Любов в Гулаг

Иванна, затворник 108 от Гулаг, разказва за епистоларната си връзка с друг затворник оттам, Владимир. Двамата били осъдени на десет години тежък труд и си кореспондирали тайно, без да могат да се срещат.

В един студен ден през 1953 г. Иванна Мащак, на 28 години тогава, се разхождала из сибирския трудов лагер, в който излежавала десетгодишната си присъда. Дребна на ръст, около 150 см, гладна и с прогизнали от снега обувки, тя и още няколко затворнички, придружавани от охранители, отивали да вършат изключително изтощителна физическа работа: да ровят в замръзналата земя, за да търсят злато, да секат и цепят дърва.

Докато затворничките се препъвали из снежните преспи, в краката им паднал смачкан лист хартия, хвърлен от камион, превозващ мъже затворници. Една от тях вдигнала листа, преди някой от охраната да забележи, а по-късно се сгушили една до друга и го отворили. Оказало се писъмце от затворник, който питал дали някоя от жените би му писала, за да го разсее от безмилостната мрачност. Написаното развълнувало Иванна. След пет години в затвора, тя също била отчаяна от липсата на човешко контактуване, затова решила да отговори на непознатия.

Иванна, която вече е на 93 г., разказва историята си в едностайния си общински апартамент в Лондон. Жилището е на последния етаж в сграда без асансьор. Въпреки че бившата затворничка е дребна и слаба жена, тя намира достатъчно сили, за да изкачва бетонното стълбище всеки ден по три пъти на ден. Родена в Украйна, тя бива откъсната от семейството си в една мразовита януарска сутрин през 1948 г., докато майка ѝ, учителка в местното училище, приготвяла супа от цвекло за обяд. Иванна била член на украинска младежка организация, а брат ѝ принадлежал към украинския ъндърграунд. „По онова време всеки украинец будеше подозрение”, спомня си украинката. „Баща ми беше свещеник, което не ми помогна, защото властите изпитваха недоверие към свещениците, учителите, студентите и всички членове на интелигенцията.” Дори след капитулацията на нацистка Германия през май 1945 г., гражданската война в Украйна и  Източна Полша продължила, тъй като голяма част от населението, начело с украинската въстаническа организация, отказало да живее под комунистическа власт. Иванна била една от хилядите етнически украинци, изпратени в Сибир, след като била обвинена в подпомагане на въстанието.

Къщата била щурмувана от червеногвардейци, които извели 22-годишната жена от дома ѝ и я качили в камион. „Очите на майка ми бяха пълни със сълзи” , споделя Иванна тихо със силния си украински акцент. „Обещах ѝ, че ще се върна. Все още не мога да повярвам, че оцелях.”

Иванна била осъдена да излежи десет години в сталинистките трудови лагери. Тя била премествана от лагер в лагер, преди да бъде натоварена в лодка и отведена , заедно с още 700 други затворници, в затвор в Колима, район в субарктическата част на Сибир. „Когато влязохме в пристанището, видяхме сняг и охранители в кожи”, спомня си бившата затворничка. „Бяхме облечени с тънки, дрипави дрехи. Бяхме толкова гладни и изнемощели, че при слизането от лодката, някои от нас паднаха в снега. Принудиха ни да се съблечем отвън, за да ни инжектират против коремен тиф – всички с една и съща игла, и да ни проверят за въшки.” Затворничките получили дрехи и обувки с еднакъв размер. „Представете си моите мънички ходила, обути в огромни обувки”, коментира Иванна. „На гърба на дрехите ни бяха пришити номера – аз бях номер 108. В мига, в който ги облякохме, почувствахме, че самоличността ни е отнета.” Лагеристите прекарвали нощите в казарма,  където спели върху дървени дъски.

***

Когато смачканият лист хартия паднал в краката на Иванна, животът ѝ в лагера изведнъж се променил. Владимир, авторът на бележката върху листа, бил на същата възраст като нея и също бил осъден на 10 години. Тя разпитала и разбрала в коя част от ГУЛАГ е той и с помощта на услужливи строителни работници успяла да предаде писмото си до него.

Писмата между двамата, които Иванна грижливо съхранява в дървена кутия, съдържат не само информация за живота в лагера, но и философски идеи за свободата. „Какво е щастието?”, пише Владимир в едно писмо. А в друго: „Един ден поправителните трудови лагери ще бъдат признати за огромна политическа грешка.”

