvashtata-pretencioznost.1056962 ,

както и към поместената в Интернет книжка на „Театър“. В нея освен смаления вариант на рецензията ми, ще откриете похвалното мнение на Николина Делева и интервюто на самия Гърдев по повод нашумялата постановка:

http://grosnipelikani.net/modules/Downloads/pdf/Teatar/1_3_2013.pdf

В това интервю прочитаме допълнителни белези за срастващата се с лицето на Гърдев маска. С уникална категоричност режисьорът е готов да отхвърля и най-малкия намек за недоумяване дори у доброжелателната редакторка Кева Апостолова. Тя допуска, че мобилният телефон е „прекалена натурализация“. Отговорът: нямало никакъв мобифон, а „радиостанция, което си и съвсем друга работа от знакова гледна точка“. Как така „друга“, как така „съвсем“, що за „знакова гледна точка“? Няма нужда да се пита! Щом е казано от Гърдев, другите могат само да слушат и се възторгват!..

Преброих близо десет пъти споменаването на думата „смисъл”. Внушението е, че в „разпаднатия свят” нямало смисъл, но трябва да „конструираш смисъл“. По този начин са заявени претенции за подмяна на гениалния Шекспир, като пиесата му е обявена за некохерентна и фасетъчна. То ест, бива приравнена до упражненията на Георги Господинов, който пише своя „Естествен роман“ в подражание на фасетъчното зрение на мухата…

Уви! Такива са новите „демиурзи“ – издигат себе си на пиедестал. Съответно е  подменено високото предназначението на твореца. Настава сякаш елитарно и затуй толкова по-опасно сервитьорство пред силните на деня. Тържествуват пристрастията на Полоний, а се загърбва единството да приемаш вината за несъвършенството в света, и да си отговорен за освобождаването ни от изкушенията. Без тези императиви нашата човешка същност се разпилява и погубва…

Няма коментари

*