Денят преди нощта, в която никой не заспа

Катерина Васева е родена през 1986г. в Пловдив. Дипломира се като архитект с магистратура по „История и теория на архитектурата“. Обича градовете, особено Истанбул, където живее и работи през последната година. След месец и нещо отлита за Ню Йорк за втора магистратура в Parsons The New School for Design с фокус върху мултидисциплинарни проучвания и стратегии за развиващи се градски среди.

Жале дойде рано сутринта. Бях единствената, която се събуди от звънеца, отворих вратата, с леко раздразнение наблюдавах как калните й сандали оставят удължени овали върху паркета. Подозирах, че ще последват и други от шумните, хипарливи и небрежни приятели на Каан. С идването на топлите дни започнаха да преспиват в без друго малкия ни апартамент близо до Таксим и парка Гези, откъдето Жале идваше. Беше разстроена, объркана и уплашена. Докато на развален английски се опитваше да ми обясни какво се е случило, телефонът на Дениз иззвъня, той се измъкна от спалнята и каза: „Нещо се случва в Гези”.

През следващите дни и седмици, в които протестиращите накараха света да погледне към Турция с други очи, често си спомнях първия път, в който вдишах сълзотворен газ. Имах среща с Ефе на Истиклал, за да изпием по бира, която отлагахме от седмици. Слушах музика на плейъра, който по-късно щях да загубя, тичайки от водните оръдия и гледах витрините, в които лятото идваше с бяло, шифон, дантела, невъзможни и тъмни тела, въпреки че едва от седмица беше слънчево. Изведнъж тълпата пред мен се разшумя, обърна се и побягна с писъци, в които долових „бомба“. Свих в една от страничните улици, а в тънкия отрязък, оформен от силуетите на сградите, премина неголяма група студенти с черни тениски, развети червени флагове и лозунги, които не разбирах. Носеха газови маски; секунди по-късно гъстата, лепкава и пареща мъгла ги погълна, плъзна се по Истиклал и по страничната улица, където бях аз. Бяха не повече от петнадесет, въоръжени единствено с гласовете си, следвани от десетки полицаи. Тръгнах към Джихангир, където с Ефе се срещнахме. Очите ни бяха зачервени и сълзяха, дълго след като въздухът се разреди и ние най-накрая си поръчахме бира.

Що се отнася до Истанбул, нито сълзотворният газ, нито водните оръдия, нито отчаяните, спорадични и разкъсани протести срещу поредния търговски център са нещо ново. Месеци по-рано с Дениз бяхме сред човешката верига, оградила Емек – най-старото кино в Турция, което щяха да „реставрират“ като мол. Преди това с изумление гледахме как завесите пред мистериозния, мащабен и амбициозен търговски център „Демирорен“, който е точно до Емек, падат и откриват това, за което отдавна се говореше: че са вдигнати два над позволените етажи, че има подземен паркинг на три нива, чиито изкопни работи са увредили съседната джамия. Че е огромен, помпозен и фалшиво носталгичен. Че въпреки че се отваря изцяло към улицата, трима охранители, скенер и камери се грижат за това да влизат само правилните хора.

Междувременно винаги има газ, понякога има и вода.

Ако е така, питат ме понякога, тогава какво накара всички да излязат по улиците отведнъж? Не знам.

Фрагменти от същия ден: Дениз, надвесен през прозореца в квартирата ни: „Мисля, че усещам газ“. Каан, който тъкмо е говорил по телефона с приятелка: „Нещо се случва навън“. Аз, ровейки във Фейсбук, Туитър, из фрагменти от накъсани съобщения, снимки, призиви, въпроси. По турското BBC дават документален филм за пингвини. Друга програма излъчва ежегодните детски олимпиади по турски език. Живеем на има-няма километър от Таксим и нямаме никаква идея какво се случва. Час по-късно обаче знаем, че не можем да останем вътре. Напояваме кърпи с лимонов сок и оцет, обуваме спортните си обувки, оставяме всичко с изключение на паспортите си и тютюна и излизаме.

Шестлентов булевард с близо двуметрови тротоарни ивици от двете страни: това е Cumhuriyet (Република), който отвежда до Таксим. Обграден е със свързано-застроени седем-осем етажни сгради, предимно офисни и търговски, но има и апартаменти. Има и покривни тераси с шарени чадъри, под които надничат учудени и скептични лица. Има шахти и пролуки, в които се крият бездомните котки и кучета, и панички с вода и храна, и къщички от кашони и щайги, направени за тях от хората. Има витрини, клекшопове, супермаркети, павилиони, кафенета, ресторанти, а петстотин метра по-надолу е хотелът Диван, в който в последвалите дни ще потърсят убежище стотици протестиращи. Има военна база, от която войници ще хвърлят маски на протестиращите. Трафикът е бърз и хаотичен, но в този ден няма почти никакви коли.

От булеварда очите ни обхващат около четири километра – приблизително толкова е разстоянието между метростанцията на Таксим и третата – Шишли. Претъпкан е с хора, от съседните улици прииждат още. Повечето са странно тихи, хванати за ръце, без чанти и багаж, но с кърпи и маски, също като нас. Вероятно и те носят паспортите в джобовете си, вероятно също като нас са сигурни само, че не могат да останат вкъщи, в офиса или там, откъдето идват.

