Димитър Кенаров: Гези парк беше лицето на нова Турция в миниатюра

Димитър Кенаров е роден през 1981 в град София. Завършва бакалавърска степен по американска и руска литература в „Мидълбъри колидж“, Върмонт и магистратура по английска литература в Калифорнийския университет „Бъркли“. От 2006 насам Кенаров работи като журналист на свободна практика за американски издания като „Ескуайър“, „Дъ Нейшън“, „Бостън ревю“ и др. Автор е на стихосбирките „Пътуване към кухнята“ (2001) и „Апокрифни животни“ (2010). По време на юнските протести в Истанбул Кенаров беше кореспондент за BBC, а фотографската му изложба по темата „Газ, вода и революция“ наскоро беше представена в софийската галерия „Ластици“.

 

фото: Владислав Христов

 

Какво видя в Таксим?

Отидох в Турция след края на първата фаза, когато вече първите сблъсъци между протестиращи и полиция бяха свършили и полицейските части временно се бяха изтеглили. Това, което видях първите дни беше весел, шумен палатков лагер, утопичен остров в средата на града – представата ми за 68’ в турски вариант, турското лято на любовта, а целия Гези парк беше лицето на нова Турция в миниатюра, хора от най-различни групи – леви, десни, националисти, Кемалисти, кюрди, гей активисти, феминистки, еколози. Атмосферата трудно може да се опише, приличаше на фестивал, свиреха различни групи, всички обаче имаха общи теми на разговор. Този протест донякъде срещна хората и ги накара да намерят общи цели, което не означава разбира се, че те са премахнали различията си, но общото в това, което ги обедини всъщност беше ненавистта към методите използвани от Ердоган. Много хора, които бяха там признаваха, че той е направил много Турция, но методите му са неприемливи. Оптимизмът се оказа кратък и рано сутринта на 11 юни, без по никакъв начин да бъдат провокирани тежко екипирани полицейски части за борба с масовите безредици влязоха в „Таксим” за да разчистят площада от плакати и барикади. Уличните сблъсъци продължиха часове насред гъсти облаци солзотворен газ и мощни водни струи, на които беше отвръщано с камъни, прашки и фоерверки, но отпорът беше много кратък. Няколко дни по-късно беше разчистен със сила и самият парк „Гези”, а част от протестиращите намерили убежище в близкия 5звезден хотел „Диван” бяха изкарани от там със сила в разрез с всички международни правила. Донякъде обаче си мисля, че протеста постигна целта си, защото той срещна тези различни групи хора, накара ги да общуват добронамерено и да бъдат заедно. Притеснителното е, че по нищо не личи Ердоган да си е извадил поука от създалата се ситуация, той просто унищожи видимите следи от протестите, парка беше озеленен отново. С тези над 7000 ранени и 6 убити Ергодан за две седмици изгуби политически капитал граден 10 години.

фото: Владислав Христов

Какво стои от двете страни на разделителната линия в Турция днес?

Революцията в Турция я направиха „децата” на Ердоган, поколението на хората, които израстнаха по време на прогреса. Те стоят от едната страна, те са млади, образовани и отворени към света. Много от същите тези хора признават, че Ердоган е направил много за страната и не отричат приноса му, но са против методите, които използва. За последните 10 години доходите на турците са се вдигнали 3 пъти, големи капитали бяха преразпределени в социалната сфера и за здравеопазване. Много хора са доволни от него и продължават да го подържат, както и по-консервативните общности, въпреки, че не липсва опозиция дори в собствената му партия. Гюленистите например, както и други опозиционии групи са в тиха война срещу политиката на Ердоган.

А какво видя когато се прибра в София?

Това, което видях в София беше различно, най вече като реакции. Общностните групи от протестиращи в Таксим и в София обаче много си приличат.  Да ги определим като средна класа, най-общо казано, макар че реално има хора от най-различни групи. Положителното, което виждам е, че дори политическата система да се сменя бавно, хората вече имат идея за общо пространство, за споделеност, която започна миналата година на Орлов мост и виждам да се развива сега. Идеята, че не живеем сами за себе си търпи видимо развитие.

Виждаш ли паралели между двата протеста?

Паралели има, но има и много разлики. Протестите в Турция са основно срещу един лидер, като желанието е не за пълна смяна на системата, а за коректив. В България от друга страна не говорим за смяна на един с друг политически лидер или партия, не говорим за това, че доверието към някой управляващ се е изчерпало, говорим за тотален срив на доверието към политическата система.

фото: Димитър Кенаров

Мислиш ли, че един протест трябва да се радикализира за да има успех?

Протеста разчита на това, че ще бъде забелязан и че няма политик, който да остане равнодушен, да не му заговори „съвестта”. Опитват се да го неглижират, но колкото повече се правят, че не го забелязват, толкова по-ясно показват, че трябва да си тръгнат, защото живеят в друга от електората си реалност и явно не разбират на какво се основава една демокрация, как може и трябва да съществува – за гражданите.

Определено няма да стане обаче само със симпатия и определено трябва да се радикализира, но без насилие. Трябват блокади на сгради, основни пътни артерии. Публични личности трябва по-явно да се афишират за да привлекат по-силно вниманието но обществеността не само в България. В този ред на мисли – Къде са арт-групите? Художествената академия е на един хвърлей от маршрута на протестите – не виждаме проявленията им, изявена позиция!? Изкуството може и трябва да вдъхнови за по-радикални действия.

Режисьорът Явор Гърдев твърди, че протестът е на интелигентната средна класа, съгласен ли си?

Идеята да се определи по някакъв начин протеста е на медиите. Идеята за разделение също се експлоатира от тях. Богати срещу бедни или някакви други определения. Видя се обаче и много ясно, че на протеста цари солидарност. Това не е елитарен протест, а протест срещу липсата на егалитарност. Срещу върхушката на върха, която краде от всички нас – бедни или пък така наречената средна класа. Хубавото на този протест е че той се цели директно в корена на проблемите – начините по които се разпределят обществените блага и порочните назначения на хората, които ги разпределят. Протеста може в момента да не е на хора, които се „борят за хляба”, но той е и за „хляба”, т.е. за всички нас. Хората в София протестират срещу несправедливостите в цяла България, през целия Преход.

Как ще коментираш медийната среда?

Интернет прави контрола над медиите невъзможен и той лека полека се разпада. Ердоган нарече туитър „най-голямата опасност в обществото”. В Щатите при всичкото следене и контрол туитър е единствения сайт, който не  е давал информация на американските тайни служби. Положението обаче с медиите в България в момента е сериозно. Начина на контролиране на медиите – икономическия натиск, автоцензурата, липсата на регулация, централизирането, монополизирането на медийния пазар прави нещата много порочни. Затворения кръг, който осигурява медийния комфорт на властта трябва да бъде премахнат.

Какво следва?

По-голяма прозрачност при процедурите по избиране и назначаване на висши държавни чиновници, а по-късно постоянен обществен контрол. И не на последно място – ОБРАЗОВАНИЕ, най-важния сектор, приоритет номер 1 за държавното управление.

Повече от и за Димитър Кенаров на: http://dimiterkenarov.com/

 

 

Няма коментари

*