Градът, в който се влюбих

Пиша този кратък текст като поздрав към София, софиянци и дърветата на този град. Хората от арабския свят познават България най-вече от три аспекта:

Първият е като туристическа дестинация. Варна като морски курорт е все пак по-популярна от София и останалите градове.

Вторият е идентифициране на България в очите на останалия свят като част от бившия „соцлагер”, десетилетия наред, страна без самостойна специфика.

Третият аспект, това са арабските студенти, стипендианти на някогашната комунистическа партия, дошли да завършат висшето си образование в България. Повечето от тях описват страната като евтина туристическа дестинация, където можеш да похарчиш излишните си долари, въпреки географското ѝ разположение недалеч от Близкия изток. Смятам, че тази традиционна представа е спомогнала страната още повече да се отчужди в съзнанието на сънародниците ми, при все че нагласата им към България е несправедлива.

Посетих вашата страна за първи път през май 2015 г. в протежение на две седмици. В съзнанието ми се беше загнездила традиционната представа. Без да бъда подвластен на тези внушения обаче, уверих се колко жестоки са предварителните стереотипи за реалността и хората. Как например никой така и не спомена, че живите дървета на София са равни по брой на обитателите ѝ?! Защо никой не забеляза, че на всеки софиянец се полага по едно стройно зелено дърво, високо колкото цяла сграда. Сто души да се съберат, и те вече се наслаждават на зелена градина. Станат ли хиляда, ето ти цяла гора или естествен парк, дар от природата, под грижите на българина и вродените му умения.

„Дърветата не се родиха случайно, те са дело на усилния труд на лесовъдите“, повтори неведнъж моят приятел инженерът Нашаат, който живее в София от 22 години. Така той обобщи размишленията ми върху свободнорастящите гори, където дърветата се опрашват от хвърчащия прашец с помощта на вятъра.

Веднага щом излезеш от дома си, без усилие очите ти се отморяват от зеления растителен свят. Растенията са твоят съюзник срещу изтощения ум и изсушената душа, както и доказателство за завръщане към природата и към себе си, тъй като ние сме част от нея и нейни рожби.

Това искам да кажа за дърветата, които обичам също колкото жените, децата и възрастните хора. Вероятно някой ден ще се върна към тях.

Никой не предупреди нас, които никога не бяхме посещавали България и столицата ѝ, че София е тих, почти безмълвен град, не накърнява слуха на своите гости с прекомерен шум. Никой не ни предупреди, че градът е построен според брилянтен архитектурен план, притежава развита, многопластова транспортна мрежа, дори страничните улици са спокойни и не страдат от задръствания. Човек, вървейки по тях, има усещането, че цялата улица му принадлежи, и в делник, и в празник. Същото вероятно важи и за множество други европейски градове, но това все пак остава важна черта на София, в очите на столичните гости градът обладава покоя на провинцията и все още невинността на онези мегаполиси, пощадени от прекомерния шум и замърсяване.

Никой не ни разказа за кафенетата, втория дом на българина, най-вече открития тип улични бистра, разположени край тротоарите, покрити с големи сенници. Веднъж барманката в едно от тях се извини, налагало ѝ се да си ходи, понеже станало късно и смяната ѝ приключила, но ни покани нас петимата да останем колкото искаме на масата пред кафенето. Точно така се отнася човек към близки приятели, когато са отишли на парти при него, ергена. Извинява им се по някое време и отива да си легне, оставяйки компанията да се весели на воля у дома.

Ако българинът донася със себе си в кафенето вода или нещо за ядене, това не предизвиква неприязън в управата, понеже посетителите със сигурност ще поръчат нещо. Не се усеща грозната търговско-предприемаческа лакомия. Има и хора, които сядат недалеч от кафенето, на пейка или направо на уличния бордюр, хапват и пийват

напитки, без да пречат на атмосферата. Масово в други страни управата би ги прогонила, не одобрявайки държанието им, като го смята във вреда на бизнеса. Толерантността между хората в този град е осезаема. Позволяват свобода на съгражданите си, дори за сметка на търговската конюнктура и бързата печалба, а подобна тенденция отсъства в други страни, където печалбите и интересът на бизнеса са недосегаеми.

Такива са първите ми впечатления от улиците на София. Имах шанса да се настаня в хотел в центъра, в близост до джамия, синагога и църква. Минах покрай някогашния Партиен дом, край административни сгради, Президентството и Министерския съвет. Политическата и духовната власт се разполагат една до друга, съжителствайки мирно. Направи ми впечатление и отсъствието на символите на властта, няма ги бариерите, охраната и въоръжените сили. Атмосферата е нормална. Политическата власт, както и духовенството съществуват без излишна показност. По-важно е животът да върви без усложнения и хората да се чувстват свободни.

Гостите на столицата рядко могат да срещнат полицай или полицайка (веднъж зърнах една полицайка на спирката на метрото). Няма тревога и безпокойство, хората се радват на сигурност.

Разбрах от приятелите си, че на доста места, по пазарите и улиците, има монтирани камери. Има хора, които се жалват от обсебване на личното им пространство, но това е данъкът, който всеки плаща за обществената сигурност.

