Употребената „Надежда”

Дали думите, изписани на прага на пъкъла „О вий, кои престъпяте тоз праг, надежда всяка тука оставете.“ от Дантевия „Ад”, до такава степен вече са станали ежедневие за нас, че ние губим надеждата, без изобщо да сме се борили за нея. Пример за това е вечният български рефрен: „В тая държавава нищо няма да се оправи”. На Изток казват, че щом изричаш думи в дадена посока, по този начин ти предопределяш и посоката на случването. Докато казваме, че нищо няма да се промени към добро, наистина ще си останем на този хал. За това, че сме, не бива да си измиваме ръцете с управляващите ни, виновните сме самите ние. Ако някой се възползва от нас, то е защото ние сме го позволили. И първата стъпка към това позволяване е живеенето с гореспоменатият рефрен.

Българската история е пълна с какви ли не примери за  величие и падение. За едни знаем повече, други умишлено са ни спестени. Понеже в този текст говорим за надеждата, ще ви запозная с историята на кораба „Надежда“. Това е първият и най-големият за времето си крайцер в Черноморската флотилия на военноморския флот на България.

Историята

На 27.01.1897 г. в България е приет на служба лейтенант Пол Моро, който трябвало да подготви условията за пристигането на офицерите от френската военна мисия. Те трябвало да помогнат в изграждането на българския военен флот на Черно море. Промените са наложени от обтягането на отношенията между Царство България и Руската Империя след опита за преврат на група офицери-русофили срещу княз Александър Батенберг. Освен това Френската Република е била главният кредитор на България, което определило и бъдещето за комплектоване на бъдещия флот. Лейтенант Пол Моро успял да убеди Министерския съвет, че без учебен кораб бъдещият флот не може. С разрешението на българското правителство лейтенант Моро сключва на 03.05.1897 г. договор за строежа на кораба със “Societe anonyme des Chantier & Ateliers de la Gironde” в Бордо на стойност 1 460 000 лева. Допълнителен договор е сключен с фирмата “Шнайдер и сие” за въоръженеито на кораба на стойност 241 396 лева. Според договора, корабът трябвало да бъде предаден невъоръжен на българската страна, а корабната артилерия и торпедните апарати с торпедата да бъдат доставени и монтирани в България. От българска страна са изпратени двама лейтенанти, корабостроителен инженер и инженер-механик като наблюдатели на строежа.

Изборът на класа на кораба не представлявал трудност. Било решено за основа на проекта да бъде взет класифицирания като Aviso-Torpilleur кораб “Казабланка”. В края на 19-ти век Франция строяла кораби от този тип като стационари в своите колонии, като при нужда те трябвало да могат да осигурят бойната устойчивост на флотилиите миноносци в рамките на доктрината на адм. Об. Във Франция по това време имат почти тридесет годишен опит в проектирането и строежа на крайцери ІV ранг. В България корабът се предвиждало да бъде използван като учебен. През 1899 г. назначеният за командир на морската част капитан II ранг Пол Пишон разработва план за развитието на флота, който предвижда построяването на още 2 кораба заедно с 12 миноносеца. Корабът е бил построен по традиционната тогава схема с таранен форщевен и издигнати с една палуба полубак и ют. Дължината му е била 67 м., ширината – 9,4 м. и тежал цели 717 тона. Брониране получили щитовете на 100 мм-овите оръдия, корпусът и палубата на кораба не били бронирани. Артилерията била разположена така, че да се осигури максимална огнева мощ в предната полусфера. Двете 100 мм оръдия били разположени на платформи в задната половина на главната палуба. На полубака били разположени двете 47 мм-ви и едно 65 мм-во оръдие. На юта било поствено само едно 65 мм-во оръдие. Торпедните апарати били поставени на платформи, така че корабът имал двуторпеден залп към носа и по едно торпедо на борд. По едно торпедо се съхранявало в торпедните апарати. Още три се съхранявали в контейнери. Машинната установка била съставена от две вертикални парни машини. Контрактната скрост на кораба е 17 възела, но в първия час от изпитанията била регистрирана скорост от 19 възела, а в следващите три часа била поддържана скорост от 18,87 възела. Корабът пристига невъоръжен, като артилерията и торпедните апарати са монтирани през 1900 г. През 1902 г. торпедните апарати са заменени с австро-унгарски с калибър 450 мм. През 1911 г. на корабът е монтирана радиостанция “Телефункен”. За 2 месеца през 1912 г. 100 мм-вите оръдия са свалени и използвани като част от бреговата артилерия, но след това са монтирани обратно на кораба.

Корабът е заложен в Бордо през 1897 г. Спуснат е на вода на 10.09.1898 г. Приет е на 22.10.1898 г. от капитан II ранг Пол Пишон с новосформирания български екипаж в Бордо. “Надежда” отплава от Бордо още същия ден за Лисабон, където прави първото посещение на български военен кораб в чуждо пристанище. От там се отправя към Алжир и след кратък престой там заминава за Патрас. Преминава в следващите дни през Коринтския проток и посещава Пирея. От Гърция се насочва към Дарданелите, където е спрян при Чанак кале, докато дойде разрешение от Истанбул за преминаването на кораба. Такова е получено на следващия ден и корабът преминава в Черно море. На 18.11.1898 г., рано сутринта, крайцерът застава пред Евксиноград, където е инспектиран от княз Фердинанд. След това заминава за Бургас и там с тържествен ритуал е включен в състава на българския военноморски флот. Същата вечер се завръща във Варна.

