Моят личен бунт

Векове наред съдбоносни правила са предопределяли начина на живот, бита, съществуванието и битието на рода homo, към чийто вид sapiens спадаме и ние – живеещите в зората на третото хилядолетие от т.нар. нова ера. Тези съдбоносни правила, облечени в най-различни наименования като „традиция“, „обичай“, „морал“, „религия“, „право“, „световен ред“, изброени в хронологичен порядък, по дефиниция се основават на общи черти, характерни за всички хора. Потребност от самосъхранение, инстинкт за оцеляване, необходимост от одобрение с цел обезпечаване на сигурност и спокойствие, начин на общуване, начин на хранене, нужда от уважение и добро отношение, необходимост от вяра, обединение с цел защита, начин за забавление, начин на живот и др. Все критерии, извадени от живия живот, които залягат като фундаментален стълб в традицията, религията и правото. Това са онези общи характерни черти за нашия вид, които позволяват тяхното обобщаване във всеобщи правила, приложими за всички индивиди всякога и по всяко време. Такъв тип обобщаващи правила имат за цел уреждане начина на живот на хората по такъв начин, че както те самите да са доволни, така и същевременно да се избегне конфликт, свързан с потенциалното съревнование на неколцина по отношение на обща цел, към която всички са устремени. Погледнато в такъв план, ценността на тези правила е категорична и несъмнена. Те успяват да обуздаят неконтролируемата душевност на индивидуалния човек, изправяйки силата на общественото благо срещу него, при което резултатът е неминуем – загуба за отделния човек и победа за обществото и общото благо. Тази обществена машина е склонна да смаже всеки опит за инакомислие и свободна воля с цел запазване на статуквото, опазване на съществуващия ред и въдворяване на мир. Същата тази обществена машина е еманация на общото благо, което служи като основен опорен аргумент и изходна позиция за оправдаване на всякакво погазване на всеки стремеж към новост, модерност, широта на съзнанието, дълбочина на душата и свобода на духа. Така този социален левиатан, който в различните векове е носил различни маски, сменяйки ги периодично, като се започне от „традиционен левиатан“, основаващ се на обичаите и традициите „морално-етичен левиатан“, в основата на който стои моралът, „религиозен левиатан“, чийто базис съставлява християнството, ислямът и др. религии и „юридически левиатан“, използващ силата на държавната принуда като своя опора за налагане на санкции на инакомислещите. Социалният левиатан поставя под своя контрол масата хора и поглъща тяхната идентичност, претопявайки и превръщайки ги в обща средностатистическа единица, неспособна да се противопостави на проблемите на днешния ден, на промените на утрешния ден и на нейното собствено място в света, в който живее.

В този смисъл, както и да представим ситуацията, екстремизмът, радикализмът, т.е. довеждането до крайност на едната или другата позиция ще доведе до своеобразна гибел на човека под формата на притъпяване на негови изконно присъщи черти на характера – склонност към съмнение, към индивидуализъм, към свободна воля. От една страна, прекалено силната ръка на общественото благо би прегазила и най-малкия опит за проява на индивидуалност у човека. От друга страна, прекалено голямата свобода, осигурена на човека, би означавало анархически завършек на цикъла, водещ до свободия, диващина, хаос. От всичко това можем да изведем, че боравенето с инструментариум, осигуряващ контрол над хората, е твърде рисковано начинание, в което е твърде съмнително дали човекът може да доведе до успешен край. То прилича на двете лица на бог Янус като символ на двузначност и противоречивост.

В този смисъл „моят личен бунт“ не бива да бъде само мой в качеството ми на пишещ това есе и гражданин на тази държава, той трябва да бъде общ, но не общ за всички, а общ за всекиго индивидуално, но в контекста на общото. За да разберем какво означава това, трябва да отговорим на няколко важни въпроса. Моят личен бунт е този, който е направен въз основа на собствен, осъзнат и мотивиран избор. Изборът да се бунтувам, да негодувам и да се противопоставям. Изборът да изразявам открито позиция, без да се боя от последиците. Изборът да действам въз основа на избора си, без да очаквам хорска похвала или одобрение. Изборът да следвам сърцето си без значение колко трудно, колко тежко и колко пагубно би било за мен. Именно затова е мой – защото е плод на мен самия, т.е. на това, което съм аз. Това го прави и личен, персонален, защото моята личност е плод на моята индивидуалност, на моето аз и на всичко онова, в което вярвам и което отстоявам. А защо бунт? Защото никой няма право да потъпква, респ. никой няма задължение да бъде потъпкван. Защото ценността на човека е в неговия идентитет, в неговата самоличност, в неговите персонални ценности, които изповядва, светоглед и начин на живот, които никой не може да му отнеме и заради които всеки от нас, бидейки мишена на социалния левиатан, е длъжен да се бори, за да извоюва правото да бъде свободен човек със свободно мислене. Именно така трябва да бъде разбиран бунта – като средство за отстояване на личното, персоналното, индивидуалното в борбата му с изроденото превъплъщение на общото благо. Той трябва да бъде личен за всекиго поединично, а не за всички общо, но винаги да бъде в орбитата на общото, защото в противен случай такъв бунт би бил социално неоправдан и в немалко случаи би довел до още по-големи социални проблеми пред обществото.

Няма коментари

*