Из романа „Боинг-747“

Някъде в началото на 1992-а ме осени, че повече нямам никакви извинения да тъпча на едно място. Продължавах да работя като преводач през седмицата, а всяка събота и неделя се преобразявах в началник на разносители на дипляни.

Една събота, деня на свети Валентин, си спомням с особена яснота. Рано сутринта тръгнах за другия край на града с моя додж, който имаше мощност към две конски сили и гумите му бяха с диаметъра на супена чиния. Път номер 15 всъщност е един мост, който се извива над целия град, и когато се изкачих на него, веднага изпробвах спирачките. Все едно че не бях ги изпробвал. Колата си продължи невъзмутимо върху поне десет сантиметра лед. Включих на втора, доджът се позабави и запълзя предпазливо. Отпред, на около стотина метра, се движеха петдесетина коли, близо една до друга. Прекалено близо една до друга. Първите две се чукнаха съвсем леко, но веднага се понесоха във валсови кръгове. Следващите връхлетяха върху тях и за по-малко от секунда път номер 15 се превърна в автоморга, към която неумолимо се приближавах, макар и кракът ми отдавна да беше залепнал за спирачката. Виждах всичко като на киноекран. Времето се забави, разду се, докато се носех към катастрофата и светкавичните ми мисли разглеждаха различните варианти на това, което щеше да ми се случи. На десетина метра от купчината коли доджът се позабави, разкашля се и спря на косъм от последната. Настана тишина. Излязох от колата и тръгнах да видя кой има нужда от помощ. Още не бях пил кафе, но вече не се нуждаех от него.

***

Скоро линейките надойдоха, полицаите ме изгониха и аз със слалом между стърчащите автомобилни ламарини се изнесох от мястото на събитието. Друг на мое място може би веднага би се върнал вкъщи, но аз продължих. Имах нужда от работата.

Докато стигна до квартал “Вердан“, започна снежната буря. Когато се добрах до сборния пункт, вече се виждаше толкова зле, че едвам успях да преброя колко от моите пощальони са дошли на работа. Бяха по-малко от половината, а пикапът беше клекнал от натоварените дипляни – това значеше, че не ни мърда поне до полунощ.

И денят се завлачи. Беше като някакво безумно състезание с дявола. Хората ми падаха като круши по леда, изправяха се насред бурята и продължаваха да се клатушкат напред. Аз и шофьорът изтръпвахме при всяко поднасяне на пикапа и в снежната вихрушка знаехме къде сме само защото бях научил стотиците улици и картата им наизуст. Навсякъде се натъквахме на катастрофи, пред очите ми една кола откъсна отварящата се врата на друга, а по-нататък един джип връхлетя в сграда с апартаменти. Шофьорът Сирил беше пребледнял в тон със снега отвън, а конската опашчица на врата му потрепваше заедно с ръцете му. По едно време вече само случайно успявахме да се натъкнем на нашите хора, прибирахме ги, разтоварвахме ги на друго място и продължавахме. Всички – аз, Сирил и разносвачите – бяхме в някакъв ступор, искахме да си свършим работата и да оцелеем. Имахме нужда от работата. Хукнах и аз да разнасям дипляните, макар че като шеф на групата ми е забранено.

Надвечер забелязах през прозорците на жилищата, че всички седяха около запалени свещи у дома и се гледаха влюбено. Попитах Сирил какво става, той ме изгледа с недоумение. „Честит ти Свети Валентин”, ухили се той. Тогава в България никой още не беше чувал за този празник, на 14 февруари се празнуваше Трифон Зарезан, а на жените се полагаше Осми март. Аз още не бях живял достатъчно дълго в Канада, за да знам какъв big fucking deal е тоя Свети Валентин за жените там.

- Жена ти знае ли че ще работиш до сутринта? – пита Сирил.

- Не, защо? – казвам.

- Man, you’re in trouble! – проронва той.

Опитвам да се обадя на Ана от улични автомати, но тя не вдига. Бурята няма никакво намерение да спира. Хората ми са премръзнали и в полуунес, предлагам им да прекратим този идиотизъм, но те не приемат и продължават да пъхат шибаните дипляни по кутиите. В хаоса успявам да купя огромен букет цветя, който струва повече, отколкото ще изкарам този ден и още колкото всичките дрехи на гърба ми.

Към полунощ всичко – ако не броим бурята – свършва. Предлагам на един от моите хора, Орлин, да го закарам донякъде. Сядаме в доджа, но той не пали. Дотътряме се до неизвестно коя автобусна спирка, краката ни вече поддават от умора. От бурята изниква автобус и ние се строполяваме на стъпалото до вратата, понеже нямаме сили да стигнем до седалките. Орлин ме гледа как седя ни жив, ни умрял с огромния букет в ръце и започва да се смее. Присъединявам се, след като виждам отражението си в стъклената врата на автобуса.

Към един през нощта се добирам до входната врата на Анината къща и натискам звънеца. Ана се появява, обляна в сълзи, взима букета от ръцете ми и заявява, че съм долен курвар – в нейна защита ще кажа, че това на френски звучи една идея по-изискано.

Постепенно обаче видът ми я убеждава, че не се връщам от романтично-сексуални ескапади. Дори по едно време ме пита: „Как мина денят ти?”.

What?

***

Задавали ли сте си въпроса защо, по дяволите, когато някой ви пожелава хубав ден, не казва например хубава седмица, година, десетилетие или живот? Защото и най-доброжелателните не смеят да поемат гаранция за повече от днес.

***

Та казвах, че вече нямах никакви извинения да тъпча на едно място. Исках да напиша киносценарий и се страхувах от това – нещо като страх от часа на истината.

Не ме притесняваше нито английския, нито спецификата на сценарното писане. Притесняваше ме близостта на огромната месомелачка, наречена Холивуд.

Но той, сценарият, се настаняваше неумолимо в главата ми и нямаше къде да ходя. Сюжетът беше свързан с един екипаж от емигранти-разносвачи на дипляни и се заплиташе около мимолетните контакти на емигрантите с местните жители на баровския квартал. Изненадващо, нали? Разбира се, че щеше да има любов, смъртни опасности…

Щеше да се казва Have A Nice Weekend.

***

Но преди да разгърна таланта си, беше време за първото ми завръщане в България. Не бях виждал синовете си близо две години и половина. Колкото и да си наясно, че са живи и здрави, горчилката на едно скрито място се натрупваше.

Някои от българите вече бяха направили това първо завръщане. Разпитвах ги как е – тогава нямаше интернет, смартфони, скайп, вайбър. Двама откровено си признаха, че последната вечер, преди да си тръгнат на обратно от България, са плакали като деца. Защо, питах ги, не ви се тръгваше ли?

Не, казаха, и не можеха да обяснят защо са плакали.

***

Колкото и повече да се скъсява бъдещето с всеки ден, то е много по-ценно от всички спомени. Бъдещето е най-великият дар. Бог е само в бъдещето, него го няма в миналото. Бог е бъдещето.

 

Виктор Дяков е роден през 1961 г., завършил е Английската гимназия в София и философия в Софийския университет. Работил е като репортер във в. „Кооперативно село“, а в края на 1989 г. се включва в най-първата емигрантска вълна към Канада с така наречените „самолети-бегълци“ към Куба, които тогава спират за презареждане в Монреал. В последвалите четиринайсет години той преминава през всякакви професии, перипетии и житейски криволици в новата си страна. От 2003 г. насам отново живее в София със семейството си.

 

Няма коментари

*