Българите са модерен народ, в крак с времето, макар някои да твърдят, че са земеделска нация. Те уважават личната свобода, видно е взаимното уважение, никой не посяга към личното пространство на другиго. Дори се забелязва прекалената им индивидуалност. Сякаш са нащрек да не изостанат от другите.

Надявам се оценката ми да е коректна, но това можах да забележа по улиците и в заведенията по време на краткия си престой в София. Възможно е впечатленията ми да са свързани с наследството от предишния режим, който от мерки за сигурност бе наложил силна изолация спрямо чужденците.

Стар приятел от арабския свят, който живее в Лондон и е на преклонна възраст, описва България като рай за пенсионерите. В това е прав, но тук става дума за други пенсионери, не за българите. Имаше възрастни българи, вече надхвърлили пенсионна възраст. Това бяха мъже, изпаднали в състояние на объркване и безтегловност. То вероятно се дължеше на безуспешните им опити да се адаптират в новата система на пазарна икономика, без да броим специфичните причини, породени от напредването на възрастта. Забелязах също, че възрастните жени са по-силни и по-лесно се интегрират в обществото при новите условия, макар и вече 25 години след промяната. Жените по-малко се оплакват и са по-издръжливи от мъжете.

Стройни високи девойки крачат уверено по улиците на София, облечени в оскъдни на дължина и плат шорти. Веднага се набива в очи самочувствието и устрема към живот, много повече, отколкото у младежите. Разказаха ми, че близо 70% от работещите в публичния сектор са жени. Женското присъствие е силно изразено. Казаха ми също, че младите български семейства са предимно с едно дете. Населението на страната би трябвало да се увеличи, за да е в унисон с броя на дърветата и растенията. Обясниха ми също тайната на малобройните птици по клоните на дърветата. Моят приятел Нашаат каза, че многото високи разклонени дървета надвишават значително нуждите на птичите ята.

Всичко това ми бе спестено в стереотипната представа за България. Никой не ми спомена за поетесата и литературен корифей, с широк хоризонт и познания – Силвия Чолева, която привлича слушателите със своята културна рубрика в БНР. Госпожа Чолева ме удостои с извънредно внимание, дори изпитах донякъде вина. Много се развълнувах на премиерата на книгата си в НДК, когато тя прочете обстоен анализ за моето творчество, в един от най-бележитите дворци в Европа, издигнат през стария режим.

Ясно личи как едновремешните режими в Източна Европа са успели в развитието на инфраструктурата и културата, въпреки строгите мерки и ограничаването на личните свободи. Разбрах също, че българите са съхранили културното си наследство (картини, скулптури и др.), създадено по време на стария режим, не са провели сляпа политика за ликвидиране на миналото, защото такъв реванш би могъл да се сметне за самоунищожение.

Скромното послание на тази мила страна, далеч от политическия популизъм, е положително, много по-ефективно, отколкото намесата във вътрешните работи на други страни, и е съизмеримо с това на демократични държави като Швеция, Финландия, Австралия и Люксембург, които също не претендират за силно изявено политическо присъствие.

Остава да изразя своята благодарност към човека, стоящ в основата на гостуването ми в България, моя приятел, писателя Хайри Хамдан, който ме представи пред българската публика и същевременно играе основополагаща роля в културния обмен между арабския и българския свят.

Хайри Хамдан е посланик на българската култура в арабския свят и проводник на арабската култура в България. Не мога да не изразя признанието си за труда, който е положил, за подбора и превода на моите разкази, които сам не бих могъл да прочета на български, но сега поверявам в ръцете на българските читатели, като очевидци на моето присъствие сред вас.

Махмуд ал-Римауи (р. 1948) е всепризнат майстор на разказа. Палестинец с йорданско гражданство, живее в Аман, но по-голямата част от живота си прекарва в Бейрут и Кувейт. Творческия си път започва като журналист. И днес работи като политически анализатор за вестници от Арабския залив. Издал е 13 сборника с разкази. Най-значими сред тях са „Планета на солта и ябълките”, „Родословно дърво”, „Бавно бие малкият тъпан”, „Чужди”, „Депозит”, „Часова разлика” и „Завръщането на птицата”. Има два романа: „Кой ще утеши госпожата”, включен в разширения списък на арабския „Букър” през 2010 г., и „Истински сън”, номиниран от журито на китайската награда „Акюди” за подпомагане на арабската литература през 2013 г. Издава книги с афоризми и литературни текстове като „Единствени братя”, „В това е работата…”. Ал-Римауи е смятан за един от ярките обновители на съвременния арабски разказ. Творчеството му носи човешки заряд, съчетавайки експеримента с реализма в нов дух и непозната в арабския свят светлина. На български през 2015 г., в превод на Хайри Хамдан, излиза неговият сборник с разкази „Обаждане посред сън“, изд. „Ерго“.

Всички използвани в статията снимки, ни бяха предоставени от  http://peopleofsofia.com/

Благо дарим!

Няма коментари

*