Няма смисъл да четете това

Жената, която продава вестници в квартала, е вероятно около 70- годишна. Всяка сутрин тя слага внимателно всеки един брой, подрежда ги, подравнява ги. Щандът й е винаги в ред – от кръстословици, до известни списания за мода. Не съм виждал тази жена да не се усмихва. „Не се четат вече вестници като преди, но не ги виня хората – няма много за четене.“ Така отговори веднъж, когато я попитах как върви работата й. Първите заглавия на изданията в този ден изглеждаха като предварително уговорен сценарий на реалити – усмихнати лица гледат от горната част, някъде по средата на страницата тези лица продължаваха в тела, преплетени в прегръдка, от която струи целофанена любов, а някъде там в левия ъгъл с червени букви има някоя и друга лоша, тежка и нежелана новина за ситуацията в страната.

На щанда имаше и друг тип издания. При тях картината беше обърната – злокобните заглавия заемат цялата първа страница, а някъде там в един ъгъл се загатваше за присъствие на любов. Свят на крайностите, на черно-белите мисли, сред които няма място за нещо „помежду“. Едната част от читателите не обичат да четат лоши новини, защото да си тъжен не е прието – тъгата противоречи на рекламите, не върви в синхрон с обявеното идване на най-добрата епоха за живеене в историята на човечеството. Лошите неща като войните се случват само на онези, които имат да плащат за тежката карма, която носят. Важното е да обичаме слънцето и да поздравяваме пчелите рано сутрин.

Другата част от читателите са ядосани. Техният песимизъм заема всичките им мисли, сред които няма място за щастие, защото то е фалшива емоция, пръскана от небето с химикали. Защо да видим, че градинката е оправена и има нови пейки, като и без това ще бъдат надраскани след два дни?

Неизбежността е страшно нещо. Сблъсъкът между обещаното прекрасно утре, тягостното днес и онова славно вчера, е особено силен. Протестирайте, искайте – какво от това? Всичко е разпределено, затова нищо няма значение.

За една част от обществото цинизмът се е превърнал в начин на живот и така си обяснява опростено събития, за които чува. Испанците, видите ли, протестирали. Чак столицата Мадрид била блокирана преди години, защото спрели транспорта. В България транспортът закъснява, защото си закъснява, не защото някой го е спрял. Пък в Брюксел над сто хиляди души излезли на улицата, за да протестират. Не само това, но даже щели да продължат протестите, защото били несъгласни с антикризисните мерки. Хора без работа!

Не само Запада е полудял. През 2010 в Румъния министър и негови подчинени подадоха оставки, защото натискът на протестиращите полицаи бил голям и това създавало напрежение в страната. Гърците също протестират. Те си протестирали така, за спорта, както се казва по модерно му. Че нямало вече нужда да излизат по улиците, а да се примирят със ставащото. Богатите си оставали богати, че даже ставали още по-богати, а бедните студенти, превозвачи, учители и лекари нищо не можели да направят.

Политиката на неизбежността създаде груповото протестиране. Хората живеят живота си. На кому са нужни повече пари? Затова и никой не протестира. Нека увеличават парното, топлата вода, тока, хляба, акцизът на ракията, чушките за туршия и каквото още искат. Има една тревожна тенденция в днешната държавна власт. Не само тук, не само в Азия или Африка – по целия свят. Като че ли властимащите изпитват недостиг на достойнство, а все по – явен е дефицитът на честност.

През последните дни в България се разразиха протести, които изненадаха мнозина – не само от обществото, което бе забравило, че улиците са негови, а и властта, чиято устременост към еднопартийна система сякаш намира своето досадно камъче в обувката в лицето на няколко групи, които така и не искат да млъкнат. Последният пример е с майките на деца с увреждания, които скандират все по-самотно под прозорците на управляващите. Кой ли не се опита да яхне този протест за свои цели, но липсата на емпатия сред обществото обърква плановете на не една партия.