„Той искаше да намери някой със сродна душа и този някой се оказах аз”, споделя бившата лагерничка. Иванна започнала да изпитва дълбоки чувства към този мъж, въпреки че не можели да се виждат. „След преживяната жестокост контактуването ми чрез писма с Владимир се превърна в спасително убежище от ада, в който бях. Бях ужасно самотна, а това, че някой се интересуваше от мен и споделяше чувствата ми, направи нещата поносими.”

Според Иванна гладът причинявал най-голямо физическо страдание. „Полагаше ни се по едно тънко парче хляб и купа рибен бульон на ден. Хлябът беше напоен с вода и тежеше като глина. Някои от затворниците го изяждаха наведнъж, а други, включително и аз, го разделяхме на три, за да имаме от него по-дълго време. Тези хитрости не можеха да ни заситят, разбира се, гладът се чувстваше през цялото време.” Често на лагерниците било позволявано да се хранят само ако са приключили със задачите си,  да насекат и нацепят дърва, например. „Рядко приключвах с всички задачи. След арестуването ми тежах 35 кг, така че работата съвсем не беше по силите ми, но бях упорита и оцелях.”

На затворниците било забранено да си кореспондират помежду си, затова те разчитали на строителите за пренасянето на пощата. „Понякога минаваха седмици, преди да дойде писмо. Някои писма изчезваха”, споделя затворничката. Постепенно Иванна и нейният епистоларен партньор, които в началото общували само приятелски, започнали да изпитват по-дълбоки чувства един към друг. В едно от писмата си Владимир пише: „Чакането на вашите писма кара сърцето ми да бие по-бързо”. Двамата направили предварителен план да се срещнат, ако някога бъдат освободени.

Иванна била освободена през август 1955 г. след почти осем години, прекарани в затвора. Смъртта на Сталин през 1953 г. довела до размразяване на режима. Затворниците започнали да се бунтуват и да бъдат пускани на свобода. Семейството на лагеристката не било предизвестено за нейното освобождаване. „Когато влязох, майка ми изкрещя от радост. Тя започна да плаче, но аз нямах сили за подобно нещо. Бях забравила какво е да живееш като свободен човек. Всичко изглеждаше странно – купуването на мляко, ходенето на фризьор, похапването на ябълка…” Иванна не успяла да види баща си отново – той умрял два месеца преди завръщането ѝ у дома.

Владимир бил все още в затвора, когато тя му изпратила първото си писмо отвън. В отговор той ѝ написал: „Ако имах възможност, бих зарязал всичко, за да ви последвам. Намерихте ли това, за което мечтаехте през тези ужасни години? Може би някога ще имаме възможност да се видим, но това едва ли ще се случи скоро.”

Две години по-късно бил освободен и Владимир. В писмо до приятелката си от затвора той написал: „Скъпа Иванна, вашите молитви стигнаха до небето и вече съм свободен. Имам много неща за споделяне, но най-важното е, че съм си вече вкъщи, жив и здрав.”

Скоро след това той ѝ написал отново, за да съобщи, че се жени. По настояване на баща си той щял да се ожени за своя бивша съученичка. Иванна не била изненадана от женитбата му. „Знаех за намеренията на баща му. Той дори се опита да спре кореспонденцията ни, опасявайки се, че мога да разбия плановете му. Въпреки брака му ние продължихме да си пишем. И двамата имахме нужда от това. И двамата се опитвахме да се приспособим към свободата си, учехме се да бъдем отново със семействата си.” Владимир ѝ доверява, че му е трудно да свикне с нормалния живот: „Отстрани всичко изглежда прекрасно: имам жена, къща, работа, приятели, но не мога да се отърва от кошмарите, които преживях. Животът ми е като филм, в който не участвам.”

След няколко години Иванна също се омъжила. Тя се запознала със съпруга си, докато била на гости при приятелка във Великобритания. Володимир, също украинец, ѝ поискал ръката пет дни, след като се запознали. „Никога не съм съжалявала за това. Живяхме обикновен живот в Лондон и бяхме щастливи цели 47 години”, казва тя. Володимир, който починал през 2012 г., на 94 години, знаел добре защо кореспонденцията на съпругата му с Владимир е толкова важна за нея.

