За бъдещето без страх

 

“Опиянени от мрака в душите си хора се движат към мрака на юнивърса, защото мрак при мрак отива …”

Мила Искренова, хореограф

Парадоксът на нашето време …

… е, че постиженията на науката се използват за религиозна пропаганда и водене на религиозни войни.

Едно време “бог” е бил локален: в лицето на облечените в църковна власт свещеници се е явявал на вярващите от амвона на местната църква. Днес “бог” е глобален: проповядва и набира слаби мозъци за стадото си чрез световната електронна мрежа, която е продукт на най-модерните технологии, осъществени и станали масово достъпни благодарение на постоянно напредващата наука.

Това сякаш не прави впечатление на никого. Не прави впечатление и че, противно на очакванията на светлите и просветени умове, вместо да се оттегля в тъмнините на обезсмислените човешки идеологии, религията се завърна в центъра на световното внимание.

Това състояние на нещата е объркващо. Милиарди електронни думи се изчукаха и изчукват по компътюрните клавиатури от хора, които реагират първосигнално на различните опасности, за които се съобщава от хиляди медии – самозвани, самонадеяни, непрофесионални – по начини, които рядко имат нещо общо с обективните факти и авторитета на класическите информационни агенции. Все повече хора знаят други езици освен родния си и безкритично поглъщат информация от всякакви сайтове. Лъжата, измислицата, манипулацията и абсурда придобиха нечувани, гигантски размери. Объркването се увеличава многократно от факта, че с тези лъжеинформация и лъжеинтерпретации са бомбардирани и се самобомбардират все повече и повече необразовани, повърхностни, уплашени и преобладаващо религиозни хора.

Нарастващият дразнещ шум увеличава хаоса, вместо да внася онзи порядък, който вярната интерпретация по правило въвежда в мисленето и поведението. Вярна е интерпретацията, която е подчинена на историческата и човешката логики. Фалшива е интерпретацията, която употребява стряскащи думи, шок, скандали и сензации. Тя презира логиката. И минава безнаказано, понеже се крие зад завесата на вездесъщата свобода на словото.

За писателя, който съзнава отговорностите, произтичащи от свободата на словото, алтернативата е да замълчи. Едно, че няма кой да го чуе. И друго, онези, които се опитват или биха желали да го чуят, вече нямат време да го слушат.

Ала мълчанието е бягство.

Ето защо, когато получих покана да напиша този текст, “в който да каж[а] неща, които са [ми] на сърцето на тема атентата в Париж, ситуацията в Сирия и изобщо световното положение,“ реших, между бягството и участието, да избера по-малката вреда: съгласих се да го напиша. Пиша го не като историк, политолог, социолог, културолог или антрополог, а като писател, с разум в сърцето: едновременно участник и наблюдател.

Разликата между нашето време и епохата, която приключи с края на 20 век, …

… е, че, заблудени от водещата политическа парадигма на капитализма – Демокрацията, масите придобиха самочувствие, че могат да изместят елитите от управлението на обществото. На много места елитите и масите сякаш си сменят местата. Разумът, ръководен от знанието, отстъпва на безумието, подхранвано от глупостта. А още не е намерена по-добра хранителна среда за глупостта от религията.

И това е процес, който тече, въпреки че масите не се стремят съзнателно да станат елити. Те просто искат да бъдат на трапезата, но както са си тъпи и безотговорни. Те дори не знаят, че трапезата с нейните научни обяснения за света и политиката, все по-проникновено знание за света и нейната материалистична философия, е резултат от Просвещението и Реформацията, с които европейските елити започнаха промяната на възгледите ни за света през 18 век. Увеличеното дълголетие на вярващите, ако щете, не е паднало от небето, а е дошло в резултат от знанието придобито с методите, родени от материалистичната философия.

И не е за чудене, че в този интелектуален вакуум сякаш внезапно, без да сме очаквали, се появиха ал-Кайда, Путин и Даеш; случиха се Крим, Украйна, потокът от бежанци, кръвопролитията на тунизийския плаж, над Синайския полуостров и по средата на свободолюбивия Париж, столицата на световната култура, Сан Бернардино и … нищо чудно докато четете този текст нещо още по-зловещо, но вече предвидено, но непредотвратено, да ги е изместило в краткотрайната памет на човечеството. И всичко това заради сляпата, безмозъчна вяра на някакви архаично мислещи чудовища в писанията на техния Пророк, който бил предрекъл че халифатът е територията, на която ще настъпи Последният ден, Апокалипсиса, когато армията на правоверните ще разбие и унищожи завинаги армиите на неверниците от Рим.

