Морал, чест, достойнство – паралел между японеца и българина

Десислав Капламаджиев е роден във Варна, през 1993 г. завършва II МГ „Д-р Петър Берон“, от там са му и най-добрите приятели, с които поддържа редовен контакт, винаги е бил с ограничени финансови възможности по наследство, а като наследство е и възпитанието, че парите нямат стойност и човек трябва да се развива и да работи за изграждането си, а не за хартии. Служи 1 1/2 г. в секретно ракетно поделение – редовна военна служба, след което завършва медицина във Варненски МУ „Проф. Д-р Параскев Стоянов“. Специализира съдова хирургия във Варненската УБ „Св.Марина“ и след 3 г. заминава за Япония, където защитава Докторантура в областта на стволовите клетки от костен мозък. Завършва докторантурата и продължава специализацията си в областта на кардиохирургията. Понастоящем работи в София, в  УМБАЛ „Св. Анна“ (бившата Окръжна болница) в клиниката по кардихирургия. 

 

Идеята за морал, като сбор от правила, предполагаемо е възникнала в естествената еволюция на общото съзнание на групата. Социумът в тези ранни общества вероятно е използвал форми на морален кодекс, предимно за да защити и гарантира общото благополучие, като насърчава усещането за принадлежност и осъжда индивидуализма.

Въпреки че, в исторически план, много по-често негативният опит налага обществата да определят правила, идеята за морал в България повече се усеща лековато, като пожелателно героично задължение на индивида, отколкото, като приоритет на социума като цяло.

През последните десетилетия в България, трите съществителни от заглавието се декламират заедно, най-често в медиите, по повод минали събития и хора живели отдавна. Усещането е, че моралът липсва, а честта и достойнството са качества на далечни индивиди, които не принадлежат на днешният ден. До голяма степен думите са естествено лишени от смисъл и определено остават бонбонен вкус на театрално клише. Съвременното българско общество е консуматорско, социумът продуцира блага оскъдно, като едновременно с това изпитва остра нужда и почти хищнически глад да ги потребява. Действащото, съвременно общество в Япония е динамично и има характеристиките на жива система. Там същите думи имат малко патос и ясно значение. Морал, чест и достойнство звучат ежедневно и написани представляват абстракция, която предава идея т.е. неминуемо, ако можеш да я прочетеш означава, че можеш и да я разбереш.

Японската земя е парче застинала вулканична лава в океана, лишено от натрупванията в континенталната геологична история. Инвестицията в човешкият ресурс на Япония е в основата на успехите на обществото. Младите хора са насърчавани да учат за да знаят. Те са бъдещето на нацията и възпитанието на обществено полезен морал е основен момент в индивидуалното им развитие. Като резултат младият японец реализира себе си и става основна активна единица на стабилното обществено съзнание. В България едновремешното простодушно правило „Учи, мама за да не работиш” е заменено с „Учи, мама за да заминеш в чужбина да печелиш пари”. Тук въпреки всички блага на земята, която населява – съвременният българин емигрира, лишавайки обществото от основният градивен елемент – човекът.

Традиционният поздрав, към отиващият на работа в България е, както всички знаем – „Айде, лека работа!”. Японците, обаче имат друго отношение към работният процес – „Гамбате, кудасай!”. Смисълът на това пожелание е – „Не се щади, дай най-доброто от себе си, моля!”.

Естествено е, две раси да са различни в светоусещането си, но разликата в правилата на играта са понякога драстични.
Трудно е дори да си представим, какви личностни качества например не толерира японеца. Твърдение, като това –
„Човек не трябва да се чувства различен от другите и никога не трябва да се сравнява с другите”, неминуемо напомня
наистина за определящата разлика в културното наследство. Така или иначе няма обща истина за това кое е абсолютно правилно или погрешно, но това което прави едно общество успяващо реално е волята и акта на спазването на правилата, определени от групата. И докато закона може да бъде налаган, то морала е нещо, което се научава, не в училище, не точно и у дома, по-скоро „навън” – всеки свободно и самостоятелно избирайки примера на хората около нас.

 

Няма коментари

*