Владимир Буковски – непремълчаващият човек

“Новият” политически елит, който се появи, не бе нищо друго освен старата номенклатура, своевременно пригодила се към новите условия.

Оттук нататък този елит не се нуждаеше от социални реформи, както и от старата идеология, защото той държеше в ръцете си и търговските структури, и собствеността, и фиктивните партии, и средствата за масово осведомяване, и международните връзки с “приятелите” до вчера.

Навлиза се в нова ера, тази на “властта в сянка“, когато вече не може да се определи зад кого какво се крие и кой в служба на какво е.

Ерата на клептокрацията (управлението на крадците – управление, при което важните решения се вземат в интерес на тесен кръг хора, които са на власт), от която страната, както изглежда няма да може повече да се измъкне.

Възраждащата се номенклатура успя да се прегрупира и да изработи нова стратегия, този път напълно демократична. Вече не бяха нужни пучове и заговори.

Бившите комунисти трябваше само да се представят като “демократична опозиция“, защитаваща интересите на обикновените хора, и да блокират или саботират всяка друга реформа.

И тъй като те господстваха и в изпълнителната, и в законодателната власт, успехът им бе сигурен в тази нова игра на “демокрация”.

Бюрокрацията се разрасна и завладя всички сфери на управлението, като го направи неконтролируемо и невероятно корумпирано. Функционерите от бившата комунистическа партия, които, разбира се, без изключение бяха демократи, се превърнаха много бързо в бизнесмени, като заграбиха множество интересни държавни обекти.

Главатарите на черния пазар и криминалните си поделяха останалото. Това не само породи негодувание сред общественото мнение, но и създаде лоша репутация на самото понятие пазарна икономика.

Страната беше готова да отхвърли режима, но новият елит, “демократите”, родени от перестройката, не бяха готови. В по-голямата си част случайни хора, станали известни чрез привидни избори, в които всяка нова фигура беше за предпочитане пред старите, те бяха много по-близко до режима, отколкото до народа.

И съвсем не се стремяха към радикални промени, при които имаше опасност самите те да бъдат изхвърлени зад борда и лишени от статута им на водачи.

Най-сериозният въпрос е следният: какво може да се направи?

Що се отнася до Запада, отговорът е ясен: почти нищо.

Даже днес, колкото и да желае Западът да помогне, парите, които би могъл да отпусне, няма да са от кой знае каква полза, още повече, че по-голямата част от тази сума ще бъде отклонена от корумпираната бюрокрация. Ясно е, че проблем от подобна величина не може да бъде разрешен отвън.

Той не може също така да бъде разрешен и отвътре, освен ако някое ново поколение от бунтари не изплува от този хаос и не извърши онова, което неговите страхливи родители не намериха смелостта да направят.

Да премахне остатъците от тоталитарния режим, превърнали се в мафия, да отстрани поколенията, корумпирани от десетилетията на робство, и да се захване да гради едно ново общество.

Уви, подобно чудо е немислимо при сегашната обстановка на престъпност и анархия, на разложение и апатия.

У днешната младеж бунтарството се изразява най-вече в желанието да емигрира – желание, което понастоящем присъства у 75% от младежите под 25 години според проучванията.

А най-предприемчивите вземат пример от гангстерите, които се перчат със своите мерцедеси.

За нещастие, ние не съумяхме да се възползваме от неочаквания случай, какъвто представляваше смъртта на комунизма. Не отстранихме неговите привърженици, не разобличихме техните престъпления, не опровергахме техните бълнувания и най-вече не се научихме, как да се съпротивляваме на съвременната им чума.

Колкото и да е тъжно, трябва да приемем факта, че всички наши усилия, всички наши жертви се оказаха безполезни.

В края на краищата като че ли човек е недостоен за свободата, която му е била отредена и при изпитанието той не намери нито смелостта, нито необходимото себеуважение, за да бъде достоен за задачата си. Поради това ние не станахме нито по-добри, нито по-мъдри, нито по-чисти.

А и самото изпитание няма повече смисъл, от което и да било чудовищно земетресение, което е избило стотици милиони хора.

80% от световния тероризъм се корени в руското ФСБ. Това продължава от много години: нови покушения, убийства. Нека да направим експеримент. И аз съм готов да се обзаложа, че ако изпратят две крилати ракети на Люблянка, нивото на международния тероризъм ще падне с 80%.

Из „Един дисидент сред архивите на Кремъл. Измамата на века: операция „перестройка“.

Там в Русия, където железопътната линия минава край някое забравено от Бога място, обезателно край стоборите се виждат деца. Дъжд, студ, а няколко неподвижни фигурки неизменно стърчат, гледат след влака с непонятна тъга, все едно, че животът им е минал напразно. Не съм виждал на Запад деца, които така да гледат след влака.

Западният свят би постъпил доста по-разумно, ако назначи за водене на преговори със руските недипломати не хора с харвардски дипломи, а някой опитен шериф от Чикаго, познаващ най-добре психологията на подземния свят. Но как да обясниш това на някой американски президент за петнайсет минути?

….

Може и да изглежда парадоксално, но народите от Източна Европа притежават по-добра историческа памет. Ние много повече живеем с миналото, доколкото настояще винаги не ни достига, а бъдещето трудно се вижда. Нашите народи са виждали и фашистко нашествие, и комунистическо робство; затова вече не ни тегли наникъде.