Светът гледа на миналата история от разстояние

… и поради това я описва с груповите й проявления. Колкото по-далеч от нас е миналото, толкова по-малко подробности за живота на малкия човек остават видими и толкова повече ролята на водачите или престъпниците се преувеличава. Методологичният недостатък, който историята като наука не може да преодолее, е, че и настоящия момент тя описва като групови сблъсъци и интереси без да се интересува от преживяванията на малкия човек. Обаче в настоящето малкият човек е както действащо лице (в зависимост от гледната му точка, интелектуалния хоризонт и близостта му до събитията е или наблюдател, или потърпевш), така и консуматор на тази медийна информация, която утре ще се превърне в историческа. С една дума – онова, което става днес в Украйна, Ирак, Сирия, Даеш, Израел, Турция и околните държави, придобива почти митични очертания в съзнанието му, постоянно облъчвано от медиите, които отразяват повече или по-малко едностранчиво, с повече или по-малко подробности случващото се. Вездесъщият надпис “Breaking News” почти не слиза от екраните, но той рядко е етикет на събития, които наистина налагат прекъсване на всекидневието ни и заслужават да им се отдаде сериозно внимание. Ако масовите отстрелвания на невинни граждани и деца в затънтени градчета на Америка или всекидневното бомбардиране на конвои с петрол в Близкия изток ни се показват през ден, те постепенно но сигурно стават част от всекидневието. Дори и кръвопролитията в Париж извършени в интервал от 11 месеца, са нещо, с което свикваме.

Но онова, което виждаме по телевизията или за което четем в интернет и хартиените издания, ние не сме преживяли. То ни плаши без да разбираме причините, които са го предизвикали. Ние можем само да изпитаме властта върху тялото и мислите ни на първичните ни инстинкти, които всячески ни подсказват, че (може би) сме заплашени. Дори и да сме на хиляди километри разстояние от мястото на горещото събитие. Рационалното ни мислене е обезсилено от гледките на взривове, обезумяли от страх хора, младежи с черни забрадки, които размахват калашници и думи, които са изречени, за да всяват страх. Рядко чуваме звуковете и никога не усещаме миризмите: на пот, на кръв, на изгоряло месо, на пушек от димки, на разлят петрол. Не можем да съпреживеем ужаса, който падащият от взривения самолет невинен и нищо не подозиращ пътник изпитва от момента на взрива до момента, в който мозъкът му престава да работи, но въпреки това се опитваме да го усетим, защото може да се случи и на нас.  В същото време нашият собствен живот продължава да тече, сякаш безразличен към ставащото някъде там, надалеч.

И това ставащо, конфликтите по света, речите на политиците, некохерентните събития и пазарният рефлекс на медиите да драматизират нещата, за да ги следваме, ни се донася с различни думи, от различни позиции, пречупено през различни интереси. Всекидневното, тривиалното, радостното, щастливото, доброто – те не се продават. Продава се драмата. Продава се ужаса. Продава се войната!

Във война ли сме наистина?

Политици и коментатори все по-често злоупотребяват с тази страшна дума, всяваща сама по себе си ужас. Дали сме във война или не зависи, както всичко, от дефиницията за война. Но преди да предложа своята дефиниция, искам да отбележа втория сериозен недостатък на описанието на съвременността от медиите и политиците. Те смятат, че най-силен и убедителен е анализът на настоящето, когато употребяват аналогии с подобни исторически събития от миналото.

Аналогиите са инструмент на логиката, който ни помага да прогнозираме, но тяхната недостатъчност е в невъзможността да се сравнят всички фактори, повлияли на миналото събитие, с факторите на настоящия контекст. Обикновено се вземат известните фактори от миналото – начина на водене на войната, изходът от нея, последствията през следвоенния период, икономиките на участвали държави и т. н. – и се пренасят механично, сякаш войната става при същите военни действия, същия вид военна техника, участие на същите по икономика и устройство държави, същите метеорологични фактори и др. п.

Може би най-съществената разлика между известните от историята войни и днешните въоръжени стълкновения е, че нашата основна представа за война е между армии за завоюване на територии, докато днес не воюват армии/държави една срещу друга и много рядко, както в особения случай с Крим, става дума за завоюване на територии.

Другият вид познати войни са гражданските, при които част от населението се бие срещу правителството.  От проучване на продължителността на гражданските войни през периода 1945-1999 се е установило, че в началото на периода те са траели средно 2 години, докато в края му – средно 16 години. Най-продължителни са онези граждански войни, например в Колумбия, където партизанските сили намират начини да се самофинансират. Обратно, граждански войни започнали с преврат, по правило траят по-кратко.

