Не унивайте, аз съществувам!

- Аз съм над голямата сива кула. Не съм далече. Не съм далече.

- Дръж се, Ицо, идват. Идват към теб, дръж се.

- Стефчо, аз не съм в лагер пет, не съм в лагер пет. Аз…

- Вижда ли се от теб пети лагер… палатката?

- Не мога да го видя от тук. Аз съм на жълтия пояс.

- Ице, ти си голям мъж, не заспивай! Ти си българин! Към теб тичат хора. Моля те, не заспивай!

Пук-пук… Радиостанцията замлъква от смущение. Полагам глава на скалата и слушам. Не бързам за никъде, което рядко ми се случва. Гранитна е мелодията, здрава. Създадена да устои. Много тихо, на пресекулки, разтеглено звучи – има си свой собствен пулс и ме вика да се слеем, да подишаме заедно… много-много бавно… Неподвижно почти. Ехо от раковината, която извежда към дъното-центъра-върха, към сърцето… Arbor Mundi.

Video No Found

Мисля си… то по всякакви пътища криволичи, защото с всичко и с всички е свързано. Затова възкръсва всеки път – със спомена – по централната ос, в душите на душите на всички, до които се е докосвало. Такова е човешкото сърце – като малко дете, когато си позволи да бъде, въпреки страха, въпреки Съня, въпреки Живота – това „чудесно пътуване към идеала – смъртта”. Така ми се спи…

„Защото, който иска да спаси живота си, ще го погуби; а който погуби живота си заради Мене, ще го намери.” или  „откажи се от желанието да вземеш, замени го с желанието да дадеш и ще получиш онова, от което си се отказал”

На 20 април, около 18.30, Христо Проданов стига сам на Еверест (шерпът Чхованг Ринджи, който тръгва с него се отказва на около 8500 м., след като е ударен в гърдите от паднала стара кислородна бутилка.) Радостта на българския екип обаче се смесва с тревога, защото времето е напреднало и Христо трябва да бивакува принудително без палатка и спален чувал, което при влошаващо се време свежда до нула шансовете му за оцеляване. Следва безпримерна спасителна акция – еталон за самоотверженост и чувство за солидарност. От кота 7170 м. в подножието на най-високата точка на планетата – връх Еверест – Людмил Янков се втурва да спасява другаря си, смайвайки света със смелостта си, в безумно изкачване, преодолявайки на един дъх с невероятна скорост 1330 метра денивелация. Достигайки до кота 8500 м. за съжаление не успява да намери Христо Проданов и прекарва нощта на открито, оцелява като по чудо с цената на тежки измръзвания на ръцете, които водят до ампутация на фаланги от пръстите му. В многогодишната история за покоряване на осемхилядника няма аналогичен случай на човешка саможертва и героизъм.  

20 години след българската премиера на Христо Проданов, неговата племенница Мариана Масларова също се качва на Еверест, но подобно на чичо си, слизайки –  остава завинаги на „покрива на света”…

Те са избрали да завършат живота си по един и същ начин – в прегръдката на планината, водени от всепоглъщащия стремеж към единение – така, както са го разбирали.

Те ме удивляват и плашат едновременно. Давам си сметка, че това изглежда като някаква форма на страх от смъртта. Страх, който изглежда е бил преодолян от тях. Явно смъртта е висша степен на доверие. Доверието, което кара детето в нас да изследва света и възможностите си – безгрижно, смело, необратимо-циклично.

Възхищавам се на човеколюбието и силата на духа, проявени от Людмил Янков по време на българската експедиция до Еверест през 1984г. Заради тази му постъпка вярвам, че някъде там, още приживе, той е открил своя смисъл. В един различен свят, в който освен красотата на белите върхове и суровата сила на природните стихии най-силно проличават истинските измерения на любовта и приятелството. Останалото е небитие.

Достоевски определя времето като „отношение на битието към небитието”. Интересна дроб. Винаги правилна. Доживотна – поне за числителя. Какво е усещането да се разтвориш във времето? Да се причислиш към Знаменателя. Да се разшириш. Да присъстваш изцяло в един миг – така, сякаш не съществува нищо друго… Изглежда като да замениш един свят, наричан още реален, с друг – от теб самия сътворен.