През май крайцерът прави първото си посещение в Севастопол и Одеса, където е посрещнат изключително радушно. Докуването в Севастопол е извършено безплатно по заповед на командващия руския Черноморски флот. През 1900 г. корабът получава своето въоръжение, а само след две години са заменени торпедните апарати. Следват учебни плавания до руски черноморски пристанища. На 18.03.1903 г. “Надежда” взема участие в тържествата по откриването на пристанище Бургас. От 18 до 30.06.1903 г. посещава Николаев и доставя построения там по поръчка на България за Черноморския ни флот катер “Чайка”. До 1911 г. корабът активно се използва като учебен с чести плавания и учебни артилерийски стрелби. През същата година “Надежда” получава и своята радиостанция. На 23.08.1912 г. крайцерът е изпратен в Севастопол за ремонт след засядане на Анхиалската банка. Поради обявяването на началото на Първата Балканска война корабът спешно е върнат във Варна и включен в подвижната отбрана според мобилизационният план. След началото на войната двете 100 мм-ви оръдия са свалени и с тях е формирана брегова батарея. Самият крайцер е използван за охрана на Варненския залив. След успешната атака на миноносците срещу “Хамидие” е решено “Надежда” да се използва за прикритие на отряда и през ноември 1912 г. оръдията са върнати на кораба. При щурма на Одринската крепост “Надежда” смущава с радиостанцията си радиовръзката между обсадените и Истанбул.

При навлизането на румънските войски в България през Междусъюзническата война крайцерът е изпратен в Бургас, а след това в Севастопол, където престоява един месец. Поради невъзможността да се извършат необходимите ремонти след началото на Първта Световна война 100 мм-овите оръдия отново са свалени от кораба, а той е използван като патрулен кораб във Варненския залив. След сключването на Бресткия договор между България и Русия е установено примирие. През това време немските войски окупират Севастопол и се появява възможност за пълноценен ремонт на крайцера. На 16.09.1918 г. “Надежда” отплава за Севастопол. Ремонтните дейности се комондват от капитан Борис Стателов. Сепаративното Солунско примирие от 29 септември го оставя в неясно положение, но при демобилизацията капитан Стателов освобождава и изпраща в България запасните моряци. Останалите 20-на моряци при затрудненията със снабдяването и без заплатите си бързо се деморализират. Севастопол преминава под британски контрол.

На 15 декември Спас Спасов, по доклада на капитан Стателов, успява „да увещае командата колективно да искат да ги върнат в България“. Първоначално капитанът отказва, разпитва всеки поотделно, говори пред всички строени. В крайна сметка, установявайки, че „под уплахата на Спасов са разложени дисциплинарно“, капитан Стателов се съгласява и отива до британския адмиралски броненосец да урежда връщането им. В негово отсъствие инж. лейтенант Буков слиза на брега. Техническият мичман Бакърджиев събира личното оръжие, дошлият по-късно Спасов се спречква с Бакърджиев („и двамата от Морското училище“) и го убива с револвера си. Британското командване арестува и репатрира целия екипаж. Повечето от участниците в бунта са осъдени в България за бунт и скоро след това са амнистирани. Смъртното наказание за убиеца Спасов е заменено с доживотен затвор (1920), той бяга от затвора, стига до Алжир, където „съдържа аператив и гостилница“ и забогатява, помилван е през 1939 г.

След изоставянето на кораба в Севастопол той е под контрола на французите, които го предават на руския флот, а после, заедно с града, е завзет от болшевиките. При установяването на дипломатически отношения между България и Съветския съюз през 1934 година българското правителство прави опити да си върне кораба, но техническото му състояние не позволява той да бъде транспортиран през Черно море. В края на 1930-те години „Надежда“ е окончателно нарязан за рециклиране.

Употреба „по предназначение”

През 1950-те години историк в СССР представя инцидента на „Надежда“ като „революционно въстание“, което е подхванато от пропагандата в България, свързвайки го с войнишкото Владайско въстание и определяйки го като подкрепа за Октомврийската революция. Изопачена трактовка на действителните събития става основа на повестта „Бунтът на крайцера „Надежда“ (1952) от Димитър Добревски и заснетия по негов сценарий филм „Екипажът на „Надежда“ (1956) на Кирил Илинчев.

И днес много от фактите в българската история се употребяват в услуга на политически интереси, а други като атентата в църквата „Света Неделя”, Народният съд и Горянското движение – умишлено се премълчават. В този смисъл е време да се запитаме променило ли се е нещо от времената на тоталитарния регжим? Хората уж живеят в демокрация, но демокрацията на духа липсва. Надежда да си отвоюваме тази демокрация има. Но това може да се случи единствено с нашите ежедневни усилия във всяка една сфера. Да, написаното важи най-вече за теб, който, четейки, си казваш: „Тези неща не се отнасят до мен”.

Няма коментари

*