Студената война беше война на нерви и шпиони, завършила с победа на икономически по-силната западна страна. Тя би могла да бъде обяснена и като война на идеологии, завършила с крах на идеологията на тоталитарния комунизъм.

Четвърти вид войни са колониалните, когато в търсене на ресурси западните държави са настанявали армия и администрация в слабо развити, практически неуправлявани страни в Третия свят и са налагали своята власт и култура над местното население. Според привлекателния възглед на Тимоти Снайдър, дори Сталинова Русия е била колониална империя, която е включила колониите си в своите граници – нещо като вътрешно колонизиране, а и Хитлерова Германия е имала за цел да колонизира Европа, включително и европейската част на Русия.

Тези две колониални системи се сблъскаха в класическия тип война, Втората световна, и след нея се роди проектът Европейски съюз, който е точно обратното на имперската структурна максима “разделяй и владей”. Колонизираните държави и съветските републики бяха слаби единици. Европейският съюз е интеграционен проект на силни национални държави; те стават силни поради самия факт, че са интегрирани на принципа на търговията и военното сътрудничество, а не на принципа на силната наднационална власт. Посткомунистическа Русия е точно обратното: нейният raison d’être e разделянето и отслабването на съседните държави, което се проявява като политика, целяща да доминира над Европа като предизвика нейната дезинтеграция.

На какво най-много приличат днешните въоръжени конфликти в Украйна и Близкия изток? Отговорът не е труден: на граждански войни. Но нито една предишна гражданска война не прилича на тях и аналогиите с миналото са безполезни.

В Сирия действително започна гражданска война срещу правителството на Асад. Но хаосът, който тя донесе, подсказа на хора, отделили се от ал-Кайда или радикализирали се след войната в Ирак, че е настъпил сгоден момент да използват неуправляемите територии на части от Ирак и Сирия за установяване на царството на Пророка. Съществуващите въоръжени отряди се превърнаха в подобие на армия на Даеш, която стриктно следва жестоките методи на геноцид, препоръчани от версията на корана, която според тях е единствено правилната. Към територията обявена за халифат започнаха да се стичат подмамени чрез интернет вярващи от цял свят, повече от Европа, по-малко от Австралия и САЩ. Даеш вече не се бори против Асад, а за себе си. Те не се интересуват какво правителство ще има в Дамаск, стига да бъдат оставени да живеят според законите на шариата. Но онова, което те изнасят в западния свят като тероризъм, не е война, още по-малко гражданска. То е чиста пропаганда, за да покажат на своите последователи – масата от набожни мюсюлмани, които доброволно са се присъединили към тях – че са силни и че ще предизвикат посочения от Пророка враг. Те мотивират този тип изнесен тероризъм с предписанието поне веднъж годишно да убиват неправоверни.

В Украйна хората от Майдан извършиха преврат и това щеше да бъде една съвсем кратка гражданска война, ако Путин не беше видял възможност за себе си: да присъедини Крим към Русия и да подкопае гражданския мир в основната си бивша колония, Украйна, със стратегическата цел това да бъде форма на непряка атака срещу Европа. Путин изпрати “зелените малки човечета” като отряди от наемници да водят партизанска война срещу редовна армия. Но това вече не е гражданска война в пълния смисъл, понеже е форма на пълзяща агресия от чужда страна срещу суверенна държава без да е обявена война.

Контрастът между двете “войни” е показателен. В Украйна, където поради наличието на достатъчно ресурси няма масова бедност и има централно управление, военните действия бяха прекратени, поне засега. В Сирия, където населението масово гладува поради четири последователни години суша, битките продължават. Така че не бива да пренебрегваме климата като фактор в кризисните райони на света.

Но никъде в останалата Европа, нито в САЩ или в страните на Австралия и Океания, да не споменаваме Япония, не се води война. Има терористични инциденти, но населението живее в мир и жертвите от терора са по-малко от жертвите от природни бедствия, да не говорим за пътно-транспортните произшествия. В САЩ, за всичките години след 11 септември 2001, включително и Сан Бернардино, жертвите от доморасъл ислямски тероризъм са 45, докато убитите от “бял” тероризъм са 48 при 200,000 конвенционални убийства. Терористичните инциденти от ислямски тероризъм обаче имат драматичен психологически ефект: кой е онзи, който си позволява да нарушава нашите свободи и човешки права, между които правото на живот е първостепенно? И с какво право?