Вървим бързо, обхванати от тиха и растяща еуфория. Вървим към Таксим, а редиците ни се сгъстяват, възбудата и смехът растат, крачките ни се синхронизират и първите лозунги плъзват в устите ни. Първият, който научих, беше „Faşizme karşı omuz omuza” (“Рамо до рамо срещу фашизма”). Крещях с целия си глас, а жена на средна възраст ми се усмихваше встрани. Другите: „Hükümet istifa”, “Şerefine Tayyip”, “Bu daha başlangıç”, “Her yer direnis” („Оставка на Правителството“, „Наздраве, Тайип“, „Това е само началото“, „Навсякъде съпротива“). Около триста метра по-надолу започват и първите песни. Смеем се, крещим, танцуваме. Няма как да е по-хубаво.

Тълпата се разцепва и с ръкопляскания и викове покрай нас преминават Чаршъ – групата поддръжници на местния Бешикташ. Излизат пред тълпата, подобно на весел и нелеп авангард, който дава тон за следващата песен, изправят се пред полицията и водните оръдия, които ни чакат близо до Диван. „След малко ще трябва да тичаме“, казва Дениз. „Готова ли си?“. Секунди по-късно първите капсули със сълзотворен газ описват параболи над главите ни, очите ни се просълзяват, гърлата ни се пълнят с тежка, лепкава и пареща слуз. Стотици се обръщаме и побягваме хаотично назад по булеварда и в страничните улици. Притискаме кърпите с оцет към лицата си и се опитваме да държим очите си отворени. Вдясно от нас възрастен човек се препъва и пада. Две момичета го вдигат и му помагат да продължи. В една от страничните улици, където паренето намалява, успокояваме крачка и след около десетина минути се връщаме на булеварда. Тълпата се сгъстява наново. Този път викаме всички: рамо до рамо срещу фашизма и наново тръгваме към Таксим. Отново пеем, крещим, подсвиркваме, отново вода и сълзотворен газ. Ритуалът се повтаря през следващите няколко часа, докато накрая полицията ни изтиква в един ограден площад до конферетния център близо до Диван, от който няма изход.

Изтощени сме, лицата ни са покрити с оцет, лимонов сок и мляко, което успокоява паренето, дрехите ни са мокри и на петна. „Събират се и в Анкара“, казва Дениз, който току-що е говорил със Зейнеп. Прехвърляме се през една ограда и се озоваваме в сърцето на Нишанташъ – един от най-богатите, красиви и светещи квартали на Истанбул. Нишанташъ е съвсем близо до случващото се, но там сякаш сме в различен свят. С мокрите ни, изтъркани и пропити с оцет дрехи, с размазния грим по лицето ми и капещите от джобовете ни кърпи не пасваме – ние и малкото други протестиращи, които се озоваваме там, затихваме под погледи, изпълнени с любопитство и подозрение. „Няма как да не знаят какво става“, казвам на Дениз, но и самите ние не знаем. Постепенно булевардът се изпразва и хората се разотиват. Прибираме се и ние.

Взимам дълъг и горещ душ, лягам си и заспивам почти веднага.

Сънувам, че вървя по празен асфалтиран път. Тихо е, но после тишината се разцепва от приближаваща се какафония, подобно парад или карнавал. Събуждам се, а на прозореца отсреща е изправена жена, която дрънчи с тенджера и лъжица. Отдолу две момичета крещят, пеят и се опитват да събудят спящите. В този момент съм забравила за случващото се и тихо тегля една на дрънчащата жена, на момичетата и на Дениз, който се е измъкнал от леглото, а от дневната се носи мирис на трева и цигари. Отивам при тях. Двамата с Каан са на прозореца с тенджери и метални съдове. Не само те, цялата улица дрънчи. Възрастната жена отсреща, която храни котките, консервативното семейство с плахи, забрадени, усмихващи се момичета, бакалът, съседът ни плейбой и новата му приятелка, семейството под нас, дядото отсреща, който никога не пуска лампите – всички са по прозорците със съдове и дрънчат оглушително. Хващам джезвето и полусънено отварям третия прозорец. Отдолу преминават групичка протестиращи, мокри и уморени, каквито бяхме ние допреди два часа. Ръкопляскаме си и крещим. В един и половина Зейнеп пише във Фейсбук от Анкара, че никой няма право да каже, че тази нощ е спал. Оставаме до сутринта.

През следващите дни ще се появят снимки и пикселирани записи на хора, чиито бузи и очи са пробити от капсулите сълзотворен газ, протестиращ ще бъде премазан от водно оръдие пред очите на приятелите си, черна кола ще се вреже в танцуваща тълпа и ще повлече след себе си окървавено тяло, Ethem Sarısülük ще бъде застрелян в главата от полицай, който впоследствие ще настоява, че е било самозащита, а видеозаписът на случилото се ще бъде отхвърлен като „нелегитимен”. Двадесет полицая ще пребият нисичка, слаба жена, която не тича достатъчно бързо, хиляди хора ще бъдат задържани, унижавани, ще плъзнат съобщенията за други в неизвестност и други, които се борят за живота си в болници. Ердоган ще ги нарече „çapulcular” (лумпени), ще вдигне тълпите си и ще обвини света, че отказва да види истинското лице на Турция. Под чертата ще останат пет имена на застреляни, пребити, премазани хора, над петнадесет, загубили зрението си, десетки в критично състояние и стотици отровени кучета, котки, птици. Ще се върна в Пловдив, ще сменям каналите на телевизора, ще плача истерично и безпричинно, а баща ми ще каже, че човек не трябва да води чужди борби.

По ирония нашите собствени ще започнат само няколко дни по-късно. Понякога водя разговори със скептични приятели относно смисъла на това, което се случва и промяната, на която (не) можем да се надяваме. Най-доброто, което мога да им кажа, е че в такива дни всеки трябва да направи това, което може. А ако не друго, можем да останем будни.

Няма коментари

*