Животът извън времето ме привлича повече от всякога. Дотам, че ставам „трудна” за живеене (или пък преизпълнена с Живот?) – без планове, без обещания, без плавна и системна организация… Днес съм тук, утре – там… къде точно и аз не знам. Пътувам във времето и изкуството е главният ми портал. Изкуството на Природата и природата на Изкуството.

Наблюдавам същия своеобразен ритъм на вчувстване или шеметно живеене и у други хора. Пътешественици, авантюристи, бунтовници, артисти. Всекиму според Присъствието, както се казва. Отключват се чрез различни дейности. Дейности, които за мнозина са равносилни на глупост или празнота. Сякаш всички ние бягаме, щафетно бих казала – дали към себе си или от себе си? Все едно накъде, важното е да стигнем – да повървим достатъчно дълго в страната на чудесата, които се случват всеки миг…

Гледайки отстранено навярно ще видим само пърхане на пеперуда около свещта. Някои се наслаждават (или тлеят?) в сянката, други – създават, докато изгарят, още малко светлина.

„Всичко е заради адреналина“ – чувам гласове от последния ред. Ако беше само това, отдавна да е свършило. Светът е оркестър и всички ние сме изпълнители в него. Нуждаем се от единна мелодия, дори като солисти или пък слушатели. Търси се синхронът. Някъде в пресечната точка между желанието за свързване чрез приемане или себеотдаване и импулса към отделяне под формата на индивидуално изразяване. Понякога това е едно и също, понякога – не е.  Мъченичеството не е “опция”, а възприятие – най-често в умовете на странични наблюдатели.

Мисля именно като страничен наблюдател по отношение на алпинизма. Въпреки че аз самата обичам да се катеря по всевъзможни (сравнително безопасни) места. Въпреки и точно поради казаното дотук – защото знам, че Целта – онази, трансценденталната, може да бъде постигната по хиляди начини, без такъв висок риск за живота. И в следващия миг си спомням колко илюзорно понятие е това – рискът… Самото живеене е риск…  Нека правим това, което обичаме – че поне да си отидем с усмивка на уста…

Навярно сближаването на границите между живота и смъртта преобразува човека в най-пълна степен и повишава екстремно търсенето – като вид инициация, като събирателна точка или свръхразширяване на съзнанието.

Уважавам смелостта, вътрешните пориви, предизвикателствата. Но и разумността, и ясната преценка също. При мисълта, че един човек може така нелепо да си отиде, изпитвам смесени чувства. Неописуеми чувства. Преди време, в опитите си да го проумея и все пак някак да го приема, започнах да изучавам съдбата на някои алпинисти. Всичко започна от поезията. Запознах се „задочно” чрез стиховете й с Мариана Проданова Масларова, родена в Карлово на 2 април 1961 г.  Първата й стихосбирка е „Сучурум (бяла летяща вода)“, издадена през 2000 г. „Запознахме“ се именно в Карлово, посетих и Сучурума, и паметника на чичо й.

Като национален състезател по алпинизъм и скално катерене е печелила множество награди. Има изкачвания в Алпите, Кавказ, Памир, Аляска, Андите и други планини. Последното й изкачване е на Еверест в Хималаите през май 2004 г. От този връх тя така и не се завръща… А може би просто е сменила “бащината къща“…

В „Идеалите” Георги Марков пише те рисуваха света на бъдещето, заради което умираха. За всички това беше свят на истинската, пълната свобода, на истинското братство, на безкомпромисната справедливост, на премахването на границите, на възпитанието на хората в любов и толерантност, на премахването на всички органи и институти за потисничество, на взаимната човешка искреност, на правото на труд и достоен живот… Или, накратко, те умираха за всичко това, което нямаше да съществува в страната на техните паметници.”

В памет на всички български искри, останали като звезди „там, горе“…

Няма коментари

*