Ето че стигнахме до малкия човек. Европейският човек желае да живее в свободни общности, според ценностите си, и реагира, когато някой иска да наруши този живот заради други ценности или заради омраза към неговите. Европейците са създали закони, гарантиращи свободите на индивида – особено свободата на движение и на словото – и ги спазват.

За  мюсюлманина не съм компетентен да направя каквото и да било обобщение, но две неща показват неотклонни тенденции. От една страна, той не търси свободите и правата, които са така скъпи на европееца, и се чувства щастлив, когато следва правилата на племето, на което принадлежи. Той има малък или почти никакъв афинитет към националната държава – неговата лоялност е към племето. А племената живеят според различните версии на ислямската религия – повечето са умерени, но радикалните са неуморни в убеждението си, че трябва да наложат своята версия над другите.

От друга страна, поради агресивността на последните и поради липсата на образование и/или работна заетост, огромни групи от малки хора, напълно зависими от вождовете си, се оказват а) бедни; б) застрашени от екзекуция и в) пушечно месо в кръстосания огън между враждуващите ислямски фракции и кралства. Поставете се на мястото на тези хора и ще видите, че онова, което ги кара да бягат от родните си места, е нагонът към живот. Те си нямат идея от западния свят и няма от къде да дойде каквато и да е враждебност спрямо него. Те никога не са имали намерение да убиват или да предизвикват криза на ценностите в Европа.  Мнозинството бягат наблизо – Турция, Йордания, емиратствата, които все още ги приемат. Израел не ги приема по понятни причини. По-интелигентните и по-смелите от тях чуват, че в Европа се живее добре, и се опитват – с риск за живота си, което говори колко безнадеждно е положението им у дома или в бежанските лагери на съседите им – да стигнат до нея. Така е било от край време: от местата, където царят мизерията и страхът от унищожение, хората търсят спасение в местата, където животът е спокоен и уреден.

Големият, неизречен (и неизбежен, неразрешим) проблем за приемането на тези хора е класов: те идват от най-долните слоеве на обществото, необразовани, без професии, без системни знания и елементарна култура. Ако бяха хора поне от средната класа, те щяха веднага да се включат в пазара на работната сила и отношението към тях щеше да бъде много по-емпатично.

Освен всичко, те са продукт на една идеология, която е чужда на ценностите на западната цивилизация.

Идеологиите, а не армиите или ислямският тероризъм …

… са причината очакваният след края на Студената война нов световен ред да не се състои. Грешката на Фукуяма, който прибързано обяви края на историята през 1989, беше в прекалената му вяра в ценностите на западната цивилизация, които надделяха в Студената война. Ценностите, които са винаги нещо повече от опитите да бъдат адекватно назовани като демократични или либерални или либерално-демократични, стоят над идеологиите. Като система, те са логичният прогрес на хуманизма след провала на последната голяма идеология – марксизма – родена в Западния свят и провалена от лишения от тези ценности славянски Изток.

Свободата на личността, свободата на словото, правото на живот, труд и равенство, правото на търсене на лично щастие без то да е в ущърб на общността, закрилата на човешкото достойнство от закона и институциите, свободата на движение, разделението на държавата от църквата и организиране на обществото според законите на науката и еволюционното обяснение за света – това са само най-общо дефинираните ценности, според които живее и се управлява западната цивилизация.

Системата от тези ценности отхвърля и, нещо повече, създава предпазни механизми против която и да е идеология. Тази система не е предписание за живот, а условие за свободен избор на живот. Противно на нея, всяка идеология, която познаваме от историята и съвременността, е начин да се упражни власт върху големи маси от хора – същевременно и преди всичко върху малкия човек – чрез заместване на свободния избор с предписания, произтичащи от идеологията.

Наивната илюзия, споделяна от мнозинството хора, живеещи според либералните ценности в западните демокрации, е, че ценностите ще изместят идеологиите някакси от само себе си. Износът на демокрация се превърна в крайъгълен камък на консервативната западна политика. Уви, недоглеждането на процесите, тлеещи в до вчера колонизираните племена в Африка и Близкия и Среден Изток, днес се заплаща скъпо. За тези племена моделът на социална организация и държавно управление, основано на хуманистичните ценности, който им предлагаше Западна Европа, се оказа неразбираем и поради това неприемлив. Обединяващият принцип на националната държава нямаше как да се възприеме от хора с племенна лоялност и верска подчиненост на единствената организирана сила в техния свят: ислямската религия. Принципът на организация за тях е религиозната идеология – предписанието!

