Двамата бунтари – Фридрих ІІ и Ларошфуко

Много трудно e да се избяга от клишето когато става въпрос за бунтарството. Самата дума „бунтарство“ може и да се е поизтъркала. Говорейки за бунт, най-често имаме предвид всъщност хипита, може и хипстъри със смътна политическа и никаква историческа култура, а да не говорим за физическа решителност. Признавам си, влизам грубиянски в темата, защото ми е омръзнало от празните приказки на тези хора, които отказват да възмъжеят на каквато и да е възраст. Но самата тема е благодатна, стига човек да я подхване добре. И някак естествено ми дойде на ум разпределението на Томас Карлайл: героят като божество, героят като пророк, героят като поет… Не всеки бунтар е герой. Има хора, способни на недоволство просто ей така, а това не буди симпатии. Но има и друг вид недоволство – защото бунтът винаги е резултат от недоволство. Няма доволен бунтар. Но и самото недоволство може да дойде от неочаквани хора. Бунтът, страстната воля, целенасоченото усилие за голяма промяна може да има сложни причини и да се появи у всъщност доста сложно устроени хора (всъщност това май е дори задължително). Парадоксът е, че способният да мисли сложно човек, интелигентният човек може в един момент да започне да действа по елегантно прост начин. Впрочем, това именно отличава истинската интелигентност (и истинската воля за промяна) от празното дърдорене. И ми се прииска по карлайловски да представя двама изключително неочаквани, сложно устроени и просто действащи бунтари. Мисля, че те въплъщават два човешки типа, от които е приятно и полезно да се възхищаваме.

І. Бунтарят като владетел

Звучи невъзможно, нали? Политик е този, който е станал в най-висока степен част от съществуващата обществена система. Държавник е този политик, чиито действия влияят върху посоката, в която системата се движи. А владетел е този държавник, който контролира скоростта и завоите. Нито един от тримата не би трябвало да е бунтар. Те могат само да загубят от успеха на какъвто и да е бунт. Но това невинаги е така и Фридрих ІІ фон Хоенщауфен е великолепно доказателство за това. Не го бъркайте с пруските крале от ХVІІІ-о столетие. Говоря за средновековния носител на няколко разпилени по цяла Европа и по цялото Средиземноморие корони. ХІІІ в. е. Цивилизацията едва-едва е започнала да се възстановява над варварска Европа. Слънцето все още не е изгряло, но вече започва да се развиделява. И един от първите бледи лъчи над хоризонта е именно Фридрих. Това звучи неясно като написано от немски романтик, нали? За биографичните детайли ще си позволя да насоча читателя към англоезичната Уикипедия – и към прекрасната биография на Фридрих от прекрасния историк Ернст Канторовиц (на английски или немски, според предпочитанията). Но ето какво ще споделя. Моят герой (и владетел-бунтар) е с германски произход, както подобава на истински принц, но е рожба на Апенините. Впрочем, той е крал на Италия, крал на Сицилия, крал на римляните, крал на Германия, крал на Йерусалим и „свещен“ римски император. И още много неща. Най-интересното при него, за щастие, изобщо не са гръмките титли, с каквито всеки късметлия може да се сдобие просто по наследство. Важното е, че той е променил своя свят – и то може би за добро.

В ХІІІ в. не е невъзможно да живееш в мир с друговерци. Само е доста трудно. На някои места и на някои позиции – особено трудно. Кралят на Сицилия царува над наистина мъчна за овладяване смес от поданици. Островът е заселен с араби-мюсюлмани, гръкоезични православни, евреи и романоезични католици. Благородниците начело на кралството са от също доста странен френско-скандинавски произход. Сицилия винаги е била загадка и сцена на трагедии. Който иска да научи повече за нея, може да прочете или историята на острова от Жан-Ив Фретинье, или чудесния роман „Гепардът“ на . По някакъв невъзможен начин Фридрих ІІ издава закони, които всъщност са обичаите на различните му поданици, съобразени все пак с интересите на господаря. Придворните и войските му са от всички вери и езици. Арабските му стрелци от време на време се появяват по бойните полета на размирна Италия. Фридрих всъщност не се тревожи от това кой му служи и как изглежда, а това е новост за епохата му. Ако отворите Ларус, речникът ще ви съобщи, че този монарх е може би първата модерна личност в историята. Модерна по индивидуалистичната си преценка за всичко. Безразличието на Фридрих към различията, ако ми бъде позволена игрословицата, никога не е грубо – напротив, той винаги подчертава свободите и не оскърбява вкусовете на подчинените си. Но това безразличие прави толкова силно впечатление в един свят, разкъсван от спорове, че всякакви авторитети са си задавали въпроса дали императорът случайно не е атеист. Атеизмът просто не е възможен у един свещен римски император и крал на Италия, увенчан с безценната Желязна корона, в която са вложени гвоздеите от Христовото разпятие. Не че Фридрих пропуска служба или не взима причастие – просто никой не е сигурен дали този така любезен с арабите и гърците мъж действително вярва в светостта на олтара. Самата търпимост в случая е донякъде скандална, макар и безспорно полезна за всички.