Майките заявиха позициите си, както го направиха преди време студенти и разочаровани граждани. Последва реакцията на хора от властта. От безобразни депутати през министри, които не знаят защо са назначени на постовете си, че чак до най-високо ниво. Всички са единодушни, че протестиращите са обслужвали интересите на организираната престъпност, че са платени, че не заслужават нищо, камо ли пари за децата си. Така или иначе тези деца ще умрат скоро – така коментират някои чиновници, докато пият кафето си в обедната почивка.

Имиджът на управляващия човек е голяма работа. Видяхме това в Испания, когато движението 15M започна да се разраства, в Египет, когато беше окупиран площад “Тахрир”, в Сирия, когато младежите получиха куршуми, вместо извинение. Имиджът на управляващите днес в световен мащаб, е всичко за тях.

Недоволните са обвинявани, че са престъпници, наркомани, платени клакьори, пубертети, разпасани тинейджъри и  куп още обидни думи, изсипвани от устните на политическата система и претворявани в медиен цирк на манипулацията. В Египет Мубарак направи грешката да се обърне срещу народа си, в Либия Кадафи не зачиташе правата на своите собствени граждани, наричайки ги “плъхове”, “наркомани” и “пияници”, в Гърция протестиращите бяха гонени и арестувани, в Сирия управляващите живеят в свой собствен свят, разписвайки заповеди за екзекуции и, отговаряйки с типично авторитарно “Не!” на всяка възможност да предадат властта. В Испания полицията преби 15-годишни ученици в Барселона, защото защитаваха възможността си да се образоват.

Управляващите поголовно и по цял свят са в криза. Хората не са съгласни със статуквото и анахроничните системи, които им се предлагат. Протестите срещу промените в Закона за горите са интересно явление. Те бързо започнаха да се оформят като израз на недоволство срещу законотворчеството в сянка. За никого не е тайна, че от 20 години насам текстовете на редица закони обслужват частни интереси. Горите бяха повод – един достоен и важен повод – но прелюдия към други сериозни дискусии. И това не се харесва. Да припомним, че нашият премиер, подобно на управляващите елити в арабския свят, не обича бунтуващ се народ. Той сам го каза, помните ли?

Защото за управляващите днес – от Атлантика до Тихия океан, от Испания до България, от ЮАР до Русия – протестиращите са просто наркомани. Провокатори са и всички журналисти, които застават с имената си зад позиции, непопулярни в коридорите на редакции и партии. Виктория Маринова най-безцеремонно провокира с ужасяващата си смърт. Джамал Хашоги има наглостта да удря имиджа на кралското семейство в Саудитска Арабия. Дафне Галиция била взривена в колата си – как това доказва колко са лоши иначе неподкупните власти в Малта? А какво да кажем за убития словашки журналист Ян Куцияк, разследвал връзките между мафията и правителството си. Що за идиотия!?

Политиката на тотална неизбежност, какво твърди Тимъти Снайдър, се просмуква навсякъде. Миналото трябва да се превърне в настояще, защото да мислиш за бъдещето е прекалено неизгодно. Трябва да живееш със спомените за едно минало-настояще, в което страната ти е винаги велика, управляващите са винаги победители, а инакомислещите са платени провокатори, искащи да спрат еволюцията. Скоро тази политика на неизбежност ще се превърне в политика на вечността – какъв смисъл има да се противиш, когато всичко е решено предварително?

В книгата си, посветена на войната в Сирия завършвам с един параграф, който според мен се отнася напълно и за ситуацията у нас, и като цяло за усещането, че нищо няма смисъл, и поради това не си заслужава да изказваме мнение.

„Вероятно е да си казвате, че ако някои от нещата наистина са толкова очевидни, как така не да са излезли наяве и не са станали достояние на обществото. Как така това не се е случило??

Отговорът е прост. Разчита се на вътрешната цензура. Хората често са устроени така, че да отказват да повярват в нещо, което не могат да разберат, или да не обръщат внимание на онова, което ги плаши. Информацията е сила, но тя често се разглежда през личните убеждения и стереотипи.

Още ли не сте сигурни? Колко причини успяхте да си дадете, за да убедите себе си, че голяма част от прочетеното не е вярно?“

Няма коментари

*