По друг начин хуманистичните ценности са изопачени в бившия комунистически свят, където западният модел също не се случи веднага. Вместо това сме свидетели на културна и идеологическа съпротива, поради което присъединените към Европейския съюз източноевропейски народи възприемат бавно правилата и принципите на социална организация, която почива не на идеологически предписания, а на свободен избор, структуриран в институции и опазван от върховенството на закона. Употребих съзнателно думата “народи”, а не държави, за да подчертая, че не управлението пречи на европеизацията на източните страни, а самият малък човек в тези общности, който не е обучен да живее според ценности, дърпа се назад и не подкрепя политиките, които ги въвеждат и защитават. По отношение на бежанците, трябва да се опитаме да го разберем: идват някакви напълно непознати, културно чужди, съмнителни индивиди и искат да се настанят в съседния двор, докато моят двор е все още неограден (без протекцията на правото и институциите), аз се страхувам за спокойствието си, за хляба си, дори за живота си, а няма кой да ми предпише – няма вече идеология – как да се справя с тези пришълци.

Тенденцията е очебиеща: колкото по на изток се отива, толкова по-бавно се извърша промяната. И тази промяна тотално спира, умъртвена от идеологическата стена, издигната от Путинова Русия. Ето защо е необходимо да осъзнаем, че …

… две идеологии застрашават световния ред днес:

Великоруският панславизъм и Даеш-версията на исляма.

Тъй като Русия е позната на българската публика, за моята теза е достатъчно да цитирам Нобеловата лауреатка за литература през 2015, гражданката на Белорусия Светлана Алексиевич: “… руснаците получиха свободата и се върнаха по собствена воля обратно в робството. Те обичат Путин, защото страната им уж отново била уважавана и от нея се страхували. За съжаление руските елити, за разлика от полските например, нямаха никакъв план за ново начало след комунизма. Руската свобода беше просто брътвеж, руските елити могат единствено да крадат.”

На руснаците им е било винаги тясно в тази огромна и неуютна държава. Но не защото им липсва пространство, а защото им липсват народи, върху които да доминират; народи, които трябва в своята подчиненост да признават колко Русия е велика. Величието на Русия руските елити виждат единствено в себедоказването й като световна сила. Но тъкмо дълбоката културна недостатъчност – служенето на идеологии, подчинението на върховния Баща, цар или Генсек, все едно, или “силен” вожд като мачо-то Путин, и непонятността на западните ценности – им е пречила винаги да станат такава. Опитаха с марксизма и се провалиха. Сега опитват с нещо, което наподобява на ислямския радикализъм: шовинистично тълкуване на панславянските философи от 19 и 20 век, което изисква бащицата управител – забележете, не народа, а върховния му повелител – да следва предписанията на идеологията. Това тълкуване е великоруската идея за “специалността” на славянския руски народ, призван от съдбата да определи бъдещето на света. Тази идеология се поддържа от единствения тип управление, което Русия, откакто съществува, познава: управлението на тайните служби (Geheimdienstregierung). Няма как, нито исторически, нито социологически, нито психологически, нито икономически, този народ да направи промяна, нежели “революционна”, към управлението, подчинено на хуманистичните ценности, което е управление на правото (Rechtregierung).

За българската аудитория звучи не само странно, но невероятно, че хората, които от западните страни се стичат в халифата са искрено ръководени не от интереса си, а от вярата си. Още по-чудновато ще й прозвучи, че Даеш не се стреми да създаде държава с граници, а си представя халифата като територия, където е създал своеобразна социална организация с безплатно образование и здравна помощ, но и с морална полиция. Тази територия не е избрана случайно: тя е гола и неплодородна земя, но включва градът Дабик в северна Сирия, в полята около който се очаква да пристигнат войските на неверниците и да се разрази последната битка преди мохамеданите да се отправят към рая на вечния живот. Халифът ал-Багдади се е самообявил за такъв и е бил приет от масата правоверни, защото се е заклел да спазва стриктно правилата, предписани от Пророка Мохамед през 7 век. Но той има моралното право да бъде халиф, защото е от племето Куреши, същото от което произлиза и Мохамед. Той отговаря и на другите две условия: до бъде морално чист и физически и умствено здрав, както и да има авторитет. А последното значи да бъде надарен с харизма, сила на личността и безупречна репутация на последовател на Пророка, чрез които да налага ислямския закон. Неговият обет е обвързан със задължението да се самоотлъчи, ако не налага стриктното практикуване на шариа. А шариа е създаден от Мохамед във времена на войни – самият той е бил жесток и безмилостен пълководец – поради което включва разпъване на кръст, обезглавяване и владеене на роби. Интересно е да се отбележат и запомнят две важни съпоставки между исляма и християнството, които обвързват техния произход и разкриват общата им същност: едната е, че реалният Христос е бил обикновен човек, поради това миролюбив и благ, а другата – че Мохамед е използвал текстовете на Стария завет, за да ги “претвори” в корана, поради което жестокостите на шариа всъщност имитират жестокостите, проповядвани от старозаветния християнски бог.

