За суфи, религиозната (не)търпимост и още нещо…

„Ако си истински и думите ти ще бъдат истински. Неистинската личност не може да изрече правдиви думи“

Юнус Емре 1238-1320 Суфи, мистик, поет и човек

Това прочетох пред гробницата на Шейх Табдук Емре, известен духовен водач, суфи и учител на Юнус Емре в село Емре, на 150 км от Измир. Обичам да пътувам, да се срещам с нови и интересни хора, да научавам нови неща. Към това място ме насочи друг интересен човек, когото срещнах при храма на Артемида в старата столица на Лидийското царство Сардес, за когото може би ще разкажа друг път. Село Емре е закътано сред височини близо до град Кула, известен със запазени стари къщи с типична архитектура. Самото село много прилича на наши села в Балкана и Родопите – стари каменни къщи с чардаци, смесени с ново строителство, тесни криви улички, мегдан с няколко дюкяна и неизбежната чайна, любезни хора, които ме упътиха към тюрбето (гробницата). Около самата гробница – чиста и подредена градинка и до нея огромен паркинг, където имаше спрян бус с младоженци и приятелите им, които си правеха снимки. Пред тюрбето беше приседнал възрастен дребен човечец, омотал главата си с шал, за да се пази от бръснещия вятър. Дотук нищо необичайно. Приближих се, той ме посрещна с „Добре дошъл“, придружи ме до гробницата, влезе вътре с мен, каза няколко думи за Шейх Табдук Емре. Дотук като навсякъде… Но не съвсем. Различен беше този човек. Не знаех какво е това различното, но беше различен. Оставих фотапарата отвън, не съм американски турист. Човекът се обърна към мен и ми каза – „ Аз ще излеза отвън, ще те оставя да се помолиш“. С известно неудобство му казах, че не съм мюсюлманин. Той отвърна – „ Тук е свято място, всеки може да се моли“. Помълча и каза – „Нали знаеш че Бог е един? “. „Знам“ – отговорих. „Тогава се помоли. Тук е свято място“ и излезе. Отидох при него след като излязох, поговорихме малко за Юнус Емре, за учителя му, за мен, той каза – „Тук съм донесъл няколко неща от къщи, малко грозде, яйца, ако имаш нужда… Гроздето е със семки“. Опитах гроздето – зряло и сушено на слънцето на Анатолия – земята на слънцето, поело от дъхавите билки по височините. Помолих го да се снимам с него, той го прие като нещо нормално, само си оправи шала. Накрая го попитах как му е името. Той отговори – „Хората  ме наричат Хаджи Сюлейман Йълдъз“. През целия път обратно се опитвах да определя какво беше различното в този човек. Продължих да превъртам в съзнанието си лентата на краткия ни разговор. Анализирах думите, начина по който ги изричаше, разликите от обичайното поведение на селяните в Анадола. После нещо ми светна. По същия начин се бях почувствал при срещата си с един будистки монах в Япония преди 26 години. Същото безметежно спокойствие, равновесие, същите простички думи зад които се криеше дълбоко познание и приемане. И спрях да анализирам.

 

Стоян Трашлиев е роден преди 56г. в Елхово. Живял е в Ямбол, Бургас, Велико Търново и София. Завършва английска филология във Велико Търново и турска лингвистика в София, в момента учи редовна магистратура, специалност Визуална култура в Тракийски университет – Одрин. Пътувал в чужбина – от Албания до Япония. От 1967г. не се разделя с фотоапарата, има награди и участия в изложби в България и чужбина.

Няма коментари

*