През май 1965 г. Владимир написал на Иванна: „От 10 г. си разменяме писма, в които споделяме своите мисли, надежди, съмнения, очаквания и любов. Благодаря на бога, че присъствате в живота ми.” Следващата Коледа те си разменили семейни снимки. Една сутрин украинката поучила гневно писмо от съпругата на Владимир с настояване кореспонденцията им да спре незабавно. „Много ме заболя. Не писах обратно на Владимир. Не исках да се бъркам в семейния му живот. Имах късмета, че бях пусната по-рано от Сибир, но за жалост, това попречи на възможността да се срещна с него.”

Преди три години, докато правела равносметка на живота си, Иванна си спомнила отново за Владимир. Тя се поровила в Гугъл и намерила негов уебсайт. „Познах го веднага. Беше поостарял и със сива коса, но разбрах, че това е той и много се развълнувах. Реших да му пиша отново.”

След по-сериозно издирване обаче тя открила, че е твърде късно – Владимир бил починал наскоро. „Съжалявам, че не го потърсих по-рано. Притесних се, че това може да му създаде проблеми.”

Изминали са 64 години от освобождаването на Иванна, но осемте години, прекарани в Гулаг, все още влияят върху ежедневието ѝ по начин, който малцина външни хора биха забелязали. Тя хапва по малко – печен картоф за обяд, например, и обикновено не вечеря. И през ум не ѝ минава да си пожелае нещо, което няма. Има малка спалня,  но спи на футон (сгъваем матрак) в хола, където е по-широко. Не обича затворените врати, защото ѝ напомнят за затвора. Дори гардероба си държи леко отворен.

Иванна получила последното си писмо от Владимир преди повече от 50 години. Сега 93-годишната украинка мисли повече от всякога за връзката, родена в крайно суровите условия на сталинските лагери в Сибир. „Владимир и аз бяхме свързани от общите преживявания. Писмата, които си разменяхме, бяха от спасително значение за нас, придаваха смисъл и равновесие на живота ни. Те събуждаха у мене чувството, че нещата отново могат да потръгнат. Мисля, че Владимир чувстваше същото„, споделя възрастната жена. Още докато бил в затвора, той написал в писмо до нея: „Животът е твърде кратък и го живеем само веднъж, но където и да съм и каквото и да се случи с мен, ще си спомням винаги за вас.”

Откъси от писмата на Владимир до Иванна след освобождаването ѝ:

„Толкова се радвам, че не загубих контакт с вас! Новината за заминаването ви ме разтърси. Отначало се почувствах самотен и изоставен, но после си помислих, че вече сте на свобода и това смекчи болката ми. Знаех, че ще ми пишете, копнеех за момента, в който ще получа  писмо от вас… Самотата понякога става нетърпима. В такива случаи сядам и ви пиша, без да знам дори адреса ви. Имам нужда да разговарям с вас.”(2 ноември 1955 г.)

„В тези последни минути на новогодишната нощ се сещам за вас, скъпа моя… погледнете към небето, може би е възможно очите ни да се срещнат, ако гледаме едни и същи звезди.”(31 декември 1955г.)

„Обичам ви, макар че никога не сме се срещали. Това вероятно не е разумно. Толкова е трудно, толкова е трудно наистина да определим отношенията си! С всеки изминал ден ми ставате все по-близка, макар да сте далече от мен. Не мога да ви забравя. Не искам да си представя бъдещето без вас.„(4 февруари 1956 г.)

„Копнея за писмата ви. Очаквам ги с неописуемо нетърпение. Не знам как да ви благодаря за всичко, което ми пишеш. Дължим си толкова много един на друг и знам, че няма начин да се забравим. Ако един ден се омъжите, ще уважавам съпруга ви, макар че сигурно ужасно ще ревнувам.”(8 февруари 1956 г.)

„Пишете, че сте ми безкрайно задължена за толкова много неща – не е нужно да го казвате. Скъпа приятелко, някои неща не се нуждаят от думи. Няма думи, които биха могли да отразят дълбочината на чувствата ни.”(25 март 1956 г.)

„Кой знае? Може да се срещнем някой ден. Трябва да вярваме в това, иначе няма смисъл да живеем. Вие винаги ще сте в сърцето ми.”(18 април 1959 г.)

 

Няма коментари

*