Два века и нещо след Фридрих един относително кротък интелектуалец, Томас Мор, се опитва да замести бунта с мълчание като просто не дава израз на възгледите си. Въпреки мъдрото си решение е обезглавен. Няма обаче съд, който да издаде присъда срещу човек, който успява да събере различни народи и езици под знамето си. Така че Фридрих не дава особен израз на религиозните (или нерелигиозните) си предпочитания. Дотук това би било просто ексцентрично или неблагочестиво като за средновековен католически монарх. Но Фридрих няколко пъти поред просто отказва да замине на кръстоносен поход. Дори не точно отказва. А не заминава. Средствата са събрани, бижутата са заложени у лихварите, папската благословия е получена, корабите са в пристанищата, войските са готови… но господарят така и не тръгва да възвръща Светите земи от неверните сарацини. Не му е в дневния ред. Вместо това той издава закони, основава медицинска академия в Соренто, потушава бунтове във владенията си, съчинява забавен трактат за изкуството на лов със соколи, отпуска издръжка на различни учени, включително и на арабски логици и картографи и изобщо се държи като че няма никакви грижи на света. Естествено, вбесените римски прелати отлъчват императора от Църквата. Отлъчването на практика освобождава васалите от клетвата им за вярност. Фридрих не се впечатлява особено. Може да си го позволи и точно това допълнително изнервя Рим. Най-сетне, след много протакане, владетелят пришива кръст на рамото си, натоварва армията си на галерите и заминава за Палестина. Сетне, вместо да влезе в бой с неверниците по примера на, да речем, Ричард Лъвското сърце, Фридрих влиза в преговори със сарацините. Дори се среща с египетския султан. И вместо да извърши безумни геройства, издейства Йерусалим мирно да стане християнско владение, всъщност нещо като открит град. Разбира се, хардлайнерите и от католическа, и от ислямска страна са шокирани от такова безчестие. Но императорът и султанът си стисват ръцете и се разделят като приятели. Най-неприятно за папската Курия е, че несъмнената религиозна заслуга е постигната по начин, който никак не се вписва в идеята за „войнстващата Църква“, при това от един учтиво, но и непоколебимо нечестив император.

Почти всичко, което Фридрих прави, е в полза на любимата му Сицилия и откровено дразни папите Григорий ІХ и Инокентий V. Поданиците му понякога го наричат „чудо на света“, за враговете си е „половин сарацин“, „еретик“, „предшественик на Антихриста“ и „притежател на харем, пазен от евнуси“, макар че всъщност сякаш дори е щастлив в брака си. Съвременниците му трудно възприемат факта, че владетелят получава Йерусалим без да воюва с мюсюлманите, но е напълно способен да обсади всяко италианско градче, което се опита да премине от негова на папска страна. Най-необикновеното е това, че Фридрих дори не е някакъв внезапно полудял катар, готов да тормози католици или открито да се подиграва с религията. Той просто сам взима решенията си. Оставя всеки да вярва в каквото иска и като истински сицилианец е готов и на мирно споразумение, и на война. На фона на каноското покаяние на Хайнрих ІV, Фридрих ІІ е още по-необикновен с това, че дори не се самоосмисля като системен противник на Светия престол. Самочувствието му се основава може би само на собствените му сили и лична съвест – а не в покорство или в противовес на външен източник, какъвто и да е той. Ако това е така, то Фридрих е една от първите наистина психологически автономни личности в историята. Снори Стурлусон пише горе-долу по същото време, когато живее Фридрих, че век-два по-рано, в смутното време на покръстването на Норвегия, някои прочути хора не вярвали вече в боговете и още не вярвали в Христа, а се уповавали само на себе си. Възможно ли е Фридрих да споделя това състояние, толкова рядко за магическото и религиозното съзнание на Средновековието? Възможно ли е за него да се отнася стихът: „Рече безумец в сърцето си: няма Бог“? Или императорът е намерил някакъв начин да примири в себе си вярата в Бога и пренебрежението към църковния авторитет? Няма как да го знаем. Но знаем, че и един крал може да се окаже бунтар. При това бунтар, който не руши света, а изгражда образа на един нов свят, в който лъвът и агнето могат да легнат рамо до рамо – както легендарният Артур показва кратък миг от един жадуван и невъзможен мир сред хаоса на един притъмняващ, варварски свят.