Средновековието се е завърнало в модерността. Модерността му пречи да се състои в пълната си правоверност и порядъчност и поради това трябва да бъде нападана и жестоко наранявана; не само хората, а и паметниците и постиженията на науката й. Но модерността налага и някои приспособявания: населението не произвежда самo храната си, както е било по времето, когато се е пишел корана; бързината на света изисква комуникациите да са мигновени, а не предавани от вестоносци на коне; модерният свят е натъпкан с оръжие и враждебен на ислямската идеология; ръководен от своите сметки и интереси, той употребява военното си превъзходство, за да смачка в зародиш предписаното от Пророка земно царство. Всичко това изисква средства, екипировка и технологическа организация.

Едно сигурно доказателство, че целта на Даеш е да въведе порядък в ислямския свят като установи възможно най-чистата и най-правоверна ислямска общност според предписанието на Мохамед, е отношението на идеолозите на халифата към Израел. В своето първо и единствено публично изявление, Абу Бакр ал-Багдади е дал да се разбере, че конфликт с Израел не представлява приоритет за Даеш. Той и неговите идеолози подчертават по различни поводи, че водещият им приоритет е т. нар. “близък враг”, т. е., арабските режими, които те смятат за недостатъчно ислямски. Война с Израел не е на дневен ред. За тях сунитските режими, които не следват уахабизма, са най-големите грешници. След това идват шиизма и неговите привърженици, които според тях са извършили най-големия грях спрямо Пророка, като са се опитали да го поправят. Писанието на Мохамед е толкова съвършено, че всяка поправка означава отхвърляне, а това е смъртен грях. Това обяснява защо в териториите, на които се разпореждат, бойците на исляма колят безпощадно повече мюсюлмани от не тяхната марка, отколкото християни.

Но има и нещо друго. Уахабистите на 18 век, които, след Османската империя, са направили единствения опит от три века насам да създадат халифат, са били заобиколени само то мюсюлмани и поради това са завоювали само ислямски земи. За разлика от тях Даеш праят всичко възможно да имитират най-ранното мохамеданство. Тогава войските на Мохамед са отвоювали земи от неислямски народи и това кара хората от Даеш да се чувстват в същата ситуация, дори и в тяхно съседство да няма немюсюлмански земи: изпращат бойците си в Европа и САЩ. Но странно – не и в Израел.

Още по-силна възбуда и очаквания предизвикват у тях съобщенията, че американски войници ще участват в битките по суша. След такова съобщение, техните туитър комуникации избухват като спазъм от удоволствие, сякаш много скъп гост ще пристигне на тяхното празненство.

Фашизъм, сталинизъм, уахабизъм, ислямизъм от каквато и да е марка – всички те се харакеризират с вярващи тълпи, които следват вожда си-идеолог. Но освен идеология, той им предлага битки, опасности и смърт – а това е емоционален повик, на който е трудно да се устои. Бойците на Даеш вярват, че са призвани да извършат нещо, което не е само земно; те са въвлечени в битка, която е по-важна от собствения им живот. Затова са готови да се радват на собственото си изтребление, защото са убедени, че, дори и когато бъдат обкръжени и обезоръжени, ще получат благословията на Пророка, ако му останат верни.

Преди да премина към заключението, смятам за необходимо да подчертая, че анализът ми дотук почива на информация от възможно най-достоверните източници, с които светът днес разполага. Тази информация е логично неуязвима и помага събитията, които вълнуват малкия човек, да бъдат интерпретирани в съответствие с човешката логика и с логиката на социалната еволюция на човечеството. Тази интерпретация е стриктно рационална и необременена от лични или идеологически пристрастия, поради което не води до катастрофически изводи. Тъкмо обратното, тя помага да разберем кои са силите, въвлечени в конфликтите, природата на самите конфликти и евентуалните решения, които можем да очакваме.

Няма военна сила, която да победи идеологията.

Борбата с тероризма е концептуална глупост, все едно да се бориш с гранатите. 

