Другата Варна

Странен народ сме, сещаме се за дадено нещо само на датата посветена на него. Примерите са много – от обесването на Васил Левски, през Деня без тютюнопушене до датата на падането на Берлинската стена. Какво обаче се случва след празненството, на което обикновено има кебапчета, бира и кючеци, пък дори и поводът да е траурно възпоменание.

Както всяка година, така и тази Варна отбеляза своя официален празник на 15 август. И всички изведнъж се сетихме за „Варна, морето, сините вълни, вятърът в косите, голите жени…“. Едва ли много от нас си помислиха за другото лице на няколко пъти обявявания за „Най-добър град за живеене“ – затворени магазини, разкопани тротоари, безработица, повсеместна чалгизация и опростачване. Да, това са проблеми не само на морската ни столица, но и на цялата страна. Вярно е, и в същото време, докато се задоволяваме с рефрена „навсякъде е така“, едва ли нещо ще си промени към добро в България.

Има места по света където нещата стоят по съвсем друг начин. Нека да отскочим за малко до Италия. На 1700 км от черноморския бряг, в Алпите, в италианската област Алто Адидже – Южен Тирол, се е сгушила тиролска Варна.

Селището още в миналото е наричано „Вратата към юга“. Главната причина за това, от него се отваря погледа, сгрява се духът и тялото след студения север и прохода Бренеро, който дели Италия от Австрия. От Варна се разкрива цялата прелест на долината Изарко и част от Южен Тирол. Някога той бил австрийски, но след Първата световна война е територия на Италия. Основният език е немският и до ден днешен. Но табели, надписи, указания са на два езика: немски и италиански. Местните жители знаят италиански, но по между си говорят на немски. Част от възрастните хора все още употребяват ретороманския език – ладински. Градчето е разположено на 671 м надморска височина. Населението на общината е 4 236 души. Традициите в песни и облекло също се съхраняват. В неделен ден например, децата и възрастни се обличат в националните тиролски носии. Има и магазин, който ги предлага и са оригинална мода в своя осъвременен вид.

Варна е с умерен и приятен климат през цялата година, понеже планината го пази от север. При хубаво време гледката обяснява герба на това място: бели облачета на лазурно небе и двe червени полета. Той е наследство от знатната фамилия Войтсберг, живяла тук през XII век. От север Варна е опасана с лозови насаждения, от които се правят ароматни вина и ракии, а от юг – с вековни кестенови дървета, както и кестенови дървета. Специална пътека край бистрия ручей Скалерес минава покрай кестените и се вплита в чудна борова гора. Ручеят е наречен „Природен монумент“ заради живота който блика край него за дивите животни, растителността и хората. За тях, на сенчеста поляна неговите студени води предлагат маршрут за тонизиране на организма известно като „трасето на Кнайп“. Варна си има и езеро наречено – Варненското езеро. Заобиколено от гора, която се оглежда в него, езерото е чудна градина от водни лилии върху повърхност от 6 хектара. Като защитен природен обект, къпането в него е забранено, както возенето с лодки, храненето на водните птици. За туристите има биотоалетна добре обозначена и с ясна забрана да не се вършат човешките нужди сред природата. Не е позволено да се берат гъби. Железопътната гара построена през 1867 г. В онези времена тя улеснила притока на знатни хора от Германия и Австрия.

Виенски банкер изградил красивия хотел „Салерн“, сега професионално училище по агрономство и метереологична станция. Вилите и къщите от началото на XX век, приветливи и оригинални в своя тиролски стил, са част от хубостта на градчето. Църквата с готическата си камбанария ехти на всеки 15 минути и се чува чак до съседния град Бресаноне. Най-приказното нещо е планинската ферма – гостилница „Хубенбауер“ до храма, която съществува от далечната 1614 г. Преди това, аналите говорят за римска кула и малка църква, превърнати в имение от знатна фамилия през XII век. Дедите на настоящите собственици го взели преди век и половина насам. Те олицетворяват типичното фамилно отношение за местното селскостопанско производство. Това, което произвеждат го предлагат на туристите: домашен хляб, салами, суджуци, бира, вино, плодови сокове и ликьори. Никой от местните жители не може да каже, защо градчето се нарича „Варна“, нито пък, знае че има град със същото име в България. Жалко, че между двете Варни приликата е единствено в името. Остава ни само утехата, че някъде там в китен Тирол, има една друга Варна, която можем да посетим без да ни останат лоши спомени.

Няма коментари

*