ІІ. Разочарованият бунтар

По своему Фридрих ІІ е успешен бунтар. Поне в рамките на живота си той постига това, което иска. Разбира се, Йерусалим пада; разбира се, следващите сицилиански крале и германски императори отново са обикновени средновековни принцове, очарователни в простотата на примитивната си рицарска гордост. Но все пак името на Фридрих и удивлението от него се запазват векове – дотам, че Канторовиц пише за него като за първия представител на мощния немски романтичен дух. Но хора като Фридрих са рядкост. Много по-често се среща типът на разочарования бунтар. Уви, мнозина на младини се бунтуват или поне си въобразяват, че се бунтуват срещу някакви недобре формулирани несправедливости, а в един момент махват с ръка и се превръщат във вкиснати старци – понякога още преди тридесетата си година. Но почти никой не е като Франсоа дьо Ларошфуко. За подробностите, както казва любимата ми учителка по история, има справочници, така че пак ще ви насоча към англо- и френскоезичната Уикипедия, която не е лошо да бъде ползвана, макар и с необходимите проверки. За себе си запазвам само няколко интересни акцента.

Франсоа VІ, дук дьо Ларошфуко, принц дьо Марсийак, е симпатичен френски благородник от ХVІІ в. Великия век на Франция. Да си припомним „Тримата мускетари“ на Дюма-баща: кралицата, Анна Австрийска, съпруга на Луи ХІІІ и майка на бъдещия Луи Велики, едва се спасява от аферата с диамантите, замислена от Арман-Жан дю Плеси, кардинал и дук дьо Ришельо. Историйката е почти истинска – в смисъл, че кралицата мрази кардинала. Младият Ларошфуко, провинциален благородник с войнишки амбиции, идва в Париж (почти като д’Артанян), за да си търси щастието, тоест офицерски чин. Кардиналът щедро му предлага командуване, съответстващо на титлата му, но в изблик на налудничаво рицарско чувство към Анна (типично за епохата), Франсоа отказва. Нищо ново в подобен епизод. Има нещо сладостно в това да отхвърлиш възможността за слава заради жената, станала причина за смъртта на самия Бъкингамски херцог (поне според Дюма), но тук можеше и да приключи кариерата на бунтаря. И тогава той може би нямаше да стане бунтар. Но Ришельо и Луи ХІІІ умират, възцарява се младият Луи ХІV, който все още не е никакво Слънце, а вместо него управлява омразният чужденец Мазарини. Парижани и френските принцове не издържат на това унижение; започва метежът, наречен Фронда.

Без да е нелоялен към новия крал, Ларошфуко изведнъж се оказва щастливо въвлечен в събитията. Никой не обича да го управляват италианци (дори самите италианци). Франция се бунтува, кълнейки се във вярност на своя непълнолетен монарх. Принцовете не допускат, че някакъв си пришълец ще ограничава старите им свободи така, както си го е позволявал Ришельо. Ришельо поне е бил един от тях. И ето го Ларошфуко, излязъл от обичайната си меланхолия, с шпага на кръста и генералски шарф на гърдите, обсажда крепости, от бойното поле диктува забързано писма до приятелите си в подражание на Анри ІV, събира запаси. Хубаво е да си млад, да си заговорник и пълководец. Хубаво е да имаш кауза. В края на краищата, жените понякога харесват бунтари, особено успешни бунтари, а и у дома на село е ужасно скучно. Животът невинаги дава втори шанс за войнишки подвизи.