Alain Deneault, philosophe et sociologue,

 Université de Montréal, Québec

            Нека си представим, че Даеш беше миролюбив култ, който не изпраща бойци да всяват страх в Западния свят. Щяхме ли да го нападнем? Щяха ли безотговорни кандидати за президент в САЩ да размахват томахавката до момента, в който не отговарят за действията си и не ръководят армия от американски момчета, които ги чака много по-добро бъдеще от това да бъдат заклани от някой последовател на Мохамед? Щеше ли Франсоа Оланд да се кълне тържествено, че се намира във война – с кого? – и че ще унищожи врага – кой?

Нека си представим, че Русия не съществуваше. Щеше ли Украйна да бъде проблем – за себе си, за Европа и за Русия? Щеше ли България да се колебае относно своето европеизиране? И щеше ли цивилизованият свят да бъде въоръжен до зъби, за да се брани от източното чудовище?

Да, в един утопичен свят без култове и без напъните на Русия да стане велика хегемония щеше да има мир и военното превъзходство нямаше да бъде първият избор на средство за решаване на сериозните международни конфликти.

Но ние живеем в реалния свят, където съществуват ограничен брой опции за излизане от кризите и решаване на проблемите. Лесната опция, както за проблема Сирия (който включва два противостоящи проблема: Даеш и Башар-ал-Асад), така и за проблема Украйна, е военна интервенция. Логиката зад тази опция е: ние сме силни, достатъчно е да хвърлим бомбен килим върху територията, където е Даеш (точните думи са на ултраконсервативния кандидат за президент Тед Круз) и ще ги изтрием от лицето на земята; достатъчно е да въоръжим добре Украйна, и тя ще се отбранява успешно срещу руската инвазия.

Но това е и късогледата опция. Тя не се съобразява с констелацията от интереси и сили, която е завързала ужасния средноизточен възел. Тя не отчита фундаменталната истина, че една окупационна армия трябва да остане в окупираната територия и да я управлява – т. е., да се намеси в хилядолетната история на територии, които живеят по правила коренно различни от тези, по които живее страната-окупатор.  Ирак е жесток и горчив провал точно в това отношение. Няма държава в света, която да иска – и да може! – да притежава окупираната територия по-дълго отколкото трае окупационната война, когато тази територия е далеч и не застрашава пряко жизнените интереси на окупатора.

Тази истина обаче не е валидна за Украйна. Украйна е съсед и културен брат на Русия. И е в непосредствено съседство. Да изпратиш войски там, за да я защитиш от руска инвазия, означава да обявиш пряка война на Русия или, в по-мекия случай, да предизвикаш нова надпревара във въоръжаването. Русия е по-силна в своя периметър на действие и особено когато защитава жизнените си интереси, а Украйна не е жизнен интерес за Америка. Както е казал Обама на едно заседание на Националната служба за сигурност, “ако аз искам да презвема Канада или Мексико, никой от света няма да се засили да ги защити”.

“Да заявиш, че понякога се налага използването на сила, не е цинизъм. То означава да признаеш смисъла на историята, несъвършенството на човека и границите на разума. Нациите трябва да се придържат към стандарти, които управляват употребата на сила и справедлив мир трябва да бъде постиган само при спазване правата и достойнството на всеки индивид. Но Америка не може да действа сама, освен ако не са нарушени жизнените й интереси. Сблъсъкът с репресивните режими понякога е лишен от удовлетворителната чистота на негодуванието, но нито един репресивен режим не може да продължи по нови пътища, ако не сме му оставили вратата отворена.”

Барак Обама, из Нобеловата лекция по случай получаването на Нобелова награда за мир, декември 2009.

Един ден ще разберем какъв късмет светът е имал от това, че Обама, с неговата въздържаност и дългосрочна стратегия на съобразяване с местните условия, е бил президент на САЩ през трудния период между 2009 и 2016, унаследил две неуспешни окупационни войни в Афганистан и Ирак и командвал американската армия през международните кризи в Украйна и Сирия. И, колкото и да изглежда методично правилно и емоционално привлекателно, аз не пиша този анализ, за да направя прогнози или да дам препоръки как цивилизованият свят да излезе печеливш от тези кризи. Но съм неотклонно убеден, че, когато фактите от историята и настоящето са изложени вярно и в логичната им взаимовръзка, всеки може да се ориентира за себе си.