Едно от най-важните следствия от Втората световна война е безумната тяга „вляво“, каквото и да е това „ляво“, каквото и то да означава. Левичарството стана фетиш, а всеки политик вдясно от социалистите вече се заклеймява като „фашист”. Затова се стигна дотам светът да отиде по-близо до „червения фашизъм”, отколкото предвоенна Европа до „кафявия“. Такива са работите с традицията.

….

Струва ми се, че всяко ново поколение подлага традицията на преразглеждане. Единствен предел в тази диалектика е националният характер, ако този израз все още означава нещо в наше време. Но и от тази гледна точка източноевропейците са не по-малко подходящ материал от нас за тоталитаризма. Ние (руснаците – б. м.) сме непокорни, трудно усвояваме изискванията на дисциплината, а властта с особено уважение у нас никога не се е ползвала… В затворите на ГДР, както са ми разказвали, с чисто немска педантичност дори нощта се е превръщала в мъчение за затворниците. Докато нашата легендарна неорганизираност ни е спасявала от големи беди

Излиза, че на свободата и демокрацията хората трябва да се учат, както на тригонометрия. В основата на тази идея обаче има нещо като порочен кръг: веднага от тиранията към свобода не може да се премине, не сме обучени. А как да се обучим в условията на несвобода?

Из „Писма на руския пътешественик”

…………………………………………

Владимир Константинович Буковски (роден на 30 декември 1942 година) е сред първите, които открито говорят за практиката на изпращане на политически затворници в психиатрични клиники от съветската власт. Буковски прекарва повече от 12 г. в съветски затвори, трудови лагери и изправителни психиатрии, използвани от съветския режим като специализирани затвори.

Буковски е роден в гр. Белебей, Башкирия, където семейството му е евакуирано от Москва по време на Втората световна война. Син е на известния съветски журналист и писател Константин Буковски. След завръщане от евакуацията учи в Москва.

След като чува доклад на Никита Хрушчов за сталинските престъпления, 14-годишният Владимир става убеден противник на комунистическата идеология. Първият му конфликт с властите е през 1959 г., когато е изключен от училище за разпространяване на самиздат. Продължава образованието си във вечерно училище.

През май 1963 г. е арестуван за 1-ви път за организиране на поетични срещи в центъра на Москва. Официалното обвинение е за опит за разпространение на забранена антисъветска литература — югославската книга на Милован Джилас „Новата класа“. Признат е за невменяем и изпратен за принудително лечение в психиатричната клиника в Ленинград от юни 1963 до февруари 1965 г.

През декември 1965 г. Буковски организира демонстрация на Пушкиновия площад в Москва в защита на писателите Андрей Синявски и Юлий Даниел. 3 дни преди плануваната демонстрация Буковски е арестуван, след което е държан затворен без обвинение в различни психиатрични клиники до юли 1966 г.

През януари 1967 г. е арестуван за организиране на демонстрация в защита на Александър Гинзбург и Юрий Галансков и други дисиденти. Освободен е през януари 1970 г.

През 1971 г. Буковски успява да предаде на Запад повече от 150 страници доказателствен материал за репресиите над политически неудобните в специализирани психиатрични клиники в Съветския съюз. Информацията привлича вниманието на правозащитници от цял свят (включително вътре в страната) и става повод за последвалия му арест по-късно същата година. На процеса през юли 1972 г. Буковски е обвинен в уронване на престижа на съветската психиатрия, контактуване с чуждестранни журналисти, притежаване и разпространение на самиздат, за което е осъден на 7 г. задържане — първите 2 г. в затвор и 5 г. в заточение.

Докато е под арест в политически лагер, заедно със своя сълагерник психиатъра Семьон Глузман, успява да напише книгата „Ръководство по психиатрия за другомислещи“ (Пособие по психиатрии для инакомыслящих), която е предназначена да помага на други дисиденти в борбата им против правителствените репресии.

През 1976 г. Владимир Буковски е транспортиран със самолет до Швейцария, където е разменен за генералния секретар на чилийската комунистическа партия Луис Корвалан, държан в затвора от режима на Аугусто Пиночет.

През 1977 г. се среща с американския президент Джими Картър в Белия дом. Установява се във Великобритания, където завършва Кеймбриджкия университет със специалност „Неврофизиология“. През 1980-те години активно се занимава с антикомунистическа дейност и оглавява международната антикомунистическа организация „Интернационал сопротивления“, в която влизат 49 партии и движения.

През 1991 г., малко преди разпадането на СССР, Владимир Буковски се завръща в Москва и получава руско гражданство. Има мнения, че в хода на подготовката за избори за президент на Русия, през 1991 г. Борис Елцин гледа на него като на потенциален вицепрезидент, но в крайна сметка се спира на Александр Руцкой.

През 2004 г. учредява „Комитет 2008″ заедно с Борис Немцов, Гари Каспаров и други опозиционери. Три години по-късно се опитва да се кандидатира за изборите за президент, но Централният избирателен комитет отхвърля заявката му. След продължително заболяване Владимир Буковски почива на 28 октомври 2019 г. в Кеймбридж.

Няма коментари

*