Тук обаче предателството, протакането и липсата на идеали отвращават Франсоа. Принцовете предават каузата на старите свободи. Постепенно приемат подаръци и титли, и се оттеглят в именията си. Фрондата се саморазпуска, французите се отегчават от собствените си вълнения (а не изпитахме ли и самите ние досадата от необходимото постоянство?).  Още преди всичко да е приключило, може би меланхоличната страна на Ларошфуко взима връх у него и той, огорчен, изоставя каузата, за която е бил готов да рискува живота си може би дори без особен фанатизъм, а от едното чувство за чест… или за удоволствие. Тези френски герои от ХVІІ в. са малко трудни за разбиране днес. Станали сме прекалено практични, малко нечувствителни, а и доста страхливи. Впрочем, Франсоа би казал, че и съвременниците му са такива.

Е, всеки има нуждата да се затвори у дома понякога. Да се отдаде на мрачни мисли, самота, лов и съдържанието на бъчвата в килера. Ларошфуко го прави, но пък тогава старият му дух се събужда у него. О, не, той повече няма да се занимава с политика. Но той ще използва политическия си опит и разочарованието си от липсата на идеализъм у другите, за да се върне в Париж, да заживее там съобразно с ранга си и да се превърне в литературна знаменитост. Запознава се с най-важните жени на деня (Анна Австрийска ли? Коя беше тя? Ланшен сняг). Особено близък става с мадам дьо Лафайет. Платонически близък, естествено. Но той е духовит, язвителен и мрачен, а тя е чувствителна, наблюдателна и спокойна, така че не могат да не си допаднат. Мъдростта й лекува сърцето му (винаги е приятно да лекуват сърцето ти), а острият му език възпитава стила й. И двамата стават писатели. Вдъхновяват се един друг. Докато тя пише романи („Принцеса дьо Клев“, „Принцеса дьо Монпансие“, „Заид“), дукът се отдава на „Максими и размисли“. И двамата не са особено ласкави към човешкия род, но мадам дьо Лафайет все пак е изпълнена с разбиране към слабостите, които Ларошфуко остро напада. Може би това е нормално за разочарован член на една не точно победена, а самопобедила се фракция.

Като философ-моралист, Ларошфуко може би е по-опасен за противниците си, отколкото като военачалник. Той непрекъснато изобличава самолюбието и първоначално анонимно разпространяваните му „Максими“ непрекъснато предизвикват тревога и скандали, защото не спестяват прозрачни намеци за никое от съвременните големи имена. Най-хубавото е, че постоянно допълваната и преиздавана книга се запазва като чудесен паметник на тогавашните нрави и се чете с удоволствие днес, макар то да е примесено и с известен кисел привкус. Но колко книги не са станали скучни след триста години четене?

Ларошфуко намира себе си, намира призванието си в нещо като къса сатира. Оказва се не политик, а писател. Популярен и дразнещ. Може би нещо като съвест на поколението си. Едновременно неприятен за цензурата и подмазвачите в двора и много талантлив коментатор на ежедневието. Наложило му се е да си създаде тази малко неудобна слава, след като се е провалил в далеч по-героична кауза. У разочарования бунтар може би винаги остава усещането, че гроздето е кисело. Но и от това има нужда, защото иначе за епохата на Луи ХІV щяхме да знаем много по-малко – и то откъм скучно официозната страна, пълна с перуки, бюстове и фанфари.

Ето ги моите двама бунтари – кралят и писателят. Държавникът и проваленият политик. Агностикът (или атеистът) и наблюдателят на нравите. И двамата от благороден произход, и двамата смели по своему, и двамата доста странни като фигури именно на недоволството и стремежа към промяна. Привилегиите не само не ги заслепяват, а им позволяват да търсят своите промени, своите каузи съзнателно и с пълно отдаване на силите. В крайна сметка, това е свободата – да можеш да се отдадеш на каузата си по пълноценен, независим начин. Това само по себе си е повод за радост.

Няма коментари

*