Лесни решения няма! Сигурни прогнози няма! Обаче съчетанието от системна концептуализация, критично мислене и достоверна информация са достатъчна гаранция, че мислим за света в съответствие с неговите реалности. Това са реалностите, които всеки политик, независимо на коя страна в конфликтите се намира, трябва да отчита, когато взема своите решения. И колкото с по-голяма мощ разполага и ръководи, толкова неговите решения са по-съдбоносни за милиони хора, които не са непосредствено застрашени от или ангажирани в кризите.

В този смисъл контрастът между решенията, които взема Обама за външната политика на САЩ, и решенията, които взема Путин, са пълен контраст на отговорност срещу безотговоност, на загриженост за света срещу загриженост само за собствените, не дори национални, но лични интереси. На фона на този контраст трябва да осъзнаем, че Украйна и Сирия са горещи точки на света, където локалната история се оказа по-силна от рационалните стратегии, които външни, независимо колко военно мощни държави прилагат, за да разрешат конфликтите, да защитят себе си и да успокоят света, че световният ред не е фатално застрашен. Нещо повече, недостатъчно е те да бъдат интерпретирани само като елементарна конфронтация между два отколешни съперника – могъщата демократична Америка и отчаяно аспириращата към могъщество авторитарна Русия.

Стана така, че конфликтът в Украйна беше замразен с икономически санкции, без дрънкане на оръжие, а конфликтът в Сирия е на път да включи съперниците в една обща коалиция поради ироничното “съвпадане” на интересите им по отношение унищожаването на Даеш. Както Обама, така и Путин съзнават много добре, че изпращането на сухопътни войски в Сирия е капан, от който няма измъкване. Но Сирия даде възможност на Путин да изглежда като равностоен партньор, като играч в световните дела. Неразрешимият засега ребус е в това, че САЩ и Русия имат за съюзници различни локални играчи. Русия е в една линия с Иран и режима на Асад, САЩ е в една линия с Ирак, Йордания, Турция и Саудитска Арабия. И ребусът е още по-заплетен като отчетем историческите реалности: помежду си тези т. нар. коалиционни партньори и различни техни по-малки прокси-организации като Хизбула, кюрдите, туркмените и т. н. имат конфликтни интереси. Турция на никаква цена не иска кюрдите да бъдат силни; Саудитска Арабия (сунитска) и Иран (шиитска) са съперници за влияние от векове. И още, и още.

Племенната култура не може да бъде надиграна от армии и политики, които почиват на национални култури и национални интереси. Ето защо като че ли най-добрата от наличните лоши стратегии за справяне с Даеш е култът да бъде оставен бавно да се самообезкръви. Нежелателните последици от неговото съществуване – бежанската криза и терористичните акции на единици муджахидини сред западното население – могат да бъдат ограничени до един неизбежен минимум, но те не могат да застрашат съществуването или дори националните интереси на европейските и североамериканските държави.

Сирия, освен всичко, е начин Путин да се измъкне от тресавището, в което го беше завлякла Украйна, и дори да се надява, че Западът може да смекчи икономическите санкции. Решението на проблема Украйна обаче все още не е забележимо на хоризонта. По-скоро Украйна ще бъде винаги обект на руските интереси, дълго след Путин, и няма да стане никога жизнен интерес за Америка, поради това стратегията на Европа би трябвало да е да играе непрекъснато гъвкава дипломатическа игра на едновременно стабилизиране на икономиката и демократичните институции на държавата без да я изцяло придърпва в своя обсег на интерес. Украйна няма никога да стане член на НАТО и/или на Европейския съюз.

Този анализ трябва да се има предвид и от малка и стратегически незначителна страна като България, която е в обсега на руските интереси. Предимствата на България пред Украйна са три: а) тя не граничи с Русия; б) тя е малка и нейната загуба не е от жизнено значение за Русия; в) тя е вече член на НАТО и на ЕС. Ако България успее да разреши вътрешните си проблеми, това нейно положение ще й помогне да се развива без страх от руска инвазия. Нестабилната вътрешнополитическа обстановка в България само помага на Русия да я смята за свой заден двор. А Америка никога няма да я включи в своя списък от интереси.

Силата и оптимизмът на западната цивилизация е в ценностите.

А западните – преди всичко високо морални – ценности са причината тези държави да са водещи в икономическо и военно – следователно и в политическо – отношение. С тези ценности може да се създадат сериозни стратегии за справяне с другата, непричинена от сблъсъка на национални или религиозни интереси криза, която тревожи човечеството: промяната в климата и изчерпването/прекомерната употреба на вългеводородното гориво. Западната цивилизация, освен това, е все по-секуларизираща се – а в моите очи това е показател за все повече всестранно образовани индивиди, които вярват в законите на еволюцията.

Няма коментари

*